Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (70)

Тук контролната зала на експедиция „Дестини“. Космическият кораб „Дестини“ се намира в орбита на височина трийсет и осем километра от далечната страна на Киану. Ръководителят на мисията Шейн Уелдън и главният ръководител полети Джош Кенеди потвърдиха, че предвид спорадичния контакт с астронавтите Новински и Стюарт и липсата на връзка със спускаемия апарат „Венчър“ ще се опитат да приземят „Дестини“ на повърхността на Киану…

Скот Шолър,

Връзки с обществеността, НАСА

Дигиталният часовник в контролната зала показваше двайсет минути до тласъка. Имаше потвърждение, че прехвърлянето на информация от Хюстън до „Дестини“ е завършено, че всички антени, освен една, са прибрани и че големите кръгли соларни платна ще бъдат извъртени настрани. (Погледнат отпред, в номиналната си конфигурация „Дестини“ приличаше на шапка в стил „Мики Маус“, с ушите и прочие.)

— Тази позиция на платната ще намали триенето, когато плъзнем кораба по повърхността на Киану — каза Шейн Уелдън, докато обясняваше плана не само на Гейбриъл Джоунс и Брент Бинъм, а и на Харли. — Надяваме се това да намали пораженията.

— Ами ако загубим и двата панела? — попита Джоунс. Харли знаеше, че „Дестини“ зависи от Хюстън за обновяване на данните дори когато полетът се развива по план. А настоящата ситуация не беше разигравана дори в симулатор.

— Тогава екипажът ще трябва да се изнесе от Киану по най-бързия начин. Ако панелите излязат от строя, резервната мощност ще им стигне само за два дни.

— Спомена, че ще „плъзнете“ „Дестини“ — каза Бинъм. — Какво, по дяволите, означава да го „плъзнете“?

— Ами, представи си кораба като снегорин, който захожда по полегата траектория — каза Уелдън. Опитът му да прикрие презрението си беше неуспешен. — Звучи по-добре от „принудително кацане“, не мислиш ли?

Определено звучеше по-добре, помисли си Харли, но разговорът за кацането го накара да повдигне въпроса за другата предстояща процедура, която криеше не по-малко рискове — излитането от Киану. Уелдън остави отговора на Джош Кенеди, който обясни:

— Гравитацията е толкова слаба, че включим ли главния двигател на „Дестини“, корабът буквално ще отскочи от повърхността и само за няколко секунди ще набере височина.

— Изглежда, сте го обмислили в детайли.

— Определено се надявам, че е така, мамка му — отвърна Кенеди.

Кенеди и Уелдън имаха много по-важни задачи от това да му разясняват плановете си, затова Харли се отдръпна назад и ги остави да работят спокойно. Знаеше, че присъствието му в контролната зала е без особено значение — освен за самия него. Харли обожаваше тези моменти на напрежение в реално време — при изстрелване, скачване или кацане, а сега и при първото в историята на космонавтиката експериментално „плъзгане“ на апарат, който не е бил конструиран за тази цел. Контролираният приток на адреналин, съпътстващ подобни ситуации, го връщаше към времето, когато самият той пилотираше свръхзвукови самолети. Контролната зала беше единственото място, където все още можеше да изпита тази емоция, пък било то и за кратко…

Но мястото му не беше тук. Възложили му бяха друга задача — да отговаря за умните глави в задната стаичка, един жизненоважен, уникален ресурс. Може и да не беше най-подходящият човек за тази работа, но носеше отговорност за съветническия екип и трябваше да я поеме.

За екипа, както и за Рейчъл Стюарт, която седеше нацупена на един стол в галерията за посетители. Гейбриъл Джоунс я беше приклещил и й четеше лекция. Бръщолевенето на директора сигурно я изнервяше още повече, помисли си Харли. Подозрението му се потвърди още щом влезе в галерията и чу Джоунс да казва:

— … помни, че бащите също са хора. Понякога сме себични, разсеяни или гоним някаква своя мечта, но това не значи, че сме забравили дъщерите си, че не ги обичаме…

Затворил очи и с мокро от сълзи лице, Джоунс беше коленичил до Рейчъл и я държеше за ръката. Рейчъл впи поглед в Харли. Посланието в очите й беше ясно: „Помощ!“.

— Гейбриъл — каза меко Харли. — Бинъм каза, че имал въпрос към теб. — Това си беше чиста лъжа, но оправдана.

