Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (19)

Лекарите от наземния екип докладват, че състоянието на астронавта от „Дестини“ Ивон Хол е стабилно след инцидент по време на нейния исторически престой извън кораба. Неочаквано изригване от образувание на Киану, известно като шахтата Везувий, е предизвикало падане и повреда в космическия костюм на Хол. Хол е прибрана на борда на „Венчър“ от командира на мисията Закари Стюарт и космонавтите на Коалицията Мунарето и Черток и в момента си почива. Информацията за състоянието й ще бъде обновявана своевременно. Прякото предаване от второто излизане, извършено от Стюарт и астронавта от „Дестини“ Патрик Дауни, ще се възобнови при първа възможност.

Връзки с обществеността към НАСА, 22 август 2019 г.

 

Атаката срещу шахтата Везувий, която започна с бомба във вид на модула Бъз и продължи с безпарашутния скок на полковник Патрик Дауни — Пого, ВВС на САЩ, продължи със скок от типа на свободното падане, извършен успешно от д-р Закари Стюарт, и последван от същия вид скок на шейната с оборудване, осигурена от Коалицията на космическите нации. Космонавтите Лукас Мунарето, Най-великият астронавт на света, от Бразилската агенция за космически изследвания и Наталия Йоркина от руската Федерална космическа агенция ги последваха по-кротко — носеха си катераческа екипировка и вместо да скачат, предпочетоха да забият клинове в ръба на кратера и да се спуснат до дъното му с въжета.

Докато ги гледаше как се спускат и бързо губеше търпение, Зак стигна до извода, че първоначалната му преценка е била правилна. Лукас постоянно отскачаше и буквално увисваше със секунди във въздуха, преди въжето му да се люшне обратно към стената на шахтата.

Наталия, от друга страна, или имаше богат алпинистки опит, или вроден усет за придвижване в условията на ниска гравитация.

Така или иначе, Зак беше доволен, че разполагат с въжетата като резервен вариант.

Едно беше да скочиш отвисоко в шахтата Везувий… и съвсем друго да го направиш без лесен начин да се изкатериш обратно. Последната му заповед до Теа беше двамата с Тадж да огледат подробно склоновете на Везувий и да намерят най-достъпния път от дъното към ръба му.

Докато чакаше — и докато още имаше връзка с „Венчър“, — Зак реши да си провери съобщенията — те излизаха на малък дисплей в скафандъра му на порции от по шест думи.

Имаше съобщение от Рейчъл: „Чух, че скачаш, но си затворих очите. Внимавай и се върни у дома! Обичам те“.

Зак се разсмя. Като всеки баща на момиче в пубертета, и той се дразнеше от мързела, немарливостта и честите избухвания на дъщеря си, но Рейчъл все пак беше негово дете. Факт.

Негово и на Меган.

Точно сега предпочиташе да не отваря кутията със спомените за Меган. Би било пагубно за концентрацията му. „Съсредоточи се върху непосредствените си задачи!“

Стоеше на дъното на гигантска яма, дъно с площта на средно голям стадион, току извън студената сянка, която тегнеше над две трети от повърхността му.

Колкото до самата повърхност, тя беше камениста, с малко сняг. И не беше равна, а по-скоро вълнообразна, като повърхността на вкаменен океан.

Беше уморен, ръцете го боляха от борбата с неповратливите ръкавици на космическия му костюм, ала едновременно с това се чувстваше жив, развълнуван, лек. Удължи още малко този личен момент, колкото да се облекчи в памперса си. Успокои се с мисълта, че един вид продължава астронавтската традиция с препикаването, започната от Алън Шепард при първата мисия „Мъркюри“… и Бъз Олдрин при неговата първа разходка на Луната.

Време беше да погледнат Киану отблизо. Такова вълнение не беше изпитвал от онази паметна вечер в гимназията, когато за пръв път излезе на среща с момиче като горд собственик на шофьорска книжка.

