Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (71)

ГОЛЯМ трафик по плочи, таблети, смартфони. Белият дом е бомбардиран със запитвания от Роскосмос, Индийската космическа агенция, Бразилската космическа агенция и прочие. А нищо чудно да има запитвания от Обединените нации и Ватикана. Някой няма ли да каже и на МЕН какво става?!

Поствано на neomission.com от JSC GUY

 

Рейчъл Стюарт наблюдаваше успешното „плъзгане“ на „Дестини“ със смътен интерес, който граничеше с негодувание. Супер беше, че Теа Новински и другите щяха да се приберат. Но какво щеше да стане с нейния баща? Къде беше той? Какво щяха да направят в контролната зала за него?

А вече никой не обелваше дума и за майка й.

Освен това ставаше нещо друго, което й се струваше по-интересно.

Големият екран в центъра на залата беше показал приземяването на „Дестини“, а сега въртеше няколко безполезни кадъра от различни камери, които показваха или мрак, или силно наклонен пейзаж. Част от контрольорите се бяха струпали около една от компютърните станции и работеха трескаво върху дистанционното управление на камерите. Явно всички искаха да видят приближаването на Теа и другите.

Няма лошо. Но на един по-малък екран в отделни прозорци вървяха преки предавания на четири телевизионни канала и никой освен Рейчъл не им обръщаше внимание.

Лошо. Защото, ако гледаха, г-н Уелдън, г-н Кенеди и дори д-р Джоунс и онзи тип Бинъм щяха да видят, че бангалорският обект не само се върти, а и буквално всмуква всичко около себе си.

Хюстънският обект не се виждаше, скрит от прашния облак дребни отломки и от поредния летен тропически порой, довян откъм залива.

Въпреки това кадрите с различни коментатори — всичките опулени и жестикулиращи енергично — бяха ясен знак, че се случва нещо странно.

За миг Рейчъл съжали, че е погребала плочата си в гроба на Меган. Но само за миг.

Реши, че иска да вижда и чува по-добре. Затова се изниза от галерията, тръгна самоуверено през контролната зала и седна при една от конзолите на първия ред вдясно, близо до екрана с телевизионните канали.

Беше на четиринайсет години. Самото й присъствие в контролната зала беше аномалия… но понеже се мотаеше тук от няколко дни, явно бяха спрели да я забелязват. Никой от хората в залата не й обърна внимание.

Най-после Уелдън забеляза какво предават телевизионните канали от Бангалор и възкликна:

— Какво става там, за бога?

Капком Травис Бюел, който уж трябваше да следи новинарските канали, след като връзката с Бангалор се бе разпаднала, каза:

— Наричат Бангалор „въртоп“.

Уелдън, Джоунс и другите наобиколиха Бюел, гласовете им се сляха и Рейчъл трудно различаваше казаното. Но беше ясно, че са развълнувани — Бинъм току сочеше едната стена, а Уелдън клатеше глава и сочеше към друг ъгъл на голямото помещение.

Говореха си за хюстънския обект.

Телевизионните коментатори пък още се занимаваха с Бангалор.

— … сякаш събира материал — казваше един от тях. — Никой не е успял да се приближи достатъчно, за да го потвърди, но изглежда въртенето причинява някакво завихряне или въртоп, по липса на по-добра дума. Сякаш почва, трева, отломки, въздух… всичко бива всмукано в обекта.

Друг коментатор — не, това беше водещият, спомни си Рейчъл — прие това много зле.

— Ако наистина всмуква материал, каква е гаранцията, че няма да всмуче цяло парче от Индия например?

— Е, освен ако не е парче свръхплътна материя…

— … или новородена черна дупка… — вметна трети коментатор.

— … каквато ние никога не сме виждали…

— … точно както не сме виждали и свръхплътна материя…

Водещият се опита да въдвори ред:

— Моля ви! Това не е научен спор в столовата на Калифорнийския технологичен институт!

Първият коментатор, който изглеждаше по-хладнокръвен от другите, каза:

— Освен ако обектът не е изграден от някаква екзотична материя, не може да абсорбира или „всмуче“ повече от няколко тона. Десетина най-много. Не ми прилича на, знам ли, оръжие от Деня на Страшния съд.

