Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (61)

По повод някои запитвания — не, НАСА не е „минала в нелегалност“, без значение какво чувате или си мислите, че чувате. В Контролния център за управление на полетите има представители на Белия дом и Националната агенция за сигурност още от първия ден. Което не означава, че всичко върви по мед и масло.

Поствано на neomission.com от JSC GUY

 

Бяха почти на дъното на шахтата Везувий, когато Теа Новински усети труса. Нямаше съмнение — дори през плътната материя на костюма тя определено усети как нещо я разтърсва здраво, почти все едно слиза по стълби, стъпва накриво и пропуска две стъпала.

Но пък трая само секунда. Трусът, кратък пристъп на световъртеж, после всичко се успокои.

Тадж вървеше след нея. Зад него беше модулът Бъз с Наталия и Лукас в кабинката.

— Ох, само не ми казвай, че има и друга бомба…

— Това май беше различно — каза Тадж и посочи към краката си, после към ярката светлина пред тях. — Дойде по-скоро отдолу, отколкото отвън.

След като се увери, че пътниците в модула са добре, Теа продължи напред.

Беше довела Лукас и Наталия при мембраната. При лагера спряха колкото да си вземат костюмите.

Отне й двойно повече време от нормалното да облече и провери костюма си. Вярно, че изтощението си казваше думата. Но имаше и друго — нежеланието й да продължи напред. Да излезе на повърхността на Киану означаваше да направи още една крачка към потвърждението на лошите новини за съдбата на силно намаления им откъм численост екип. Имаше ли шанс да се свържат със Земята, имаха ли някаква надежда за спасение? (И в тази връзка, щеше ли Тадж някога да й прости, че е оставила на Зак безценния му „Цайс“, който съвместяваше функциите на радиостанция и камера?)

Или щяха да умрат на Киану? Трябваше да признае, че за момента шансовете им никак не изглеждат добри.

Поне костюмите на Лукас и Наталия не бяха пострадали. Дори да имаха инструментите за притягане на клапи и запечатване на течове, никой от тях не беше в състояние да извърши подобна поправка в критична ситуация. Бяха твърде изтощени, твърде отчаяни. Тадж дори я беше попитал:

— Какъв е резервният ни план?

— Тоест, ако излезем навън и открием, че не е останало нищо и че не можем да се свържем със Земята? Виждам само две възможности — или сядаме и чакаме смъртта, или се връщаме през мембраната.

Уви, вариантът с връщането през мембраната също не изглеждаше привлекателен. Вятърът се засилваше, светулките сияеха все по-слабо… а растителността преминаваше през поредната си трансформация: от джунгла се превръщаше в нещо, което Теа би могла да опише само като „кристален град“. Растенията се разпадаха и на тяхно място израстваха някакви ъгловати структури.

Добре, че бяха облекли костюмите. Кислородните им бутилки бяха презаредени и щяха да им стигнат за още няколко часа. Теа не беше сигурна, че атмосферата във вътрешността на Киану ще остане годна за дишане.

Тадж сигурно си мислеше за същото, защото каза:

— Мисля, че вече не сме добре дошли тук.

В същия миг усетиха втори трус. Този беше още по-краткотраен и не толкова силен, макар че модулът се разклати видимо.

— Всичко наред ли е? — попита Теа.

— Да — отговори й Лукас.

— Добре тогава. На конете!

Затича се, което не беше много умно предвид високия център на тежестта и несигурния терен под краката й. Но Теа пое риска, защото усещаше, че ако не се измъкне скоро от тъмния проход, може просто да… да седне и да зачака смъртта.

Стъпка, плъзгане, стъпка, плъзгане. И пак. Тадж правеше същото. Двамата се придвижваха пешком пред модула.

Най-накрая излязоха в шахтата и…

— Почти навсякъде има гола скала — каза Тадж.

— Снегът и ледът са се разтопили и са се изпарили — каза Теа и включи радиото си.

— „Венчър“, от Теа. „Венчър“, за Ивон.

Продължи напред и повтори няколко пъти повикването; чакаше отговор, който така и не дойде.

В слушалките си чуваше Тадж, който викаше по подобен начин „Брахма“ — със същия резултат.

