Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (11)

Екипажът на космически кораб „Брахма“ се готви за историческото проучване на околоземния обект Киану. Продължаваме да получаваме данни чрез мрежата от сателити при Бялалу край Бангалор.

Нека припомним, че космическият кораб „Брахма“ беше изстрелян от космическия център „Куру“ на Европейската космическа агенция на осемнадесети август две хиляди и деветнадесета година.

Прессъобщение на Индийската организация за космически изследвания, 22 август 2019

— Да, на линия съм.

На Лукас Мунарето тази фраза започваше да му омръзва. Кажи-речи само това повтаряше по връзката въздух-земя през четирите дни след изстрелването на „Брахма“.

Проблемът беше в бангалорския контролен център, където и най-простичкият въпрос предизвикваше лавина от подробни консултации. Лукас беше забелязал тази колебливост още по време на симулациите, но я беше приел като естествена част от тренировъчния процес, още повече че центърът в Бангалор никога не беше контролирал толкова сложна експедиция. Освен това международният екипаж на Тадж често реагираше със закъснение.

Сега обаче, докато се бореше с един от регулаторите на налягането в космическия костюм на Наталия Йоркина, Лукас си даде сметка, че никой в наземния екип, дори главният ръководител на полета Викрам Наяр, не проявява желание да поеме отговорност и да вземе еднолично решение. Сега, когато целият свят ги гледаше, а четиричленният екипаж току-що беше кацнал на Киану, хората от наземния контрол бяха като неопитни актьори, които замръзват в мига, когато ги облее светлината на прожекторите.

От престоя си на Международната космическа станция Лукас знаеше, че НАСА не действа така. Там хората, които поддържаха връзка с екипажа след изстрелването, бяха или астронавти, или членове на тренировъчните екипи, които работеха в тандем с ръководителите на полетите. Рутинните решения се вземаха в движение. Извънредните ситуации изискваха известно обсъждане, разбира се, но гласът по връзката винаги звучеше делово, експертно, уверено.

Но това беше естествен резултат от различния подход на двете системи — Бангалор беше възприел руския метод на работа, при който действията на космонавтите се контролираха стриктно от наземния екип. В НАСА бяха по-гъвкави, работеха с презумпцията, че един добре обучен астронавт е способен да вземе правилното решение във всяка ситуация.

Бангалор очевидно нямаше голямо доверие в своя екипаж. Жалко, понеже негов член беше и Най-великият астронавт на света.

Лукас Мунарето обичаше тази титла. Беше я получил преди няколко години, по време на единствената си космическа мисия, първата, извършена от бразилски астронавт и отвела го на Международната космическа станция.

При едно излизане от станцията партньорът на Лукас, японски астронавт, се беше разкачил за кратко от корпуса. При излизания в открития космос астронавтите бяха прикачени към корпуса на станцията поне с два осигурителни кабела, но по силата на невероятен малшанс един от контактите беше поддал в мига, когато японският инженер преместваше резервния си кабел на нова позиция при трегер 86. Това простичко движение — чиято инерция обикновено се овладяваше с прилепване към корпуса на станцията — завъртя японеца около оста му и бързо го отдалечи от трегера.

Без признаци за паника и пред погледите на милиони телевизионни зрители Лукас се хвърли след другаря си, улови го за краката и бавно, но сигурно го изтегли назад.

Извънредната ситуация трая само няколко секунди, а последващият анализ показа, че не е имало реална заплаха за живота на астронавта, който бе овладял до голяма степен въртенето си, а и се беше намирал в обхвата на роботизираната ръка.

Междувременно обаче легендата беше заживяла собствен живот, подпомогната от тъмнокосата хубост на Лукас, заразителната му усмивка, свободното владеене на четири езика и репутацията му на безстрашен пилот на спасителен хеликоптер, както и от сестра му Изобел, бивш модел на бельо с известна марка.

Благодарение и на тази си слава Лукас се беше сдобил с въжделеното място в екипажа на „Брахма“. Бразилският дял във финансирането на коалиционната космическа програма теоретично осигуряваше право на бразилско участие в първата голяма експедиция, но Бразилската космическа агенция нямаше астронавтски корпус, а само двама щатни пилоти, които пращаше на тренировъчни курсове в Хюстън, Москва, Кьолн и Цукуба през последните десетина години. През 2017-а Лукас Мунарето беше единственият бразилец с нужната квалификация и трябваше да се състезава за ограничения брой места с членовете на руския космонавтски екип и индийските вьоманоти, да не говорим за квалифицираните кандидати от Европейската космическа агенция и Япония, и дори с един обиден на НАСА американски астронавт.

В крайна сметка Лукас спечели място в екипажа и започна подготовка с индийския командир на мисията и двама руски космонавти, всичките с различен стаж и професионален опит. Денис Черток беше на петдесет и имаше зад гърба си пет космически полета, всичките до Международната станция, включително и като експерт в отдавна закритата американска програма за космическите совалки. Благодарение на осемдесетте си часа извънкорабна дейност Черток знаеше всичко за хардуера, операциите и най-вече за работата в открития космос. Дори Тадж, който беше пословично чувствителен на тема йерархия, се отнасяше към Денис почтително, поне докато към края на подготовката обсесивно-компулсивното разстройство на характера му не взе превес.

Наталия Йоркина изобщо не беше участвала в космически мисии. Според Лукас я бяха избрали просто за да има жена в екипажа. Тъмноока, често нервна и склонна да се киска без видима причина, в началото Наталия беше направила лошо впечатление на Лукас. С течение на времето мнението му се промени — Наталия се оказа изключително компетентна, жадна за знания и неуморна, направо като робот.

Колкото до Тадж, той беше най-безстрастният и флегматичен човек, когото Лукас познаваше, приличаше повече на пенсиониран счетоводител или строг швейцарски банкер, отколкото на тестови пилот. Най-голямото му достойнство беше търпението… което се оказваше още по-ценно качество предвид нерешителността на Бангалор.

Единствено новините за поредното американско безобразие извикваха у Тадж подобие на емоция. Тогава усмивка раздвижваше лицето му, той вдигаше вежда и започваше да потрива доволно ръце.

Добре беше да се знае, че индийският им командир все пак е способен на обикновени човешки емоции, но за разлика от него, Лукас мразеше съперничеството между Коалицията и Съединените щати. Вярно беше, че през последните двайсетина години американските отношения с Русия бяха минали през няколко кризи, както и че американците неведнъж се бяха отнасяли безобразно с Индия.

Но споровете на Бразилия с Големия брат на север рядко излизаха извън темата за енергийните въпроси, а дори и тогава обикновено се изчерпваха с публично размахване на юмруци.

Всичко това — липсата на реакция от Бангалор, игричките на дребно и фактът, че опитният американски екипаж беше кацнал на Киану преди тях — вбесяваше Лукас. Идеше му да извика: „Хайде бе! Славата ни чака!“