Вторият коментатор не се сдържа:

— Стига, Дейвид, нямаме никаква представа какво е това чудо!

Не беше заради нещо конкретно, изречено от говорещите глави на екрана. Може би се дължеше на четирите образа, които бомбардираха едновременно съзнанието й, в комбинация с умората и тайнствените думи на майка й. Така или иначе, Рейчъл Стюарт внезапно разбра, че трябва да се махне от контролната зала.

Стана от стола и все така невидима, излезе навън.

 

 

Не беше съвсем сигурна, че ще може да стигне пеша до мястото на удара. Имаше смътна представа за разстоянието, но не вярваше да е повече от два километра. Случвало се бе да изминава пешком по един километър, рядко и по принуда. Сигурно би могла да измине и два. Дори в задушаващата жега на гръмотевична буря късно следобед?

— Не бъди такава.

Обърна се и видя, че Харли Дрейк, с количката и всичко, я е последвал до съветническата стая.

— Каква? Независима?

— Не ми се прави на интересна, става ли? — Харли очевидно беше в лошо настроение, дори лицето му беше станало червено. Хубаво. Рейчъл беше сигурна, че няма да й се разкрещи. Баща й никога не й крещеше. Майка й… е, тя крещеше. Но пък майка й си беше такава.

А и може би имаше друг начин да измоли позволение от Харли.

— Ти не искаш ли да разбереш какво става навън? — Обърна се към Саша Блейн, която стоеше няколко крачки по-назад, забила поглед в плочата си, и безуспешно се преструваше, че не чува нищо. — Саша, ами ти?

Блейн погледна Харли, сякаш му искаше разрешение да отговори на въпроса й.

— Честно казано, бих дала мило и драго да отида там.

— Ами ако има висока радиация? — възрази Харли, но не прозвуча убедително.

— От полицията вече са оградили мястото, нали? Сигурно има служители на пожарната и на другите специални служби — каза Блейн. — Ако е опасно, няма да ни пуснат.

— Имаш безрезервна вяра в преценката на група преуморени мъже и жени, поставени в извънредна ситуация?

Блейн посочи екрана на плочата си.

— При бангалорския обект има много хора. А като гледам, никой не повръща, нито косата им пада на кичури. — Рейчъл не можа да види много: записът беше от телефон, а и екранчето на плочата беше от по-малките. Но все пак различи десетина мъже с бели ризи — в бангалорския космически център бялата риза беше нещо като униформа, — които местеха отломки с голи ръце.

А белезникавият купол на обекта се въртеше кротко на броени метри от тях.

Харли плъзна поглед по хората от своя екип, които се бяха разделили на обичайните групички от по двама и трима, разговаряха, спореха, говореха по телефоните си.

После се обърна към Рейчъл и Саша.

— Добре, щом настоявате. И без това имам нужда от чист въздух.

 

 

Дъждът беше спрял, но тъмните облаци, затлачили небето на юг и изток, обещаваха нов порой в най-близко време.

— Ще вземем моята кола — каза Харли. Рейчъл нямаше нищо против, същото явно важеше и за Саша, която каза:

— Добре. Моята е на поне километър оттук.

Бусът на Харли беше паркиран на едно от местата за инвалиди пред самата сграда.

Докато Рейчъл заобикаляше буса, за да се качи от другата му страна, Харли каза на Саша Блейн:

— Не бъди твърде строга към моята таратайка. И тя, като мен, е втора употреба.

— Много ти знае устата.

Рейчъл тъкмо започваше да се чуди какво значи тази словесна престрелка — мили боже, те флиртуваха ли? — когато от сградата излезе друга група. Шейн Уелдън, Брент Бинъм и трима от асистентите на Джоунс.

— Накъде сте тръгнали пък вие? — попита ги Харли.

— Познай от първия път — каза Уелдън.

— Нямате ли кораб за изстрелване?

Уелдън почука с пръст по слушалката в ухото си.

— Джош и вторият екип държат нещата под контрол. Не е нужно да им вися на главите.

— Кой си ти и какво си направил с Шейн Уелдън?

Бинъм се подсмихна.

— Сериозно — каза Уелдън. — Два часа съм в почивка.

