Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (63)

Тук контролната зала на експедиция „Дестини“. Екипът проследява серия от неочаквани събития, като се започне с аномална загуба на връзка със спускаемия апарат „Венчър“ на повърхността на Киану, настъпила в 103 ч. и 34 мин. корабно време, и свързаното с нея изригване на повърхността на околоземния обект. Ръководителят на мисията Шейн Уелдън излезе със следното изявление: „Смятаме ситуацията за изключително сериозна“. Той добави също, че с космическия кораб „Дестини“ все още има връзка. Ще продължим да ви информираме своевременно за всички настъпили промени.

Скот Шолър,

Връзки с обществеността, НАСА

 

— На Мауи са получили това преди двайсет минути — каза Шейн Уелдън.

На централния екран се виждаше белият полумесец на Киану и рехавият симетричен облак на отломките от взрива.

Следван от Рейчъл, Харли беше отишъл право в контролната зала, без да се отбива в съветническата. Но Саша Блейн го беше изпреварила и чакаше в необичайната блъсканица, образувала се около компютрите на капкома и ръководителя полети. В тази иначе свещена и неприкосновена територия сега се бяха скупчили поне десетина души, включително Бинъм, разбира се, както и Гейбриъл Джоунс. Директорът на центъра все още приличаше на призрак.

— Това в реално време ли е? — попита Бинъм.

— Просто гледай проклетия екран — каза Джоунс. Гласът му прозвуча слабо, а фактът, че дръзва да се сопне на човек от Вашингтон, беше поредното доказателство, че е на ръба.

Макар да знаеше, че гледа запис, Харли затаи дъх при вида на следващото, което се случи.

Отвъд яркия полумесец на Киану блесна светлина — експлозия или изригване от обратната, невидима за земните телескопи страна.

Но вместо да разпръсне облак от отломки, тази „експлозия“ изхвърли някакъв малък обект, който изхвърча от Киану.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна някой.

На Харли му идеше да попита същото.

— Гледайте. Просто гледайте — каза Уелдън.

Последва още една експлозия, само че този път изригването дойде откъм южния полюс на Киану. Но резултатът беше същият — ярък обект, който се отдели от Киану по подобие на предишния.

Само след няколко секунди двата обекта се отдалечиха значително от Киану. Телескопът в Мауи проследи полета им; Киану изчезна от екрана, виждаха се само двете бели петна.

Присъстващите заговориха едновременно, всички задаваха логичните въпроси: „Колко са големи? С каква скорост се движат?“

И новият любим въпрос на Харли:

— Къде отиват?

— Моля ви се! — повиши глас Уелдън. — И ние знаем колкото и вие.

В настъпилата тишина Харли попита:

— Имаме ли по-добър образ?

Уелдън кимна, после даде знак на един от операторите. Мъжът подаде команда и един от обектите запълни екрана.

— Пак прилича на петно — обади се Бинъм.

— Точно така — каза Уелдън. — И други телескопи го следят, не само от обсерваторията в Мауи, но още никой не е различил детайли, ръбове, ъгли, конфигурация. За момента можем да кажем единствено, че това е петно, което се движи с трийсет и две хиляди километра в час.

— Две петна — каза Джоунс.

— За обикновено изстрелване ли става въпрос? Като куршуми? — обади се Саша Блейн. — Или ускоряват движението си?

— Досега не сме засекли никакво маневриране — каза Уелдън. — Прилича на изстрелване.

— Какви може да са тези неща? — попита Бинъм.

Изглеждаше искрено озадачен — и нищо чудно, помисли си Харли и каза:

— Сещам се само за две неща. Плътна маса, като лед или скала. Или апарат. Космически кораб или ракета.

— Ако е ракета, може ли да е контраатака? — попита Бинъм.

— Вероятно.

Дори парче скала можеше да бъде унищожително оръжие. Харли още помнеше един роман на Робърт Хайнлайн, който беше чел като дете и в който се разказваше как Луната обявила война на Земята… и я спечелила, като я обстрелвала… с камъни.

— Първични орбитални данни — обяви Уелдън. — От Министерство на отбраната. — Нагласи очилата си и се наведе към екрана. Джасмин Трию, Гейбриъл Джоунс и още неколцина се опитваха да надникнат над раменете му.

— Апогей при четиристотин и осемдесет хиляди… разстоянието до Киану. Перигей — трийсет и шест хиляди. Ъгълът на падане още не е ясен.