Вече си беше набелязал няколко пукнатини в стените на шахтата. Нямаше търпение да започне. Бавеха се заради задължителната почивка (беше се научил да цени тези прекъсвания още по време на излизанията си в открития космос около Международната космическа станция). Лукас и Наталия разтоварваха шейната, а Пого развиваше фиброоптичен кабел от оборудването на Бъз. Въпросният кабел щеше да им осигури връзка в реално време с Теа и „Венчър“ — освен обитаемия модул на Бъз, който позволяваше по-дълъг престой извън кораба, този кабел беше единственото категорично предимство, което екипажът на НАСА имаше пред Коалицията.

Постоянната връзка в реално време между „Венчър“ и Хюстън си имаше своите недостатъци. Никой астронавт не би искал всяка негова дума да се предава в реално време до милиони зрители. Но същата тази връзка позволяваше на Рейчъл да следи какво прави баща й и да му праща съобщения от време на време.

Дали пращаше съобщения и на Теа? След онзи критичен момент преди девет месеца, когато Зак й беше съобщил, че Теа вече не му е само колежка, а и гадже, между двете се беше зародило приятелство по женски, което нямаше нищо общо с него.

Случило се бе на рождения му ден. Зак беше продължил семейната традиция да избира за празника любим ресторант — тази година се беше спрял на едно новооткрито заведение. Рейчъл беше там, разбира се, както и семейство Майър… Бяха се разбрали Теа да пристигне десетина минути след тях. Тя го целуна, а той я представи като своята приятелка.

А Рейчъл каза само:

— Божке, тъкмо се чудех за кого е допълнителният стол.

А вечерта, когато се прибраха, каза:

— Теа е готина, споко. Обаче можеше да ми го кажеш насаме!

Трудна работа, помисли си тогава Зак… по онова време с Рейчъл се караха за всякакви дреболии и Зак не беше посмял да повдигне пред нея един толкова сериозен въпрос.

Ситуацията бързо се подобри — Теа прекарваше все повече време в дома им и дори водеше Рейчъл на пазар.

Единствената сериозна криза дойде, когато Зак отне от Теа командирското място на „Дестини-7“. Оттогава Теа се държеше като… като колега астронавт. А когато екипажът облече костюмите преди изстрелването, окончателно настъпи краят на дългите погледи и тайните докосвания, дори личните разговори бяха станали рядко явление. Да, тази експедиция беше уникална, но задължително ли трябваше да убие всяка проява на човешки емоции? Това ли беше резултатът от космическите полети?

Много по-тревожна беше друга вероятност — че експедицията просто е разкрила липсата на истински чувства от страна на Зак към Теа… или от нейна страна към него…

— Зак, виж какво имаме тук!

Лукас, бразилският астронавт — който беше прекарал толкова много време в Хюстън през последното десетилетие, че приличаше на американец повече от Зак, — беше разопаковал преносим дълбочинен радар и сега се въртеше бавно, насочил устройството към основата на стените.

Зак и Пого тръгнаха към колегите си от Коалицията.

— Какво?

Лукас му подаде радара. Неясният образ на екранчето приличаше на снимка от ехографско изследване. И все пак радарът беше поредното доказателство, че екипажът на Коалицията е по-добре оборудван и подготвен от тях за изследването на Киану.

— Отвор — каза Лукас. — Голям отвор.

Пого взе радара и за разлика от Зак, изглежда, откри някакъв смисъл в образа на екранчето.

— Прав е. Отворът е десетина метра широк и поне пет метра висок. Можеш да вкараш тир вътре. — Върна радара на Лукас и добави: — А и има прави ъгли.

Киану беше направил маневра. В шахтата имаше нещо като рампа. А сега бяха открили и портал с прави ъгли…

Пулсът на Зак се ускори.

— Ами да тръгваме тогава.

