Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (24)

ДЖОУНС, ДИРЕКТОР НА КЦ „ДЖОНСЪН“: Ще отговоря на три въпроса…

ВЪПРОС: Предвид инцидента с Хол не трябва ли да върнете астронавтите у дома?

ДЖОУНС: Нашите лекари следят състоянието й, което е стабилно. Самата Ивон настоява проучването да продължи.

ВЪПРОС: Съществуват ли данни апаратът на Коалицията да е допринесъл за изригването?

ДЖОУНС: Събитието на Киану беше с естествен произход… Единствената изненада беше моментът, в който настъпи.

ВЪПРОС: А ако има и други изненади?

ДЖОУНС: Мисията продължава. Знаете девиза ни: в никакъв случай провал.

ВЪПРОС: Тревожите ли се за дъщеря си? ДЖОУНС: Тревожа се за всички членове на екипажа!

Медиен брифинг, излъчен по телевизионния канал на НАСА и през сайта на Агенцията

 

За по-малко от десет минути всички преминаха успешно през мембраната, както беше започнал да я нарича Зак.

— Един по един — беше казал Пого на приятелите си от Коалицията. — Аз съм пръв.

Сега, без никакъв контакт с камерата и връзката, която бяха успели да установят от другата страна на мембраната, четиримата — сам-сами — прекосиха на бърз ход скалистата повърхност на голямата каверна, която Пого Дауни оприличи на Карчнър, гигантската пещера, където беше ходил като колежанче в Аризона — огромна, тъмна и непозната.

С мисълта за единственото сериозно ограничение, с което трябваше да съобразят разходката си — запасите от вода и въздух на костюмите, — Пого попита:

— Закъде сме се разбързали толкова?

— Аз просто… исках да видя това — каза Зак. Беше се задъхал. От умора? Или от вълнение?

— Какви са онези неща? — попита Наталия.

Пого си даде сметка, че по целия път от мембраната насам — изминали бяха трийсет-четирийсет метра — е виждал с периферното си зрение сенки. Сенки, които автоматично беше приел за резултат от сблъсъка на светлината от техните фенери с изпъкнали скални образувания или сталагмити например.

Идиот. Не беше в Карчнър. Беше вътре в Киану… странно как умът упорито вкарва непознатите неща в калъпа на познатото.

Лукас се приближи към най-близката форма и я освети с фенера на шлема си.

— Още един маркер!

И наистина, приличаше на спирална галактика, но беше по-голяма и с повече детайли.

Не се наложи Зак да ги подсеща за снимките и радара. Тримата се скупчиха около маркера, записваха го от всеки възможен ъгъл. Лукас беше измъкнал от шейната нова камера — по-голяма и не толкова лъскава като другите джаджи.

— Какво е „Цайс МКК“? — попита Зак.

В същия миг Пого забеляза рехава струйка пара да се издига от костюма на командира, малко под коляното, и възкликна притеснено:

— Шефе! Провери си налягането.

Зак обаче не изглеждаше разтревожен.

— Тази камера е херметизирана. Погледнете земята…

Пого погледна надолу и видя локва.

— Зак…

— Мисля, че е вода — отвърна командирът. — От снега по ботушите ми. Разтопил се е. А и от твоите, като гледам.

— Не може да сме внесли толкова много сняг — възрази Наталия.

А после Лукас каза:

— Чувам нещо.

Пого осъзна, че и той го чува.

— Това вятър ли е?

— Какво става, по дяволите? — ахна Наталия. Беше притеснена. И с право, помисли си Пого. Локви течност? Въздушно налягане? Вятър? Някои от тези неща биха могли да съществуват на Марс, вярно, но…

Но на околоземен обект… вътре в околоземен обект?

— Хайде да не се мотаем повече — каза Зак. — Времето ни е ограничено.