— Нямаме ли разни неща на трийсет и шест хиляди километра? — попита Бинъм.

— Повечето комуникационни сателити на света са там — каза Харли. — Както и няколко разузнавателни сателита.

— Ами ако атакуват тях?

— Ще изгубим маса възможности — отвърна Харли. — Някой може ли да каже колко са големи тези неща?

— И дали са еднакви като размер.

Един от контрольорите се избута назад със стола си и свали слушалките.

— Според Мауи и двете са приблизително сферични по форма, с диаметър от порядъка на сто метра.

Харли се обърна към Саша.

— Значи, ако парче скала с диаметър сто метра се движи с орбитална скорост, какви поражения ще нанесе, ако удари Земята?

— Не е нужно да го изчислявам — каза тя. — Представи си го като метеорит. Голям метеорит, който може да нанесе огромни щети, ако удари град, и също толкова големи, макар и от различно естество, ако падне в океана.

Травис Бюел се изправи.

— Шейн, Бангалор са на линия. Казват, че е важно.

— Какво чакаш? — изръмжа Джоунс. — Включи ги, мамка му!

Главният екран се раздели на две и лявата половина показа Викрам Наяр, ръководителя полети на „Брахма“. Изглеждаше с двайсет години по-стар от истинската си възраст.

— Получавам данни от Мауи — извика друг контрольор. — Имаме маневри!

Излишно беше да го съобщава — и двете петна бяха изчезнали от екрана. Проблемът едва ли беше в проследяващия хардуер на телескопите.

В другата половина на екрана Наяр беше свел поглед към някакъв лист, който някой току-що му беше подал.

— Имаме още полезна информация за обектите — каза той. — Траекториите им се раздалечават. Но и двата обекта ще ударят Земята.

Уелдън заскуба косата си.

— Кога и къде?

— След четири часа. По първоначални данни първият обект ще удари индийската част на Азия, с приблизителни координати на сблъсъка дванайсет точка пет градуса северна ширина и седемдесет и седем градуса източна дължина.

— Но това е Бангалор, нали? — обърна се Саша Блейн към Харли. Неговото възхищение и благодарност, че толкова бързо е разпознала значимостта на информацията, не траяха дълго, защото следващото, което каза Наяр, беше: — Трийсетина минути по-късно вторият обект ще удари Северна Америка, при координати двадесет и девет точка осем градуса северна ширина и деветдесет и пет точка пет градуса западна дължина.

— Това е доста близо до нас — каза Джош Кенеди и за пръв път гласът му изневери.

— Едва ли става въпрос за съвпадение — каза Наяр. — Макар изчисленията да са неточни и вероятно да грешат с километри, все пак изглежда несъмнено, че мишените на удара са контролните зали в Хюстън и Бангалор.

— Трябва да приемем, че ние сме мишените — каза Уелдън и се обърна към Гейбриъл Джоунс. — По-добре разпореди евакуация.

— И къде да пратя хората? — попита Джоунс. — Ако към нас лети голяма скала и КЦ „Джонсън“ е мишената, при тази маса и скорост… това чудо ще помете цял Хюстън.

— Ако КЦ „Джонсън“ е мишената, навсякъде другаде ще е по-добре оттук — каза Харли.

— Само в центъра имаме десет хиляди души!

— Точно затова трябва да си размърдаш задника! — отсече Уелдън.

— Добре. — Джоунс се обърна към контрольорите и операторите. — Вие също.

— Ние не можем — каза Джош Кенеди. — Трябва да приземим „Дестини“.

Джоунс не отстъпи.

— Може всички да умрете тук!

— Хората ни на Киану ще умрат, ако не приземим кораба — каза Уелдън. — Това не можем да го допуснем. — Усмихна се. — Пък и вече сме минавали през такова нещо, Гейб. Урагана Хорас, помниш ли го? И тогава останахме тук.

Харли го помнеше. Преди десет години — тогава той още беше кандидат-астронавт — ураганът Хорас се беше насочил право към Хюстън, и то по време на една от последните мисии със совалки. Едновременно с това КЦ „Джонсън“, съвместно с Русия, обслужваше и Международната космическа станция. Совалката обаче можеше да бъде насочвана единствено от Хюстън.