 

 

Тръгнаха като арктически изследователи — или поне такова сравнение хрумна на Зак. Пого вървеше напред, Лукас дърпаше шейната след него, Наталия развиваше фиброоптичния кабел, а Зак управляваше Бъз в края на колоната. Негова беше задачата да информира Теа и Хюстън за напредъка им. Репликите бяха кратки и делови.

— Петдесет метра до входа.

— Разбрано, петдесет.

— Нещо в повърхността прави ли ви впечатление? — попита Пого.

На крачка зад Пого Лукас се опита да спре, но падна напред, подведен от високия център на гравитация. Другите му помогнаха да се изправи; слава богу, не беше пострадал. А такава опасност съществуваше, защото — както добре се виждаше от мястото на Зак върху предницата на модула — тук снегът беше значително по-малко.

И още по-изумително, нямаше и помен от сивкавата лунна почва, която бяха очаквали да заварят. Повърхността под краката им беше плоска, напукана и обветрена и напомняше на Зак за древноримски път.

— „Венчър“ и Хюстън — каза той, като се опитваше да стабилизира камерата на шлема си. — Получавате ли образ?

Хюстън потвърди кратко, но Теа добави:

— Боже, липсва само изтривалка с надпис „Добре дошли“. — А после, след кратка пауза: — Внимавай, бебчо. — И той се ухили като влюбен тийнейджър. Може би Теа все пак още го харесваше.

Вървяха предпазливо към отвора.

— Не само че ходим по паваж — отбеляза Пого, — ами и порталът е в същия стил.

Зак също го беше забелязал — белези и драскотини, които изглеждаха твърде правилни, за да са оставени от ръчни инструменти. А имаше и още нещо…

— Някой да се чувства различно? — попита той.

— Тоест освен че сме адски изнервени? — каза Лукас, нарушавайки всички неписани правила за поведението на астронавтите.

— Ботушите ми сякаш имат по-добро сцепление с повърхност — каза Наталия. — А шейна ми се струва по-тежка! — Зак вече беше забелязал, че в състояние на стрес Наталия, която иначе говореше английски отлично, проявява склонност да изпуска членуването.

Извън това обаче казаното от космонавтката потвърди собствените му впечатления.

— Модулът не поднася както преди.

— Възможно ли е гравитацията да се увеличава? — попита Лукас.

— А дали пък не е заради липсата на лед и по-твърдата земя под краката ни? — сопна се Пого.

— Хюстън и „Венчър“, предлагаме ви това като храна за размисъл — каза Зак, прекъсвайки безсмисления спор. — Навлизаме в отвора.

Скоро всички преминаха от слънце в мрак.

— Включвам светлините — каза Зак. Бъз беше проектиран за работа в лунната нощ и имаше силни фарове.

— Тук някъде имаше преносими прожектори — каза Наталия и се наведе над шейната. — Минутка да ги изровя.

Докато двамата с Лукас вадеха прожекторите и стативите им, Пого се върна при модула и попита:

— Как мислиш? Дали да оставим Бъз тук, или да го вкараме в пещерата?

— Ще ни трябва оборудване, а може да ни потрябва и убежище. Мисля да го вземем с нас, поне докато проходът не се стесни прекомерно.

Хюстън потвърди. После Пого каза:

— Имам някакъв проблем с връзката. Преминавам на канал Б. — След миг гласът му прозвуча различно в слушалките на Зак: — А какво мислиш за това, че Коалицията си носи портативни прожектори, алпинистка екипировка и шейна?

От известно време Зак си задаваше същия въпрос.

— Очаквали са да изследват пещера.

— Чудя се какво ли друго знаят, което ние не знаем.

— Лукас спомена, че е нервен.

— Да се надяваме, че прожекторите ще са единствените инструменти, които ще ни потрябват.

 

 

След като сглобиха два статива и включиха прожекторите, четиримата изследователи седнаха да си починат и да хапнат. Престоят им извън корабите възлизаше на два часа, което само по себе си не представляваше проблем. На Международната станция престоите в открития космос обикновено траеха между седем и осем часа. Тук обаче астронавтите работеха при гравитация — слаба, но все пак реална. А и Зак беше изкарал един допълнителен час на повърхността покрай инцидента с Ивон.