Продължиха напред, като спираха само колкото да направят още снимки. Наталия вземаше проби от почвата, загребваше малки количества материал или го изчегъртваше, според случая, от земята и от основата на маркерите (минаха покрай още пет-шест, всичките подобни на предишните, но с малки разлики в детайлите). Наталия вдигаше всяка проба пред микрофокалните си очила, преди да я прибере в пликче. Предвид замъгленото стъкло на шлема й тази задача едва ли беше от най-приятните.

— Стой — каза Зак изведнъж.

Пого и другите вече бяха спрели, защото и те го бяха видели.

Дали заради комбинираните лъчи на фенерите им, или заради някакъв друг източник на светлина, но стените на каверната вече се виждаха, макар и много слабо… и все пак достатъчно, та астронавтите да различат шестоъгълните, подобни на пчелни килийки структури, които ги покриваха. Шестоъгълници с различна големина, най-малките със страна от два метра; други бяха неколкократно по-големи, повече или по-малко симетрични.

— Прилича на пчелна пита — каза Зак.

— Къде са обаче пчелите? — подхвърли Наталия. Пак онова напрежение в гласа й, отбеляза си Пого. Предвид инфарктната обстановка и допълнителните проблеми с костюма й, нищо чудно, че беше неспокойна.

От друга страна обаче безпокойството можеше да се окаже заразно. Вече бяха видели повече доказателства за извънземен живот, отколкото човечеството беше открило за цялата си история. Кой знае какво ги чакаше напред… зад следващия ъгъл, да речем?

— Зак — продължи Наталия, — какъв е планът? Да вървим, докато запасите на костюмите ни се изчерпят, и после — обратно?

— Грубо казано — да.

— Аха — обади се Пого. — Жалко, че престоят ни ще е толкова кратък… и че няма да се повтори.

— Де да виждахме по-добре — каза Зак. — Да имахме повече светлина.

— Позволете на мен — каза Лукас и се обърна към Наталия: — Някаква представа какво е кислородното съдържание тук?

— Над една четвърт — отговори тя. — Но това са груби данни.

— Но не е чист кислород, нали?

— Да. Не е.

За изненада на Пого Най-великият астронавт на света мина няколко метра пред тях и вдигна ръка. Държеше голям пистолет.

Откъде, по дяволите, беше взел сигнален пистолет? Как откъде — от спешния комплект на „Брахма“, разбира се! Имаше си предимства апаратът ти за връщане на Земята да изпълнява ролята и на спускаем апарат.

— Да пробвам ли? — попита Лукас.

— Давай — каза Зак. — Нямаме избор.

Бразилският астронавт стреля, сигналната ракета се издигна в спирала заради ниската гравитация и след миг се възпламени.

— Мама му стара! — не можа да се сдържи Пого.

И как да се сдържи? Каверната не просто беше толкова голяма, че краят й не се виждаше, а и самият Кошер се беше отворил. Подът се простираше наляво и надясно и не се виждаха стени, били те гладки или покрити с пчелни килийки.

И още по-странно — маркерите бяха изчезнали, заменени от нещо друго. Нещо по-естествено някак, нещо порасло. Високи, крехки на вид неща, някои се издигаха на десет и дори петнайсет метра.

— Корали — каза Пого. Беше се гмуркал в Големия Бариерен риф.

— Не точно — каза Наталия. Беше се приближила до най-близкия „корал“ и го разглеждаше през микрофокалните си очила. — Коралите имат ръбеста, неправилна структура… тези са по-скоро сферични.

— Като мехурчетата в мембраната? — попита Зак.

— Нещо такова.

— Жалко, че Хюстън не може да види това. Направо ще откачат.

— Аз откачам — каза Зак. — Не стига, че Киану се оказа кораб, а не естествен обект. Представа си нямам как ще се оправим с извънземни артефакти и пейзажи, честно.

— А ние си имаме, така ли? — подхвърли Пого.

Дори Наталия се засмя.

— Вашият широк мироглед ви прави идеалния командир, доктор Стюарт.