И докато всички жители на Хюстън — заедно с деветдесет и девет процента от персонала на космическия център — се изнесоха към по-високи места извън града, минимален състав на контролния екип остана в Сграда 30…

Хорас връхлетя върху Хюстън и нанесе сериозни щети на западните му квартали. Космическият център остана встрани от епицентъра, но и тук имаше отнесени покриви, изпочупени прозорци, скъсани електропроводи. Ала совалката и за миг не остана без поддръжка от Земята.

Сега обаче предизвикателството щеше да е по-голямо. Сграда 30 беше от тухли и хоросан, които можеха да издържат силен вятър и проливни дъждове, но трудно биха осигурили защита срещу ударна вълна, освобождаваща несметни количества топлина и енергия. Този път себеотрицанието на контрольорите можеше да се окаже равносилно на самоубийство.

Мъжете и жените в залата очевидно си даваха сметка за мащабите на риска, ако се съдеше по мъртвешката тишина, която настана.

— Е, добре тогава, Бог да ви пази всичките — каза Джоунс, осъзнал, че няма смисъл да спори повече.

Уелдън срещна погледа на Харли и каза:

— Харлс, ти по-добре се връщай при екипа си.

— Да, време е умните глави да си заработят обяда.

— Друго имах предвид. Обясни им каква е ситуацията и нека онези, които поискат, да се евакуират с останалите служители.

На Харли изобщо не му беше хрумнало, че неговата група от учени и интелектуалци ще предпочете да избяга.

— Добре.

Блейн го избута с количката му към вратата и когато излязоха в коридора, Харли каза:

— Да приемем, че петната са враждебни. Дали представляват кинетичноенергийни оръжия?

— И дали няма да променят посоката си в последния момент и да ударят Вашингтон или Ню Йорк? Уейд Уилямс ще е адски доволен — ще е точно като в неговия филм.

— Доволен или не, надявам се да е далеч оттук, когато дойде ударът.

Блейн спря и го погледна.

— Ами ти, Харли?

— Знаеш ли, имах две любими неща преди злополуката и само едното от тях беше да летя. Вече две години съм лишен от тези неща и няма изглед да ги получа в бъдеще. Така че ще рискувам и ще остана тук, пък да става каквото ще.

— Много смело от твоя страна — каза Блейн. — А дъщерята на Зак?

„Ох — помисли си Харли. — Ами да, какво ще правя с Рейчъл Стюарт?“

 

 

Въпросният разговор отне близо час. Започна в галерията за посетители, продължи в коридора, където Саша Блейн ги остави да се разправят и се върна в съветническата, и свърши в контролната зала.

Най-общо казано, съдържанието му се свеждаше до следното — Рейчъл Стюарт нямаше да ходи никъде.

— Само тук мога да съм във връзка с баща си. — Само това повтаряше.

— Няма да е добра връзка, ако центърът се превърне в гигантска димяща дупка.

— Ако това са намислили кианитите, значи и баща ми няма шанс да оцелее.

Харли дълбоко вярваше в свещеното право на всяко човешко същество да прави свои собствени гигантски грешки, вярваше също, че колкото по-рано въпросното човешко същество си научи урока по трудния начин, толкова по-добре. От друга страна, като зрял човек със свои отговорности, не беше съвсем сигурен, че горното правило е валидно за всяка ситуация. Например, ако вместо да получиш полезен урок, вземеш, че се убиеш заради свое грешно решение? И все пак, след подробен анализ, Харли затвърди първоначалната си позиция — щом Рейчъл иска да остане, значи трябва да остане.

Освен това… ако петното кианска плазма оправдаеше най-лошите им прогнози — а те изглеждаха и най-вероятни за момента, — претъпканото околовръстно шосе на Хюстън щеше да е точно толкова опасно за Рейчъл и Харли, колкото и Сграда 30 на космическия център.

А тук… главният екран показваше компютърно генериран образ на „Дестини“, летящ с опашката напред; имаше по-малки прозорци с образи от големите телескопи. Единият показваше малко бяло петънце — „Дестини“, видян от Хаваи. Други два показваха мистериозните обекти, чиито траектории окончателно се бяха разделили. Единият образ се препредаваше от Хаваите; другият — ако можеше да се вярва на логото в ъгълчето на екрана — от телескоп в Русия.