Никой не знаеше кога пак ще могат да си починат. Поне за момента престоят им на — или по-скоро във — Киану изглеждаше с отворен край.

Зак съобрази, че влаченето на шейната по „паважа“ ще става все по-трудно, и предложи да преместят екипировката върху багажника на Бъз.

— Хитро — отбеляза Пого. — Хем ще се движим по-лесно, хем ще видим какво друго носят колегите.

Уви, по втория показател ги чакаше разочарование — багажът на Коалицията се състоеше от няколко немаркирани контейнера. Наталия обаче извади и прикрепи към скафандъра си микрофокални рентгенови очила.

— За геоложко проучване — обясни тя, без някой да я е питал.

Продължиха навътре. Прожекторите при входа се смалиха зад тях, остана им само светлината от фаровете на Бъз. Зак вървеше напред, Пого управляваше модула, а колегите им от Коалицията вървяха по фланговете.

— Връзката се разпада — каза Пого. Този път не се шегуваше. Стандартните високочестотни сигнали не можеха да проникнат толкова надълбоко в скалата на Киану, но дори сигналът по кабела се губеше на моменти. А и намотката му почти се беше развила.

— Колко дълбоко е това чудо? — каза Зак.

Лукас насочи радара.

— Още стотина метра може би.

— После какво? — попита Пого, без да крие раздразнението си.

— Ами, трудно ми е да преценя.

— Какво му е трудното? Или има дупка, или стена.

Наталия се притече на помощ на колегата си.

— Прилича на разклонение. Кръстовище.

Тази възможност беше колкото вълнуваща, толкова и ужасяваща.

— Хюстън, „Венчър“, от Зак. Възможно е да стигнем до разклонение малко преди или малко след като връзката прекъсне.

Този път реакцията и на Хюстън, и на „Венчър“ беше еднаква и еднакво твърда.

Уелдън каза:

— Навън сте вече близо три часа. Спрете при разклонението.

Бангалор и Тадж бяха дори по-категорични по въпроса.

Не бяха забелязали никаква значима промяна, освен смътното усещане, че стават по-тежки. („Още колко по-тежки ще станем?“, питаше се Зак. Ако достигнеха еквивалента на земната гравитация, това значително би затруднило движенията им — костюмите тежаха повече от самите тях. Бъз също нямаше да издържи дълго, защото окачването му беше съобразено с лунната гравитация.)

Подът на прохода беше настлан със същия „паваж“. Стените и таванът бяха издраскани. Преди колко време е било издълбано това нещо, чудеше се Зак. Преди десет хиляди години? Горе-долу по времето, когато хората са се учели да култивират основните посеви?

Преди сто хиляди? Когато хората едва-що са били напуснали Африка?

Преди милион? Когато на Земята още не е имало хора?

Или десет милиона години… или още по-отдавна?

Чуваше как Лукас и Пого обсъждат търпеливо ситуацията с Тадж на „Брахма“ и с Наяр в Бангалор.

— Как да спрем сега? Още нищо не сме научили! — тъкмо казваше Лукас. Младият бразилец явно не беше чел внимателно правилника на астронавта: както главата за прикриване на личните страхове, така и тази, която забраняваше откритите спорове с контрола на мисията.

Но Зак се радваше, че Лукас е с тях. Всяка група има нужда от човек, който да казва на глас онова, което другите си мислят, но не смеят да изрекат.

Много по-обезпокоителен беше фактът, че костюмът на Наталия даваше признаци на прегряване — често срещан проблем при руските космически костюми. Но поне засега прегряването беше в границите на поносимото и се очертаваше повече като неудобство, отколкото като истински проблем.

Зак даде знак на Пого да се придвижи напред, почти в края на светлия периметър.

— Хюстън, „Венчър“, от Зак. Как ме чувате?

