Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (55)

Някаква идея какво е предизвикало онова зарево на повърхността на Киану? В Австралия го видяхме.

Поствано на neomission.com от Jermatne

 

— Усети ли го това?

Теа и Тадж бяха стигнали до мембраната и тъкмо щяха да подкарат модула през нея, когато се случи нещо странно.

— Видях го — каза Тадж. — Вътрешната повърхност на мембраната…

— Да, потрепна, видях — каза Теа. — Но и усетих нещо като вълна или вибрация. Не чак като земетресение, но…

— Оттук е трудно да се каже.

— Да излезем тогава.

Процедурите по излизане от модула Бъз отнемаха петнайсет минути, най-вече докато вътрешното налягане намалее достатъчно, за да се отвори люкът. Само че Теа и Тадж изобщо не го бяха затваряли. Дори костюмите си не бяха облекли за прехода от лагера до мембраната.

— Надушваш ли нещо странно? — попита Тадж.

— Не — отвърна тя. — Но е цяло чудо, че сетивата ми изобщо работят. — Това не беше съвсем вярно: очите й определено бяха регистрирали вълнообразния трепет на мембраната. А дори през мръсното и потно трико беше доловила гъдел по кожата, нещо като предвестник за гръмотевична буря в летен ден.

Съсредоточила вниманието си върху спектъра на сензорните си възприятия, Теа даде знак на Тадж да не мърда.

— Чувам нещо — каза тя, макар че не би могла да опише какво точно чува.

— Вятър? — каза Тадж. — Май и аз го чувам. Теа разпери ръце.

— Не е силен. Не усещам повей. — Забеляза, че вьоманотът държи своя „Цайс“ и чинно прави поредния запис. — Какво казва твоята вълшебна кутийка?

Тадж поклати глава и й показа панелчето на гърба на устройството, където имаше индикатор за силата на сигнала като при мобилните телефони.

— Няма нито един сегмент.

— Защо?

— Не знам. Имаше един, докато бяхме долу. Тук сигналът би трябвало да е по-силен.

— Освен ако няма масивна скала на пътя му. — Хрумна й едно ужасяващо обяснение. — Ами ако е имало свличане? — По целия път дотук, в лек пристъп на клаустрофобия, постоянно си беше повтаряла, че макар проходът да прилича на въглищна мина, всъщност е значително по-голям — и очевидно бе издържал хиляди години, без да поддаде под тежестта на скалната маса.

И все пак мисълта, че може да попаднат в капан…

— Май ще ни трябват костюмите…

След двайсет минути, облекли, запечатали и тествали костюмите си, Теа и Тадж навлязоха в мембраната.

— Още ли няма сегменти? — попита Теа.

— Нито един.

Понеже не вярваше, че лошите новини стават по-поносими, ако ги отложиш във времето, Теа направи последната крачка, като се молеше да не завари прохода блокиран от тонове гранитна скала.

Свлачище нямаше, оказа се. Не че онова, което видяха, беше по-успокоително.

— Мама му стара!

От другата страна на мембраната вече нямаше лед. Целият проход беше пълен с мъгла, издигаща се от локви, които се охлаждаха и замръзваха отново…

— „Венчър“, от Теа. „Венчър“, от Теа за Ивон…

Заслуша се напрегнато, но не чу нищо освен фоновия статичен шум.

— Някакви идеи?

— Вулканизъм? — каза Тадж. — Някакво изригване?

— Не е изключено. — Теа направи няколко крачки напред, но не посмя да се отдалечи повече от мембраната. — Знаем, че Киану не е инертна скална буца, така че сигурно е възможно. Не ми се мисли какво би могло да означава това за корабите обаче.

— Така ни се пада, като нарекохме шахтата Везувий.

Теа се засмя, напук на всичко.

— А обвиняваш мен, че омаловажавам чудесата на космическите мисии!

— Е, не мога повече да сдържам вроденото си чувство за черен хумор.

— Ами недей. Особено предвид обстоятелствата… — Докато говореха, се бяха отдалечили на двайсетина метра от мембраната. — Проблем — каза Теа. — Ако топлината, разтопила леда тук, е страничен продукт от вулканично изригване в самата шахта… къде са нашата камера и кабелът? — Ядоса се, че не се беше сетила по-рано, но изобщо не й беше хрумнало. Камерата и кабела ги нямаше, просто ги нямаше — и толкова.