— Имаме запаси за още два часа, после ще трябва да се връщаме — каза Пого. — Може да останем в Бъз и да качим по кабела всичко, което заснехме. И да се консултираме с Хюстън, преди да се върнем тук.

— Точно това ми е голямата тревога — каза Зак. — Не знаем нищо за състоянието на Ивон. Току-виж сме се свързали с Хюстън и оттам ни кажат, че мисията приключва и ни връщат у дома. А това най-вероятно ще е единственият ни шанс… не искам да изпусна нещо толкова важно. Кой знае дали други хора, след нас, ще имат шанс да стъпят тук.

— Споко. Правим всичко по силите си — каза Пого. Съмненията на Зак започваха да му писват. Бяха оправдани, разбира се. Но един командир нямаше право да показва нерешителност или слабост.

От друга страна, добрият войник никога не оспорва решенията на командира си, напомни си той. И не му се подиграва. Очевидно и двамата бяха уморени. Костюмите им бяха удобни за работа, но все пак бяха тежки и ограничаващи.

И макар че гравитацията тук беше слаба, да стоиш на крак часове наред…

— Имам една теория — каза Лукас. Чак сега Пого си даде сметка, че другите трима са се събрали около основата на една от кораловите кули.

— Казвай.

— Тези корали може да са строителни блокчета.

— Строителни блокчета на какво? — попита Пого.

— На живота! На какво друго? — каза Наталия.

— На какво друго ли, по дяволите? Де да знам. Може да са строителните блокчета на нов модел кола или на сладкиш с извара! Я се стегнете бе, хора…

— Пого, успокой се.

— Просто смятам, че е глупаво да тикаме всичко в познати калъпи…

— Е, анализа ще го оставим на експертите у дома, разбира се — каза Лукас.

— Несъмнено — съгласи се Зак. — Но хората сме си такива по природа, любопитни. Аз пък искам да ви подхвърля една друга идея, така че съвсем да размътя картинката. Тези корали ми приличат на фрактални структури…

— Ами да — каза Лукас. Пого не можа да прецени дали бразилецът наистина е съгласен с идеята на Зак, или просто му подава реплика, за да го насърчи. — Фракталите на Манделброт! Геометрични фигури, които се делят на по-малки фигури със същите характеристики и форма.

Пого забеляза, че Наталия не просто се е умълчала… спряла бе да обикаля корала и трескаво се опитваше да прикрепи един разкачил се скенер към предницата на костюма си.

„Мамка му — помисли си той, — мацката нищо не вижда“. Приближи се и видя, че визьорът й се е замъглил напълно.

— Шефе, имаме проблем!

— Спри — предупреди го Наталия. Кодът на астронавта — по-добре смърт, отколкото безчестие.

— Млъкни. Прегряваш. Няма как да продължиш с този костюм.

Зак и Лукас се приближиха и Зак бързо прецени ситуацията.

— Така. Лукас — каза той. — С това извънкорабният ни преход приключва. Ти ще заведеш Наталия до мембраната. Чакайте ни там, без да преминавате. Ние с Пого ще ви настигнем без бавене.

Лукас не оспори решението му. Сигурно и той беше уморен и емоционално претоварен като Пого.

Двамата астронавти от Коалицията се обърнаха и тръгнаха назад. Чак сега Пого осъзна, че не просто са влезли в гигантска каверна… а и че са се спуснали надолу по едва доловим наклон.

— Пого — прекъсна мислите му Зак. — Аз ли си въобразявам, или наистина се вижда по-добре?

Пого току-що беше забелязал същото. Откъсна поглед от Лукас и Наталия и го насочи към центъра на пещерата.

Там определено беше по-светло.

— Все едно се зазорява…

И наистина… пред опулените погледи на четиримата, високо над тях, десетина продълговати движещи се форми грейнаха на „тавана“. Светлината им огря каверната като зора в летен ден.

Пого сложи ръка на рамото на Зак.

— И рече Бог: „Да бъде светлина“.

Това граничеше със светотатство. Но предвид обстоятелствата Зак не виждаше основание да спори.