Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (31)

Експедицията „Брахма“ все така поражда смесени емоции у хората — от искрена гордост до навъсено безразличие. Гордостта от участието на вьоманота Т. Радакришнан е очевидна и логична. Безразличието също има своето обяснение. Какво ще спечели нашата милиардна нация, която в по-голямата си част все още живее бедно, от една толкова скъпа космическа експедиция?

Но ако сме научили нещо през последните трийсет години, то е, че информацията е безценна. Именно по тази причина инвестирахме в мисията „Брахма“.

Публикувано в електронния вестник „Виджая Таматака“ от колумниста Кулдип

Сангви, 23 август 2019

Наталия чу, че Зак я вика, но не му отговори. Не искаше да гледа какво прави той със съществото. Искаше да се махне оттук и да се върне на „Брахма“.

Искаше да се върне Земята и повече никога да не помисли за Киану.

Това беше крайно непрофесионално и тя го знаеше. Беше се трудила толкова упорито, за да стане космонавт, да бъде една от малкото жени, летели в космоса за Майка Русия. Винаги беше вярвала, че иска да изследва Слънчевата система, да живее на Луната, да отиде на Марс.

И беше стигнала дотук, до вътрешността на извънземен обект, където, напук на всякаква логика, средата се бе оказала съвместима с живота.

И не просто съвместима, а дори донякъде приятна. Във въздуха още имаше топла мъгла, но вятърът беше утихнал. Странни растения сякаш извираха от земята, цъфтяха, умираха и ги сменяха други, съвсем различни.

Само дето това не беше научно изследване, разбира се… беше се превърнало в кошмар.

С мисълта, че ще й потрябва — и дай боже да е скоро, — Наталия тръгна да търси шлема си.

Оставила го беше до стената на Кошера, недалеч от пчелната килийка, в която се гърчеше „Константин“. Наведе се да го вземе и чу глас на агонизиращ човек, които извика на руски:

— Помогни ми!

Наталия не можа да се сдържи и погледна. И там, извън клетката, покрит с рядка слузеста течност и треперещ като гол човек на Северния полюс, стоеше съществото — образ и подобие на Константин Александрович Федосеев, световен шампион по биатлон, личният й треньор, с когото беше работила от четиринайсетата до двайсетата си година.

Наталия направи стъпка към него, но само толкова. Съществото, което приличаше на Константин, се тресеше и гърчеше… но също така правеше трогателни опити да проходи.

Лицето му се виждаше ясно — с розова кожа, светнали очи и по-тъмна сянка над горната устна. Растяха му мустаци.

Все така разтърсвано от спазми, създанието протегна ръка към нея… и извика името й!

— Не се приближавай! — отсече тя.

— Наталия! — повтори то. — Жив съм!

— Престани да изричаш името ми!

Съществото се хвърли към нея, но още беше твърде слабо и падна в краката й. Наталия отстъпи назад. Сценката й беше странно позната… напомняше й за онази ужасна нощ преди двайсетина години в тренировъчния лагер в Остерланд, когато нейният треньор и приятел Константин й беше налетял.

Ако този „Константин“ се приближеше достатъчно, дали и неговият дъх щеше да вони на водка?

— Не се приближавай, казах!

Съществото, което приличаше на Константин, се надигна на колене и продължи да скимти. Макар и все още покрито с прозирната ципа, изглеждаше точно така, както би изглеждал Константин в годините преди да почине. С двойна брадичка, голямо шкембе… пенисът и провисналите тестиси се виждаха през ципата.

Нямаше да го гледа. И определено не и в очите. Леля й Каролина, селянка от горите край Калуга, я беше научила какво да прави в такива ситуации.

Наталия се прекръсти несръчно, макар костюмът да й пречеше.

А после вдигна ръка към „Константин“, ръка свита в юмрук със стърчащи напред показалец и кутре.

— Назад!

Уви, вместо да се дръпне, създанието се хвърли към нея и сграбчи глезена й.

Тя го удари по главата с шлема на скафандъра. Но ръката му продължи да стиска ботуша й.

Затова тя го удари още веднъж. Вече беше свободна.

После го удари трети път. Четвърти.

Съществото, което приличаше на Константин, лежеше неподвижно в краката й. Вече не се гърчеше. Едната страна на главата му беше сплескана, кашеста.

Беше ли го убила?

Дано.

Хвърли последен поглед наоколо, после огледа шлема за повреди… не откри нищо освен парченца от ципата.

Махна ги и нахлузи шлема.