— Пирокластичен поток?… Сещаш се — лавина от пулверизирани скали, газ, пепел…

— Би ги отвял настрани, да. Макар че не виждам откъде ще се вземе голямо пирокластично налягане във вакуумна среда. А дори да е имало такова явление, би трябвало да видим парчета кабел или останки от смазаната камера.

— Има нещо друго — каза Тадж. — Чуй.

Основният звук в слушалките на Теа беше собственото й ускорено дишане. Но да, имаше някакво тиктакане с приблизително темпо от един удар в секунда.

— Какво е това?

— Гайгеров брояч. В раницата ми.

— Гайгеровият ти брояч тиктакаше ли така на идване?

— Не.

— Значи сега се е появила радиация?

— Много слаба и непостоянна. Нивото се мени на всеки няколко крачки.

Теа се замисли.

— Топлина, повишено налягане, радиация. Наречи ме песимистка, ако искаш, но всичко това говори за ядрен взрив.

Тадж спря и я погледна.

— И на мен ми хрумна същото.

— Архитектите имат собствена противоракетна система?

— Това не би било чудно на фона на всичко, което видяхме досега.

Теа не виждаше смисъл да продължават с догадките.

— Не чувам нищо от „Венчър“.

— „Брахма“ също не отговаря.

— Ако някой от корабите е пострадал сериозно, значи сме затънали в лайна до гуша.

Сега вече Тадж се разсмя — дрезгав и неприятен смях.

— Затънахме в лайна до гуша още когато кацнахме тук! — Изглеждаше по-прегърбен от обикновено. — Хюстън и Бангалор сигурно вече работят по проблема.

— Да имате случайно спасителен апарат някъде близо до точката за излитане?

— Дай да не избързваме излишно.

— Добър аргумент — каза Теа. — И понеже не можем да вървим напред, предлагам — в духа на традицията на великите изследователи — да се върнем там, откъдето дойдохме.

Минаха обратно през мембраната и отново се озоваха при модула Бъз във вътрешността на Киану. След като разкопчаха костюмите си и свалиха шлемовете и ръкавиците, Теа настоя Тадж да вземе от тяхната храна и вода.

— Бог знае кога пак ще имаме такава възможност, а трябва да съхраним силите си.

— Мислех си за другите.

— Колкото и да пестим запасите, пак няма да има за всички. Ще трябва да намерим някакъв местен източник на храна. — Не се беше замисляла сериозно над тази възможност, докато не се чу да я изрича на глас. Мисълта я уплаши и потисна. Не стига, че трябваше да мислят за многото начини, по които можеше да ги застигне смъртта — експлозиите и декомпресията бяха само началото на списъка, — но досега поне гладната смърт не беше фигурирала в него.

Съблече костюма си, после разкопча и мърлявото трико.

— Какво правиш?

— Събличам се. — Тадж очевидно се чудеше защо. — За да бягам по-лесно, Тадж. Това е единственият ни начин да се свържем със Зак, а без трико ще бягам по-бързо. — Усмихна се. — Едва ли са далеч, най-много да са на два километра. Тръгнаха към храма. Мога да стигна дотам за двайсет минути.

— Толкова бързо?

— В гимназията и колежа бягах на осемстотин метра.

— Аз какво да правя?

— Заеми се с радиоапаратите, ако искаш. Между другото, защо не ми дадеш тази твоя джаджа? — И посочи вълшебния „Цайс“, който съвместяваше функциите на камера и радиостанция. — Сега имаме подръка и костюмите си, и модула. Би трябвало да имаме връзка с корабите и контролните зали и без твоята магическа кутийка.

— Така е — съгласи се Тадж. — Защо го казваш?

— Просто нека го взема с мен, става ли?

Очакваше Тадж да се запъне, но той каза само:

— Обаче да ми го върнеш.

— Честен кръст.

— Някакви други предложения за мен, докато тебе те няма? — попита Тадж саркастично.

— Ами да. Предвид станалото дотук, внимавай някой да не спука гумите на Бъз.