— Аз те чувам — каза Теа. Няколко секунди по-късно в слушалките му се чу статично оригване, Хюстън най-вероятно.

— Теа, ти какво би направила, ако беше тук?

— Щях да се шубелисам, сто на сто. Може би щях да се свра в модула и да поспя малко.

— Разбрах те. Но съм толкова пренавит, че и да искам, не бих могъл да заспя — отговори Зак. — Докато нашите приятели наваксват с новини от дома, аз мисля да огледаме въпросното разклонение.

 

 

Пого беше толкова превъзбуден, че избърза напред.

— По-полека, каубой — извика му Зак.

— Стига бе, Зак! Така де, помисли малко. Киану забавя и навлиза в орбита. Има си древен и просторен вход към вътрешността недалеч от логичното място за кацане. Всичко това не сочи ли към едно — че искат да се отбием и да им кажем здрасти?

Зак познаваше Пого от почти десет години. Пого беше набожен и праволинеен… но и леко смахнат на странни теми, въпреки отличната си физическа форма и мъжкарското си поведение. Пилотът от ВВС беше чел много повече фантастика от Зак, който така и не беше развил вкус към филми и книги, в които космическите битки приличаха на въздушни престрелки от Втората световна война.

— Едно ще ти призная — каза Пого задъхано. — Хванали сме се на хорото и ще трябва да го изиграем докрай.

След малко стигнаха до място, където проходът се разклоняваше в четири посоки. Пого свърна в първото разклонение вдясно. Зак остана сам и на тъмно, ако не се броеше прожекторът на шлема му.

— Пого, не бива да тръгваш сам…

Последва го и го откри на няколко метра навътре в прохода, застинал в твърде неудобна наглед поза — главата му извита силно назад, толкова, колкото го позволяваше скафандърът.

— Пого, какво… — почна Зак.

— Погледни нагоре — каза Патрик.

Право пред тях имаше нещо като маркер: каменна плоча, вградена в стената на метър над нивото на очите им.

— О! — промълви Зак.

На плочата беше изобразена ефирна винтова линия — спирала в триизмерен вариант — едноцветна поне на слабата светлина от техните лампи.

— Променя се, когато завъртиш глава — каза Пого.

Зак направи нещо повече — крачка встрани.

Спиралата сякаш се разду.

— 3D е — каза той. Вдигна ръка с мисълта да я прокара през образа, ако наистина ставаше въпрос за холограма. Но не можа да го стигне.

— Прилича ми на модел на галактика — каза Пого.

Това беше по специалността на Зак и той знаеше, че според последните научни разработки галактическите модели приличат по-скоро на сфера, отколкото на спирала. Но науката вече си беше променила мнението по въпроса през последните петнайсетина години и като нищо можеше да си го промени още веднъж. Освен това…

— А това там обозначителен знак ли е? — Ако приемеха, че 3D образът представя модел на галактика, то какво означаваше ярката точка, намираща се на половината разстояние между единия край на завитата линия и неясния център на триизмерната спирала?

— Може би това е тяхната версия на записите, които ние пратихме с „Вояджър“. — Една от първите космически сонди, изпратени през седемдесетте години на двайсети век, носеше лазерен диск със запис на музика, изкуство, изобщо мостри на човешката култура… с идеята, че някоя извънземна цивилизация може да засече сондата и да я прибере.

При това извънземна цивилизация, която да разполага с устройство, което чете лазерни дискове. Зак знаеше всичко за предизвикателствата, свързани със създаването на послание, което да оцелее стотици или хиляди години… проблемът съвсем не беше в съдържанието, а в начина на доставка.

— Може би просто ни казват откъде са дошли — каза той.

— И кои според теб са „те“?

Чуха гласове по радиото — Лукас и Наталия ги търсеха и питаха какво са открили.

— В дясното разклонение сме — каза им Зак точно когато треперливите сенки го предупредиха за появата им.

Двамата спряха и зяпнаха.

