Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (82)

Да се родиш два пъти не е по-изненадващо от това да се родиш веднъж; всичко в природата е възкресение.

Волтер

Зак се събуди. Камила спеше, свита на кълбо с лице към него. Сънувал беше ужасни кошмари — че го гонят, а после го хващат и го разтърсват здраво. Сънища на човек, попаднал в гръмотевична буря.

Светлината, която влизаше през задната стена на храма, изглеждаше различно… по-силна някак.

Зак остави Камила да спи и излезе навън.

Нищо чудно, че беше сънувал буря. За няколко часа пейзажът се беше променил драматично. Амазонската джунгла беше изчезнала, заменена от близко подобие на американска гора.

Дъждът беше спрял, вятър нямаше. Светулките се бяха върнали и небето светеше в жълтеникавобяло.

Но нещо друго ставаше в каверната. Зак чуваше… гласове?

Заобиколи тичешком храма и излезе от предната му страна. Насреща му идваше поток от хора! Трудно му беше да прецени точния им брой, но бяха стотици. Мнозина бяха облечени като индийци — мъжете с бели ризи и панталони, жените и децата с дрехи в ярки цветове.

Имаше и няколко десетки, които можеха да са само американци. Но всички изглеждаха еднакво объркани…

— Хей! — извика той и изкара акъла на онези в челото на групата.

Влоши нещата още повече, като хукна към тях. Хората най-отпред отскочиха да му направят път.

— Здравейте! Аз съм Зак Стюарт! Откъде сте? Кажете нещо!

Миг на смутено мълчание. После един индиец на шейсетина години пристъпи напред и побутна очилата на носа си.

— Да, здравейте, командир Стюарт. Аз съм Викрам Наяр. Работех в космическия център Бангалор. Правилно ли разбирам, че се намираме във вътрешността на Киану?

— Да! В Киану сме! Но вие как се озовахте тук? Толкова много хора… как? — Спомни си думите на Меган, че Архитектите искали да проведат нещо като мобилизация, но смяташе, че планът им се е провалил или най-малкото е бил отложен.

Очакваният отговор потъна в растяща врява на няколко езика — хората по-назад повтаряха казаното от Зак, други на свой ред задаваха въпроси.

— Хей, направете път!

Красив, макар и крайно раздърпан и рошав мъж в очукана инвалидна количка се появи сред тълпата, бутан от друг мъж със значка на НАСА.

— Харли Дрейк — каза Зак. — Здравей.

— Здравей и ти, Закари Стюарт. — Харли му подаде ръка. — Хубаво местенце си си намерил.

— Още не съм го дообзавел. — Шеговитият тон му поотпусна душата, но само за кратко. — Какво става, по дяволите?

— Ами, накратко, Киану явно е решил да загребе малко човешки материал. През последните двайсетина часа бяхме като златни рибки в аквариум…

— В безтегловност?

И тогава Зак видя познато лице. Рейчъл.

— Татко?

Дъщеря му разбута тълпата и се хвърли на врата му.

— О, боже! Знаех си, сигурна бях, че ще си тук! Точно затова отидох там, при сферата! Никой не искаше да ми повярва, но…

Зак се опита да я прекъсне, но без успех. Е, какво пък. Достатъчно му беше да я държи в прегръдките си.

Но после Рейчъл каза:

— Къде е мама?

Зак само поклати глава.

— Отишла си е, нали?

Зак мълчеше. Не знаеше какво да каже.

Рейчъл си пое дълбоко дъх. Това обикновено предвещаваше гневен изблик. Но неговата Рейчъл явно беше пораснала, станала беше по-силна.

— Знаех си. Знаех, че няма да я заваря тук… — А после все пак се разплака като малко дете.

Кой би могъл да я вини? Харли се обади тихо:

— Всички имаме да си разказваме много неща, но храната, водата и подслонът са ни приоритет, така че…

— Това, плюс въпросът защо, по дяволите, ни доведоха тук. — Гласът бе на Шейн Уелдън. — Здрасти, Зак — каза той и вдигна ръка.

Е, щом Харли се беше озовал тук, щом оператори от космическия център в Бангалор бяха тук, защо не и Уелдън?

— Добре дошли, всички! — каза високо Зак. После ги поведе към храма и „овощната градина“ отзад. Следващите няколко минути преминаха в спорове — как да организират проучването на района, как най-добре да си подсигурят вода, дали да не определят дневни дажби.

Докато част от съзнанието на Зак беше заето с тези въпроси и се справяше нелошо предвид обстоятелствата, друга една част се опитваше да осъзнае и приеме промяната. Никога вече нямаше да види Земята. Беше намерил Меган, после я беше загубил отново, най-вероятно завинаги. Следващите дни, месеци и години щяха да преминат в жестока борба за физическо оцеляване. Край на телевизията, добрата храна, спорта, колите, науката, медицината.

Трябваше да живеят само с онова, което можеше да им предложи Киану, с онова, което бяха уредили за тях Архитектите.

Щеше да е като да си мъртъв, без всъщност да си умирал.

Накрая Зак се обърна към Харли с думите:

— Дано някой тук знае португалски.

— Нямам представа защо го казваш, но съм сигурен, че по-късно ще ми обясниш и това. — Харли се обърна към една висока червенокоса жена, Зак хвана Рейчъл за ръка и всички се загледаха в навалицата, която се стичаше към храма.

„Приличат на нови души, които се възкачват на небето“ — помисли си Зак.

На небето или поне на неговата сянка.