— Тогава защо още не си се сринал на някой диван?

Уелдън се усмихна.

— Ами ти?

Харли тъкмо закопчаваше предпазния си колан. Уелдън и хората му още не бяха стигнали до колите си.

— На бас, че ще ви бием — каза Харли в най-добрите астронавтски традиции.

 

 

За състезание и дума не можеше да става. След като излязоха от комплекса на космическия център и се включиха в бавния поток коли северно по шосе Сатурн, бусът на Харли буквално запълзя.

— Накъде са тръгнали всички? — попита Блейн.

— Евакуационният център се намира в съдебната палата на окръг Харис. На няколко километра западно оттук.

— Още се евакуират? — попита Рейчъл.

— Действат по инерция, предполагам — каза Харли. — Или пък постъпват мъдро, защото, дами, истината е, че изобщо не знаем какво става. Все още нямаме никаква представа какво е предназначението на обекта, нито какво може да направи през следващите минути, часове или дни.

— Аз имам една идея — каза Блейн. — Върти се и завихря почва, нали така?

— Почва, въздух, настилка, части от сгради, каквото се сетиш.

— Тоест, помислете си какво всъщност представлява Киану — подкани ги Саша и зачака. Рейчъл определено не се сещаше какво ги пита. — Космическа сонда, нали така? Точно като „Маринър“ и „Викинг“. Архитектите са го изпратили, за да събере снимки и замервания на Земята и цялата Слънчева система. И след като са разбрали, че тук има живот, е дошло ред да вземат проби.

— Значи тези плазмени топки са нещо като високотехнологични лопати? Нямат ли си пръст и вода на Киану?

— Може би не достатъчно, или не от нужния вид.

Харли зави надясно по Бей Ериа, главна улица, която минаваше успоредно на КЦ „Джонсън“ от север, а после пресичаше булевард „Спейс Сентър“. На свой ред булевардът завиваше на югоизток, право към мястото на удара. Тук задръстването беше в обратната посока. Харли се усмихна.

— Мисля тук да предприемем маневра по фланга. — И вместо да завие, продължи направо през кръстовището на Бей Ериа и Спейс Сентър. Умен ход — Рейчъл видя, че на стотина метра в южна посока пътят е затворен с ограждения. Не пускаха коли.

Движеха се на изток по Бей Ериа. Улицата скоро навлезе в залесените низини покрай река Арманд Баю. Харли погледна Саша Блейн и каза:

— Да ти задам една гатанка. Ако въпросната високоразвита цивилизация просто е искала да разгледа нашата слънчева система, или сто други звездни системи, защо й е трябвало да изпраща нещо толкова абсурдно голямо като Киану?

— Може би трябва да е голямо, за да издържи пътуване, траещо десетки хиляди години.

— Или Киану не е космическа сонда, а обектите не са събирачи на проби.

Саша Блейн би отбой.

Там, където реката и Бей Ериа се пресичаха, трафикът изтъня съвсем. Малко след това Харли направи остър десен завой по шосе „Ред Блъф“, после зави още веднъж надясно и пое към Тейлър Лейк Вилидж, линеещо градче, заселено през шейсетте години на двайсети век.

— Явно добре познаваш района — отбеляза Рейчъл.

— Имах приятелка, което живееше тук. Беше омъжена и на няколко пъти ми се наложи да вдигам гълъбите по спешност и по заобиколни маршрути.

Вече двайсет минути Рейчъл търпеше друсането на задната седалка. Мразеше да пътува, защото винаги й ставаше лошо. Като сега. Търпението й също беше на изчерпване.

— Побързай, за бога!

— Закъде си се разбързала толкова, Рейч? — каза Харли. — Обектът няма да ни избяга.

— Просто искам да го видя, ясно?

Саша Блейн се обърна към нея от мястото си до Харли.

— Така или иначе чу спора ни. Кой от нас е прав, как мислиш?

Рейчъл не се опитваше да крие чувствата си в тайна… просто самата тя не беше докрай наясно какво чувства, какво я тласка неумолимо към обекта. И така, докато Саша не й зададе глупавия си въпрос.

— Не знам кой е прав — каза тя. — Знам само, че мама ми каза да не се страхувам.