Когато стигнаха центъра на шахтата, Теа реши да опита директна връзка с Хюстън. Ако „Венчър“ го нямаше, единствената й надежда за връзка беше през „Дестини“. Къде всъщност беше корабът майка?

— Хюстън, тук Теа. Намирам се в шахтата Везувий с Тадж, Лукас и Наталия. Чувате ли ме?

Нищо.

— Тадж?

— Нищо — отговори той.

Очевидно беше, че трябва да излязат от шахтата. Биха могли да се изкатерят по скалните стени — сега, когато снега го нямаше, се виждаха достатъчно неравности, които да улеснят подобно начинание.

Но Зак беше споменал за някаква рампа… да, ето я там, на отсрещната стена. Разстоянието беше няколкостотин метра.

Теа поведе екипа си натам.

 

 

След десетина минути спря задъхана в основата на рампата. Имаше доста скални отломки. Човек би могъл да се изкатери по камънака, но за модула трябваше да разчистят пътека.

— Лукас, Наталия, изчакайте тук. Не искам да разхерметизирате кабината, докато не се наложи. С Тадж ще се изкатерим до ръба. После ще се върнем и ще разчистим камъните. — Тонът й се промени. — Индийците имат ли някаква традиция за последното желание? Сещаш се, когато някой е осъден на смърт или нещо такова?

— Не повече, отколкото в другите култури. Защо? Не вярваш, че ще оцелеем?

— Не точно. Просто ми е любопитно, и ако имам право на един въпрос… как така вие се оказахте толкова подготвени?

— В какъв смисъл?

— Да изброявам ли? Междинният сателит. Терахерцовото радио. Научното оборудване.

— Теа, „Венчър“ спокойно е можел да се оборудва с всички тези неща. Даже мисля, че част от идеите нашите момчета са ги заели от НАСА.

— О, стига глупости, Тадж. В комплекта ви за Първи контакт липсва само плакат с надпис „Добре дошли на Земята“.

Тадж се поколеба. После каза:

— Преди година една обсерватория в Крим наблюдавала Киану на високи радиочестоти. Засекли аномалия — не просто необичайна активност, а пулсации и модели, които по тяхна преценка не били от естествен произход.

— Трябвало е и ние да погледнем към Киану по този начин.

— Може би просто не сте уцелили момента и сте ги пропуснали. Във всеки случай нас ни предупредиха, че има голяма вероятност да осъществим контакт. — Изчакаха, докато модулът вземе последния завой. — Е, това ли искаше да знаеш? Че сме били подготвени?

— Да — каза тя. А после добави: — Сега вече мога да умра спокойна.

Бяха преполовили пътя по рампата, оставаха им по-малко от двеста метра до върха, когато Теа чу в слушалките си вълшебен звук:

— … на дециметрови вълни, проверка. До екипажа на „Венчър“, от Хюстън. Теа, тук Джасмин.

— Да! — извика Теа. Буквално извика. Следващите няколко минути се превърнаха в какофония от застъпващи се реплики и прекъснати изречения, всичко това усложнено от осемсекундното забавяне на сигнала. Но в крайна сметка Теа успя да обясни, че четирима от тях още са живи и на повърхността, че Зак също е жив, но е останал в подземията и нямат връзка с него.

На свой ред Теа разбра, че „Дестини“ не е пострадал от взрива, че се намира в орбита около Киану и че умните глави от контрол на полетите обмислят план да го приземят на повърхността.

— В случай че „Венчър“ и „Брахма“ са излезли напълно от строя — уточни Джасмин Трию.

— Разбрано — каза Теа. — Можете ли да включите и Тадж във връзката?

— Вече го правим — каза Трию след осемсекундното забавяне.

— Добре. Тогава да хвърлим едно око на положението.

Теа и Тадж продължиха нагоре: взеха последните петдесетина метра с три летящи скока. Гледката от ръба беше обезсърчаваща.

— О, Тадж, мамка му! Къде са?

Повърхността беше като изметена… вместо ледникова долина пред погледа им се простираше лунен пейзаж.

Теа беше подготвена за лоши новини. Но… и двата кораба да ги няма? И помен нямаше от тях. Сякаш „Венчър“ и „Брахма“ просто бяха излетели без тях.

