Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (14)

Никой ли не намира за подозрително, че проблемите с микровълновото излъчване на „Дестини“ се появиха точно когато астронавтите напуснаха кораба? Съвпадение? Едва ли?

Поствано на nasa.jsc.gov @ 83:42 KB от Cessna Man Изтрито @ 83:44 KB

— Къде е тя? — каза Зак. — Няма ли кой да ми отговори!?

Имаше някаква най-обща представа… видял бе как Ивон прелита над него от Везувий към „Брахма“. Но комбинацията от къс хоризонт, остатъчна пара, неравен релеф и неговото ограничено от скафандъра полезрение му пречеше да види къде е паднала.

И дали изобщо е паднала всъщност. Гравитацията на Киану беше толкова слаба, че човек лесно можеше да достигне скорост на отделяне — достатъчно би било да се затича. Изригването, ударило Ивон, изглеждаше достатъчно силно да я изстреля в орбита.

С надеждата, че това не се е случило, Зак обърна гръб на Везувий, така че „Венчър“ да остане от лявата му страна, и тръгна къде с подскоци, къде с плъзгане и газене в посоката, в която беше отлетяла Ивон.

По връзката се чуваха гласове — на Теа и Пого, както и от наземния контролен център, — но не носеха никаква ценна информация.

— Всички да млъкнат! — извика Зак, прибягвайки до онова, което Рейчъл обичаше да нарича „сериозния му глас“. — Ивон, чуваш ли ме?

Зачака със затаен дъх. Страх го беше, че ще чуе нов писък като предишния, или че няма да чуе нищо.

— Ивон…

А после чу хрипливо дишане, характерния звук, когато устата ти е буквално залепена за микрофона. И стон.

— Чувам. Зак? — Слава богу! Жива беше!

— Можеш ли да ми кажеш къде си? — „И моля те, не ми казвай, че си от другата страна на Киану“.

— Ох… — Очевидно я болеше. — Не знам. Паднала съм някъде. — Още един стон. Изглежда, се мъчеше да се надигне. — Оттатък „Брахма“. Виждам върха му.

— Значи ще стигна до теб след няколко минути. — Понечи да ускори крачка и падна по очи.

Явно беше извикал, защото Теа се обади разтревожена:

— Зак, какво става?

Той успя да се изправи. За щастие костюмът му беше подсилен и можеше да издържи и много по-лоши падания.

— Ивон — извика Зак. — Ранена ли си?

— Имам чувството, че съм паднала от осмия етаж. — Опитваше се да говори небрежно, по астронавтски, но не й се получи. Нещо повече, говореше като човек, който е на крачка от физиологичен шок.

— Вече съм близо — каза Зак. Надяваше се, че е прав; сребристият силует на „Брахма“ стърчеше едва наполовина над хоризонта. — Теа, кажи на Пого да…

— Пого вече е в шлюза и се облича.

— Хюстън на линия ли е?

— Слушат ни — каза тя. — Говорят с мен и Пого по канал Б.

— Добре. — Крачки, плъзгане. Точно като ски ходене в пресечена местност, само дето нямаше време да се наслаждава на гледката. Напомняше му за изгубената арктическа ледена шапка и нейните назъбени, недокоснати снежни възвишения. Само че под черно небе и под сянката на гигантската синя Земя.

Вдясно от него… това дим ли беше? Пара! Сигурно в резервоарите на Ивон имаше пробойна.

— Ивон, виждам те!

И след секунди наистина я видя — просната по гръб, единият й крак изкривен под неестествен ъгъл. Когато скъси разстоянието още малко, Зак видя и първия истински цвят на Киану — кървавочервена мъглица, която се издигаше над ранения крак на Ивон и бързо замръзваше.

— Кажи на Пого да побърза! — викна Зак на Теа.