Джоунс подсмръкна, усмихна се насила и потупа Рейчъл по рамото.

— Дръж се, млада госпожице. И знай, че правим всичко възможно да върнем татко ти жив и здрав у дома.

Веднага щом вратата се затвори зад директора, Рейчъл се обърна към Харли.

— Божке, това беше зловещо.

— Той току-що е загубил дъщеря си. — Харли знаеше, че Гейбриъл Джоунс беше загубил дъщеря си преди години. — А ти не си колега, нито си мъж на средна възраст. Пред теб той… може да излее чувствата си.

— И това трябва да ме ободри, така ли?

— Изобщо не го е направил заради теб, мила.

Саша Блейн и другите членове на съветническия екип изглеждаха умърлушени точно като Рейчъл. И като Харли, в интерес на истината. Докато се придвижваше с електрическата си количка по коридора към своето царство, подминавайки другите две съветнически групи — вратите и на двете стаи бяха отворени, а изтощените хора вътре мълчаха унило, — Харли си даде сметка, че самият той започва да дава заето. Имаше спешна нужда от разни неща, от баня до свястно ядене, но на първо място — от почивка.

Може би след като „Дестини“ кацнеше успешно и оцелелите астронавти се качваха на борда…

Но най-напред „Дестини“ трябваше да кацне, разбира се. Да се плъзне. Като снегорин.

После? Зак Стюарт. Веднага щом Харли влезе в стаята, Саша Блейн се обърна към него и попита:

— Кога ще можем да използваме „Дестини“ за връзка със Зак?

— Чак когато кацне — отговори Харли. — А дори и тогава няма гаранция. — Не беше изключено функцията на „Дестини“ като междинен сателит да се влоши след кацането. Кацнеше ли, комуникационните системи щяха да приемат и предават през препятствие от плътна скала.

Освен това имаше риск при кацането да загуби антените си. Да оглушее, ослепее и онемее. Същото можеше да се окаже валидно и за бедния Зак.

„Е — помисли си Харли, — този мост ще го изгорим, когато минем по него“.

На екрана в съветническата течеше излъчване от предните бордни камери на „Дестини“. Картината показваше ясно очертан образ на заснежен скалист пейзаж, право напред се виждаше верига от високи възвишения.

— Прилича на полет със самолет — каза Саша Блейн.

— Който лети твърде ниско — каза Харли. — Ако си усещах краката, щях да ги вдигна от пода. — Като повечето хора, пред които Харли изтърсваше някоя от инвалидните си шегички, Блейн се престори, че не го е чула.

„Дестини“ обаче наистина летеше много ниско. Джасмин Трию тъкмо казваше:

— Височина петдесет метра, спада с десет… десет секунди до плъзгането.

Харли си даде сметка, че предвид забавянето във връзката „Дестини“ вече е кацнал… или се е разбил.

Образът на екрана изчезна.

— Мама му стара! — възкликна някой от съветническия екип.

— Имат ли телеметрия? — попита Уейд Уилямс.

Харли си мислеше за същото и не сваляше поглед от числата в долната част на екрана, които показваха височината, скоростта на снижаване и цял куп други показатели. Екранът примигна — краткотрайна загуба на връзка или знак, че „Дестини“ се е сцепил като диня и лежи на парчета върху повърхността на Киану?

Но после числата се появиха отново. Височината и скоростта на снижаване бяха на нулата. Другите показания изглеждаха нормално, или поне не светеха в червено.

— Успели са — каза Саша Блейн.

— Хюстън, тук Теа! — Гласът й беше почти неузнаваем сред пращенето и пукането на високоговорителите, но нищо не можеше да скрие радостта и облекчението й. — Видяхме всичко! Перфектно кацане на около половин километър източно от нас! Мисля, че изгубихте единия панел, но другият изглежда наред! Тръгваме натам!

Образът на екрана беше от външна камера на „Дестини“ — картина от повърхността на Киану, но килната под деветдесет градуса.

Хората в съветническата стая продължаваха да мълчат… може би не знаеха какъв е протоколът в такива случаи, но по-вероятно бяха толкова изтощени, че нямаха сили да повярват на добрата новина.

— Може да ръкопляскате — каза им Харли. Придвижи се до вратата и я отвори. Далечни екзалтирани викове долетяха по коридора. За пръв път от два дни Харли Дрейк почувства, че Теа, Тадж, Наталия и Лукас имат шанс да стигнат до дома.

Щеше да има живот и след Киану.

Поне за някои от тях.