— Теа, от Хюстън. Не разбрахме последното изречение. — По дяволите, съвсем беше забравила, че в контролната зала чуват всичко, което излиза от устата й. „Браво на теб, Новински“.

— Чувам ви, Хюстън. С Тадж сме горе и наблюдаваме, хм, термални ефекти вследствие на случилото се. — Каква част от истината знаеха обикновените хора на Земята? — Получавате ли образ? — Нямаше представа дали камерата на шлема й работи, и ако работи, дали сигналът й е достатъчно силен да препрати образ до Хюстън през „Дестини“.

— Картината е лоша — каза накрая капкомът. — Виждаме само тъмно небе и малко по-светла повърхност.

Теа предпочете да премълчи. Тадж тръгна покрай ръба на шахтата към района, където бяха кацнали „Венчър“ и „Брахма“. Теа го последва.

Само след двайсетина крачки забелязаха цветно петно недалеч от купчина камъни близо до ръба на Везувий.

Теа даде знак на Тадж да превключи на частния канал за връзка.

— Това там не е ли костюм на „Брахма“? — Беше костюм на „Брахма“… или по-скоро горната му половина.

Теа чу в слушалките си дълга измъчена въздишка.

— Да, това е Денис — каза Тадж. Теа се беше досетила и сама — Денис Черток беше единственият липсващ член на неговия екипаж. — Защо е бил навън?

Теа се наведе, доколкото й го позволяваше костюмът. Тялото не само беше разкъсано от ударната вълна, а многопластовата материя на костюма и шлемът се бяха споили със скалата. Шлемът беше цял, но визьорът беше заскрежен от вътрешната страна и милостиво скриваше лицето на Черток.

— Нямам представа — каза тя. — Знам само, че по вътрешната страна на визьора му, изглежда, има кръв.

Тадж посочи камънаците зад тялото.

— Може би от удара.

Теа се изправи и обърна гръб на мъртвия. С нищо не можеше да му помогне. Основната им цел за момента беше да ограничат броя на труповете.

Имаше и други цветни петна, видя Теа… четири изправени златисти колони на петдесетина метра — е, две бяха изправени, другите две бяха изкривени и съборени.

Краката на „Венчър“. Останалата част от двайсеттонния, висок колкото пететажна сграда и струващ два милиарда долара космически кораб, гордостта и радостта на цяла една нация, просто беше изчезнала, заедно с Ивон Хол… и Патрик Дауни?

— Виж там… — каза Тадж.

Теа погледна наляво, към синьо-белия полумесец на изгряващата Земя, и видя още по-страшна гледка — останките на „Брахма“.

„Венчър“ се беше изпарил при взрива, но раните на „Брахма“ — макар и също толкова фатални — се отличаваха с по-голямо разнообразие. В първите милисекунди на взрива корабът на Коалицията беше загубил две от подпорите си, паднал бе настрани, а после се беше разтопил, когато горивото в резервоарите му се беше възпламенило.

Сега от „Брахма“ беше останал безформен смачкан цилиндър, полегнал на една страна. Но все още приличаше на кораб.

— Дали нивата на радиация са опасни, как мислиш? — попита Тадж.

— Сигурно, но не за това се тревожа в момента. Така де, едва ли ще живеем достатъчно, за да умрем от лъчева болест. Пък и костюмите би трябвало да ни осигурят известна защита.

Идеше й да легне на земята и да се разплаче. Докато съобщаваше лошите новини на Хюстън — Тадж съобщаваше същото на Бангалор, — гласът й пресекваше на ръба на сълзите.

„По-късно ще мога да лежа колкото си искам — мислеше си тя. — Ако Хюстън не успее да извърти малкия си трик с «Дестини».“

— Хюстън, за Теа… Ние, ъ-ъ, потвърждаваме загубата на „Венчър“ и „Брахма“. Получаваме ясна картина. Останете на линия.

Явно се чудеха какво, по дяволите, да й кажат.

— Разбрано, Хюстън… Вижте, с Тадж ще пообиколим южно оттук, в посоката, където Ивон падна вчера. Дайте ни половин час да проучим терена. Може би ще открием подходящо място за кацане.