Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (65)

Край на интервюто.

Най-често употребяваната фраза на хората, интервюирани от Меган Стюарт

Меган Дойл Стюарт изобщо не беше сигурна, че одобрява прераждането си. Да, получила беше втори шанс за живот, но защо? С каква цел? Беше се пренесла почти без пауза от автомобилната катастрофа във Флорида до Кошера във вътрешността на Киану.

Да, нещо от „Меган Стюарт“ беше съществувало в промеждутъка от две години… нещо безтелесно, сляпо, глухо, състояние, което би ужасило истинската Меган, чийто най-голям ирационален страх беше да не я погребат жива.

Само че тя не беше изпитвала страх. Вместо това… ами, беше се носила, летяла, прескачала от спомен в спомен. Разкъсала оковите на времето и пространството, беше преживяла отново първата си целувка с Шон Пирали, запознанството си със Зак на онова парти в Бъркли, редактирането до късно през нощта, как бута триколката си по главната…

Но за разлика от сънищата, които бяха произволни и неточни повторения на нещо преживяно, онези моменти изглеждаха реални, точен запис на неща, които беше видяла, чула и почувствала в един или друг етап от живота си.

Дори беше преживяла свои „спомени“ от чужда гледна точка — през очите на други хора, участващи в тях. А поне веднъж — толкова си спомняше, но като нищо може да се бе случило десетки или стотици пъти — беше преживяла момент от живота на съвсем друг човек.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-изумително й се струваше то… и така до неизбежния момент, когато си даде сметка, че освен ако късметът й не се промени драматично и много скоро, тя ще се върне обратно в това… в тази посмъртна среда, матрица от спомени, файл в някаква гигантска изчислителна система.

Откакто се беше събудила, не й беше оставало време да размишлява върху теоретичните аспекти на смъртта и прераждането, защото беше твърде заета да се нагоди към околната среда, към битието си на органично същество… към болката и радостта от подновената си връзка със Зак и Рейчъл.

Които сега, очевидно, отново беше изгубила.

Никой не й беше казал нищо за взрива на повърхността. Но тя го бе усетила — като звук, комбиниран с блясък, комбиниран и с трус, от който сърцето й се смъкна в петите.

За щастие взривът беше продължил само секунда или две. Всичките й сетива се бяха изключили, затворили се бяха като филтрите на камера, обърната към слънцето.

Помнеше чувството обаче — като да те бутнат от покрива на сграда и да те спасят само миг след това, но не преди да си видял двайсететажната пропаст, която те чака.

Казала бе на Зак, че събитието означава лоши новини. Дали бяха лоши обаче? Със сигурност бяха… важни. Това поне гласеше посланието на Архитектите.

Напомняше й за един от ранните й репортажи, отпреди със Зак да се оженят. Репортажът беше за голямо парче лед, откъснало се от антарктическия шелф.

В някакъв смисъл новината беше лоша — очакваше се глобалното морско равнище да се повиши и водата да залее няколко големи крайбрежни града… но не веднага, не преди хората да се евакуират.

А лично нея засягаше още по-малко, защото по онова време тя се намираше в Колорадо, далеч от океанския бряг.

И все пак… беше значимо събитие.

Малко след като го каза на Зак обаче нещо се случи с нея… усети бързо растяща умора и за секунди се озова на границата на припадъка.

Знаеше, че един от Пазачите я е грабнал; беше го видяла да се приближава, но нямаше сили да избяга, да изкрещи, да направи каквото и да било, освен да се изключи.

(Което я караше да се чуди какви други „подобрения“ са внедрили Архитектите във възкресеното й тяло.)

Събуди се свита на топка в храма… и сама. Камила не беше с нея.

Намираше се в голямо помещение, толкова голямо, мрачно и празно, че я полазиха ледени тръпки. Все едно се беше озовала в пещерата на чудовище. В замъка на зъл човекоядец.

Без врати и без прозорци.

Подът изглеждаше дървен — шарката му беше като на дърво, — но беше прекалено твърд. Имаше някаква следа от Меган към една от стените, лигава следа като онази, която оставят след себе си охлювите. Меган не посмя да я докосне.

Таванът беше висок и изглеждаше направен от същия материал като пода, но без дървесните шарки. Имаше нещо като отвори, през които влизаше светлина.

Стените вътре бяха като стените отвън — от същите разноцветни тухли със странна форма, които изглеждаха ронливи, но пипнеш ли ги, не се ронеха. Меган реши, че й приличат на облицовката, с която бяха покрити старите космически совалки — специално обработени силикатни плочки, които бяха изключително леки и имаха текстурата на пластмасова пяна, но бяха толкова добри изолатори, че можеше да ги опечеш в пещ при хиляда градуса, а после да ги хванеш с гола ръка.

Може би храмът имаше нужда от изолация. Меган помнеше няколко силни разтърсвания по време на „пътуването“ си с Пазача, преди да я оставят тук, на пода. И макар че подът изглеждаше солиден — като мрамора в големите хюстънски имения, — с босите си стъпала Меган долавяше леки вибрации като от голям генератор.

Помещението всъщност не беше празно. Беше натъпкано с мебели. Сигурно би било нахално, помисли си Меган, да поиска нещо простичко от сорта на маса или стол. Имаше някакви симетрични платформи, но всичките бяха прекалено големи и високи, най-ниските бяха на нивото на очите й. Други „мебели“ бяха цилиндрични, сферични или — както казваше Рейчъл, когато беше малка — топкави.

Някои бяха едноцветни, но твърде ярки за вкуса на Меган. Други бяха раирани или на шарки. А цветовете на един куб се меняха постоянно.

Няколко от обектите излъчваха същото жужене, което се усещаше в пода. Нещо в атмосферата напомняше на Меган за контролната зала в Хюстън с всичките компютри и екрани… или на снимка от каталог за марсиански мебели.

И да, нямаше тоалетна… нито — още по-зле — храна или вода.

Зачуди се какво ли е станало с Камила. Знаеше, че са взели и момичето… дори да беше попаднало на място като това, без непосредствена заплаха, детето сигурно беше уплашено до смърт.

Което й напомни за Рейчъл и Зак. И за безизходността на собственото й положение. Хората често казват „по-добре да бях умрял“… но сега за пръв път този израз й прозвуча като нещо повече от празна метафора.

Опря гръб на един от кубовете и се смъкна на пода. Боса и почти гола, ако не се броеше изненадващо здравият долен слой на втората й кожа, тя усещаше с тялото си вибрациите на вятъра в стените на храма.

Сградата беше величествена на вид, но колко здрава беше всъщност? Колко здрава би могла да е? Та тя беше „пораснала“ за два дни!

А после усети нещо друго… не лекото вълнообразно движение, което си обясняваше с бурята отвън. Не, това беше по-дълбока, по-силна вибрация.

И се приближаваше. Ускоряваше темпото си.

Една от стените на помещението се отвори с плъзгане и Меган чу по-ясно трополенето, а също и стържене, и един ужасен чирикащ звук.

И различи в мрака силуета на нещо грамадно и многоръко.

Скочи. Знаеше, че няма смисъл да бяга…

… но все пак се опита.