— Получавам данни от Мауи — каза един от контрольорите, които следяха траекториите на обектите. — Смятат, че могат да поставят горна граница на диаметъра на обектите, както и че двата обекта са с еднакъв размер. Максималният диаметър е доста под двеста метра.

На Харли му призля. В годините си като астронавт и особено през последните две години, когато бе подновил образованието си по астрономия, се бе занимавал обстойно с метеоритния кратер в Аризона — интересът му се беше породил покрай тренировъчните лагери, които НАСА провеждаше там.

Затова Харли знаеше, че огромната дупка в земята край Флагстаф е дълбока сто и петдесет метра и широка близо километър… и че катастрофата, изпепелила растителността и всичко останало в радиус от десетки километри, е предизвикана от космическа скала с диаметър петдесетина метра.

Една четвърт от размера на всеки от двата обекта, които летяха сега към Земята. Разрушенията при сблъсък нямаше да са просто четири пъти по-големи, а щяха да нараснат в геометрична прогресия и да се приближат до опустошението, предизвикано от средно голяма ядрена бомба.

Което означаваше, че КЦ „Джонсън“ и Сграда 30 нямат никакъв шанс да оцелеят.

Тоест, ако някой от обектите удареше наблизо. Все още имаше време обектите да сменят курса си… или да се окажат много по-малки от упоменатите двеста метра в диаметър… или пък с ниска плътност.

Темпото на работа в залата не се промени, само вратите се отваряха и затваряха по-често — най-вече от Брент Бинъм, който влизаше и излизаше в компанията на обичайната си свита от асистенти, свои и на Джоунс, всичките я с телефони на ушите, я забили поглед в плочите си.

Не беше за вярване — предвид изражението на Бинъм, когато Киану изстреля обектите, — но сега човекът на Белия дом изглеждаше още по-мрачен.

— От Министерството на отбраната надават вой до небето. Искат да свалят обектите с ракети.

— Да бе, понеже идеята да качите ядрена бомба на „Венчър“ беше гениална — подхвърли Уелдън. Харли не можа да прецени дали ръководителят полети смята обстрелването на обектите за глупаво… или за обречено на провал. Или просто се дразнеше, че отвличат вниманието му от предстоящото кацане на „Дестини“.

— Не се тревожи, Шейн — каза той. — Дори ако президентът лично им нареди да стрелят, военните няма как да го направят.

Бинъм не изглеждаше толкова сигурен.

— Насочили са сателитите. Имаме достатъчно ракети…

— Нашите ракети са отбранителни оръжия, които не могат да бъдат пренасочени за стрелба по цели извън атмосферата, още по-малко в рамките на два часа. Имаме някакви противобалистични ракети, десетина в Аляска и още толкова в Калифорния. Сложиха ги там преди десетина години заради ракетите на Северна Корея и Китай. Но дори обектите да минат над северния район на Тихия океан и ракетите да ги засекат и ударят, не забравяй, че въпросните ракети не носят ядрени бойни глави. А и не мисля, че могат да засекат мишена от плазма.

— Е, това звучи успокоително — каза Бинъм, макар че лицето му си остана все така мрачно и бледо. Телефонът му иззвъня за пореден път и той си тръгна.

— Знаех си, че неслучайно те искам тук — каза Уелдън на Харли, — а не в задната стаичка с гениалните откачалки.

— Аз пък бях решил, че просто не искаш да умреш сам.

Харли беше дълбоко впечатлен от решимостта, с която Уелдън, Кенеди и екипите им работеха по непосредствената си задача — конфигурирането на „Дестини“ за принудително кацане на Киану.

Подновената връзка с Теа Новински, Тадж, Лукас и Наталия им беше от полза. Сега и четиримата бяха на повърхността, с костюми. Модула бяха оставили на рампата. За Зак Стюарт още не се знаеше нищо. Имало бе краткотрайно възстановяване на връзката с него, предимно статичен шум, но оттогава — мълчание.

Шейн Уелдън се обърна към Харли.

— Господин Дрейк, мисля, че вашите дечица имат нужда от вас.

— Какво става?

Уелдън почука с пръст по слушалките си.

— Блейн казва, че имат проблем. Иди да им стегнеш малко юздите, накарай ги да се евакуират, после се върни тук. Искам те при мен, когато първият обект удари Бангалор.

Харли кимна на Рейчъл да остане в контролната зала, после подкара инвалидната си количка към вратата. Сега пък какво беше станало?