— Добре дошли при следващата улика — каза Пого.

— Каква улика? — попита Лукас малко раздразнено.

— Има предвид поредното доказателство за извънземна форма на живот — обясни Зак.

— Аха, доказателство за форма на живот — каза Лукас. — А не самата форма на живот.

— Още не — каза Пого.

— Какво виждате? — попита Зак новодошлите.

— Прилича ми на спиралата на ДНК — отговори Наталия.

Зак си даде сметка, че Наталия може и да е права. Израснал беше с модели на ДНК, които се състояха от мънички разноцветни топки, подредени в двойна спирала… но как ли изглеждаше ДНК структурата за една по-напреднала наука? По-сложна, по-хаотична? Възможно ли беше моделът на ДНК да прилича на модел на галактика?

— Не-е — проточи Пого. — Това с галактиката изглежда по-смислено.

— За нас може би — възрази Зак. — Но ако това е ДНК, може би е начин да ни кажат: „Здравейте, ако това сте вие, влезте“. — Изведнъж съжали, че нямат пряка връзка в реално време с Хюстън и тамошния екип от умни глави. „Чакай само да видят това…“

Докато Наталия записваше образите от всеки възможен ъгъл, Лукас подскочи в опит да достигне маркера. При ниската гравитация и с неравномерното разпределение на тежестта (скафандрите бяха най-тежката част от костюмите им) успя само да помаха на маркера, но нещо стресна Зак.

Стори му се, че чу едва доловимо хрущене, когато ботушите на Лукас докоснаха отново пода. „Звук?“ Невъзможно!

Тропна силно с крака по паважа. Заболя го, но само толкова.

— Някой чу ли нещо?

— Защо да чуваме каквото и да било? — попита Пого.

— Защото има следи от атмосфера — отговори Наталия. Държеше малък уред. „Прилича на светломер, каквито използват във фотографията — помисли си Зак.

— Не, това е преносим барометър“. — Не чак като на Марс, но уредът я засича.

— Химически състав?

— Това нещо мери само налягането.

— Дали не е от модула? — Макар и херметизиран, модулът на Бъз изпускаше по малко газ. Другото оборудване, горивните клетки например, също имаха течове.

— Само ако има много сериозен теч — каза Наталия. — Но дори и тогава не би се усетила доловима разлика, предвид голямото пространство тук. — Меко казано. Зак направи наум няколко груби сметки и те нееднозначно показваха, че няма начин теч от модула — или от десет такива модула — да обясни покачване в налягането, което уредът да отчете.

— Забелязвате ли нещо странно на плочата? — попита Пого. Беше се местил насам-натам, изпробвайки промените в образа според ъгъла и височината на наблюдение. — Нашият маркер нещо е пострадал.

Зак се вгледа внимателно. Плочата зад триизмерната холограма изглеждаше частично разтопена, сякаш е била залята с киселина. Само дето ръбовете на повредения участък бяха неочаквано правилни.

— Странно. Някой е направил беля.

— Може би не сме първите, които намират този знак — каза Наталия.

— Тоест си имаме работа с две извънземни раси? — възкликна Пого. — Става все по-яко!

— А сигурни ли сме, че има дори една? — Лукас обърна гръб на маркера, сякаш той го изнервяше нетърпимо.

— Хайде да оставим на експертите да си свършат работата — каза Зак. Не гореше от нетърпение да отстъпи водещата си роля в разследването, но и не искаше екипажът му да си губи времето в догадки. Имаха да свършат още много работа. — Добре ще е, ако могат да видят това.

Мина още половин час, докато осигурят захранване на камерата и я донесат при маркера. Сетне стряскащите образи потеглиха по кабела със скоростта на светлината към „Брахма“ и „Венчър“, а после, с двесекундно закъснение — към Хюстън, Бангалор и целия свят. Пого махна към високия таван — по-висок от баскетболно табло — и широкия проход.

— Каквито и да са тези пичове, не са от дребните.