Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (56)

Ръководителят извънкорабна дейност на „Дестини-7“ Марая Нелсън и нейният екип работиха НЕУМОРНО в подкрепа на астронавтите, намиращи се извън спускаемия апарат „Венчър“ на и под повърхността на Киану. Заключението им е, че всички астронавти би трябвало да са издъхнали поне четири часа преди края на втора смяна. Фактът, че според последния доклад това не е така, показва, че сме навлезли в непозната територия. Моля споделяйте с Марая всякакви идеи и информация, които имате.

Отдел мисии, НАСА, доклад на Втора смяна, 23 август 2019

— Виждаш ли го вече?

Петчленната сбирщина на Закари Стюарт — Зак не откриваше друга по-подходяща дума в изтощения си мозък — беше изминала няколкостотин метра навътре в подземната територия на Киану. Вече би трябвало да наближават храма.

— Не — отвърна Меган. Беше поела водачеството и Зак се чудеше защо. Дали защото имаше по-ясна представа от тях накъде вървят — поради спомен, инструкции или нещо друго от този сорт, — или просто защото си беше Меган, която си падаше по картите и ориентирането и обичаше непознати да я питат за пътя. — Ако Теа и Тадж не грешат, значи ни остават още стотина метра.

Зак съжаляваше, че някой от гореспоменатите не е с него — Теа най-вече, — ако не за друго, то поне за да поемат разузнаването. Съжаляваше и за костюмите, които бяха оставили при бивака. От друга страна, костюмите само биха затруднили придвижването им с тежестта си. Тадж беше успял да прокара сигнал със своя „Цайс“ през пластовете скала и мембраната, но дори Хюстън да беше „изгрял“ над хоризонта, Зак не би могъл да се свърже с „Венчър“ от тази страна на мембраната.

Не, предвид обстоятелствата планът му беше възможно най-добрият. Имаше и един допълнителен плюс — макар и временно, беше разделил Меган и Теа. Противното би създало излишно напрежение, а Зак нямаше сили да се оправя и с това. Скоро така или иначе всички щяха да се съберат при мембраната…

Светулките изгаснаха за част от секундата, сякаш някой беше издърпал щепсела им от контакта.

Наталия спря.

— Какво беше това?

— Началото на нощта? — предположи Лукас.

Зак не беше сигурен, че мигновеният мрак означава нещо, но после изведнъж се появи лек ветрец, на засилващи се повеи.

Повече по навик, отколкото по друга причина, Зак погледна към Меган — тя стоеше неподвижно почти с гръб към него, очите й бяха затворени, главата наведена.

Камила стоеше в същата поза.

— Меган — повика я той.

Меган буквално се разтресе, после отвори очи.

— Ох, мамка му!

Вятърът се усилваше. Гъстият листак около тях се люлееше. Беше като в периферията на тропическа буря, от онези, които се стоварваха върху Хюстън през две-три години.

Дори миризмата на въздуха се промени… стана някак влажна, тежка.

— Какво става? — попита той.

— Случило се е нещо лошо.

— Какво?

— На повърхността. — Меган притискаше с пръсти слепоочията си, сякаш се опитваше да настрои приемник към слаб сигнал. А после внезапно свали ръце и го погледна с широко отворени очи.

— Да сте имали бомба на кораба?

— Какви ги говориш?

— Ами, много е странно… сякаш… сякаш си взел напосоки стар семеен албум и си се сетил за свой далечен роднина. — Тя посочи светулките, после и разлюлените от вятъра дървета. — Светлината за миг угасна и разбрах, че нещо е гръмнало. Нещо, което сте донесли вие.

Камила се вкопчи в Лукас; говореше му нещо на португалски.

— И тя ли казва същото? — попита Зак.

Лукас клекна пред детето, изслуша го, после каза:

— Да, станало е нещо лошо. Камила е много уплашена. Зак се обърна към Меган.

— Не знам за никаква бомба. — Още докато го казваше, се сети за поне две възможности. Първо, че „Брахма“ са имали оръжие. Второ, че на „Венчър“ е имало… но без знанието на командира.

Някъде отблизо се чу звук — дълбок и гърлен. „Като гигант, който си прочиства гърлото“ — помисли си Зак.

Другите също го бяха чули.

— Зак, какво ще правим? — попита Наталия.

— На първо време — ще го запишем — каза той, смутен от неубедителния тон на собствения си глас. Погледна Лукас, който вече бе извадил камерата си, после Меган. — Освен ако не е по-добре да си плюем на петите…

Меган объркано сви рамене — и в същия миг от гората се появиха две гигантски водни сфери.

Спряха, разляха се и всяка изплю по един Пазач.

Съществата изглеждаха напълно еднакви по размери и окраска. Единствената разлика беше в коланите им — единият беше износен и разръфан, другият — чисто нов.

Като кучета след баня, двамата Пазачи потръпнаха и се отърсиха от полепналата по телата им рядка слуз, която опръска петимата човеци. Зак се ужаси, както от мисълта за потенциалното заразяване, така и от вкуса — вкус на силно замърсена с химикали морска вода.

Време беше да действа.

— Всички назад!

Сграбчи Меган за ръката. За негова изненада обаче тя се дръпна решително! Камила направи същото, когато Лукас се опита да я хване.

— Да се махаме… — започна Зак, но преди да е довършил, по-близкият Пазач разтегна крайник и посегна право към Меган. Зак изтръпна, сигурен, че съществото ще я разсече като Пого.

Но Пазачът само я придърпа към себе си, после се сви около нея в гигантска триметрова топка.

Другият Пазач направи същото с Камила.

Наталия и Лукас, също като Зак, изобщо не успяха да реагират.

А после Пазачите се търкулнаха навътре в недрата на Киану.

Зак зяпаше след тях, тотално зашеметен. Чу Лукас да казва, сякаш от много далеч:

— Мисля, че тръгнаха към храма.