Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (8)

Киану: престой

Дори преди „Дестини-7“ да бъде пренасочен от полет до Луната към полет до Киану, Ивон беше вписана в летателния план като главен астронавт за извънкорабна дейност, което означаваше, че първите човешки стъпки на околоземния обект ще бъдат направени от афроамериканка. За пословично третокласния пиар на НАСА това изглеждаше като голяма червена точка. Зак обаче не се заблуждаваше — по негово мнение едва ли и един на хиляда американци можеше да назове по име някой от членовете на екипажа на „Дестини-7“, а етническата принадлежност на онзи, който направеше първата стъпка, не интересуваше никого. Но сроковете и летателният план бяха пренареждани толкова пъти и в толкова много отношения, че всяко запазване на първоначалния вариант беше добре дошло за Зак.

А и в този първоначален вариант на Зак се падаше втората стъпка. Въпреки умората и мисълта за предстоящия физически и емоционален стрес той все пак искаше да излезе навън и да стъпи на повърхността на този чужд свят. Това му беше детска мечта и проклет да е, ако позволеше някакво си недоспиване да му подложи крак.

Въпросният летателен план изискваше екипажът да си почине шест часа преди излизането. Предвид орбитата на „Брахма“ обаче и публично направените изявления, от Хюстън предупредиха екипажа, че може да се стигне до съкращаване на въпросната почивка до не по-малко от четири часа — време, в което да се измъкнат от костюмите, да хапнат, да се възползват от малката си походна тоалетна и да подремнат, било на пода в кабината (Теа и Пого), било в хамаците (Ивон и Зак).

Нищожната гравитация правеше хамаците почти излишни. С маска и тапи в ушите (Пого и Теа бяха поели вахтата) Зак имаше чувството, че се носи в безтегловност на борда на Международната космическа станция или в кабината на „Дестини“ при възходящо движение.

Събуди го гласът на Теа:

— Хюстън ни праща снимка на „Брахма“. Дръж.

И му подаде кафе.

Пого вече бе станал и висеше при радиото на предното командно табло. Зак се приближи и го чу да казва:

— … пристигна, да. Снимката, както и нашият железен капитан.

Образът не беше много по-добър от онова, което Зак и Пого бяха видели от „Дестини“ — цилиндричен космически апарат, наполовина огрян от ослепителна слънчева светлина, наполовина в сянка. Но резолюцията беше по-висока.

— Браво. Добре са обработили данните — отбеляза Зак.

— Мда, доларите на данъкоплатците са влезли в употреба.

Ясно се виждаше продълговатият обект, прикачен за корпуса на „Брахма“.

— Според вас колко е дълго това нещо? — попита Теа над рамото му. — Пет метра? — Космическият апарат на Коалицията беше дълъг двайсет метра, а продълговатият обект заемаше близо четвърт от дължината му.

— Не дължината ме тревожи — каза Зак. — А предназначението.

Теа се ухили.

— Какво, казваш, че размерът няма значение?

— Прилича ми на установка за изстрелване на ракети „Стингър“ — каза Пого, без да крие раздразнението си от задевките на Теа.

— Хюстън, от „Дестини“, по канал Б — каза Зак, преминавайки към кодираната връзка. — Гледаме и се чудим… това нещо като космическа базука ли е? — Идеята беше нелепа, докато не си спомниш, че една от ранните съветски станции беше носила едрокалибрено оръдие, в случай че я нападнат американски сателити убийци.

Докато чакаха отговора на Хюстън, Ивон попита:

— Наистина ли биха стреляли по нас?

— И още как! — отвърна Пого. Реакцията му беше автоматична, но в интерес на истината Пого вече беше попадал в мерника на коалиционни оръжия.

Ивон не му обърна внимание.

— Пред погледа на целия свят?

— Бюел заяви претенции към добрите части на Луната пред погледа на целия свят — настоя на своето Пого. — Ще ни спретнат номер, ще видите. Или ще кажат, че ние сме стреляли първи, или ще го представят като злополука.

Радиото изпращя. Зак вдигна ръка да ги призове към мълчание. Радваше се, че спорът им е бил прекъснат навреме.

— „Дестини“, от Хюстън, по канал Б. Огледахме устройството, прикрепено към корпуса на „Брахма“, и стигнахме до извода, че е модификация на руските ППУ 3–25. Преносимо противосамолетно устройство.

— Хюстън — каза Зак, — някаква идея какво можем да очакваме тук?

През осемсекундната пауза, докато отговорът пристигне, екипажът запази мълчание.

— „Дестини“, останете в готовност.

— В готовност?! — избухна Теа. — Само това ли могат да измислят?

— Не че ние можем да измислим нещо друго, нали? — каза Ивон.

— Добре би било да знаем те какво очакват — каза Зак. — Някой влизал ли е в пряка връзка с техния контролен център? Не е като номерът им да се пази в тайна.

Последното накара Теа да се разсмее.

— Коалицията споменавала ли е, че „Брахма“ има „отбранителна система“? Или с каква цел член на екипажа им излезе в открития космос след изстрелването?

— За да прикрепял някакъв експериментален пакет — отвърна Ивон.

— „Дестини“, Хюстън на канал Б. Тук все още… работим по въпроса. — Зак ясно долови объркването в гласа на Уелдън. „Работим по въпроса“ означаваше, че проблемът е изстрелян за обсъждане по цялата верига нагоре — до централата на НАСА във Вашингтон, а оттам без съмнение до Пентагона и Белия дом.

Което на свой ред означаваше, че може изобщо да не получат отговор. А ако отговор все пак дойдеше, най-вероятно щеше да е закъснял… или грешен.

Зак взе решение. Изключи микрофона и каза на Ивон:

— Можеш ли да ме свържеш с „Брахма“?

Тя се усмихна.

— Какво, като в „Стар Трек“? „Отворете честотите за поздрав, лейтенант Ухура“?

Зак се засмя. Току-виж се оказало, че е подценил Ивон.

— Именно.

Ивон се обърна към дисплея отляво и извика поредица комуникационни опции.

— При чист хоризонт щеше да е по-лесно, но с малко късмет може да пробутам съобщението през собствената им система. — Честотите на „Брахма“ бяха достъпни, точно като честотите на контролния център на Коалицията в Бангалор, трябваше само да ги потърсиш.

Пого се обърна към Зак.

— Защо го правиш?

— Всичко е въпрос на време, полковник. Не мога да чакам Хюстън, следователно трябва да „работя по въпроса“ оттук.

Още преди пилотът да е възразил, Ивон каза:

— Готово.

Зак взе слушалките.

— „Дестини-7“, до „Брахма“… Зак Стюарт до Тадж.

Пого демонстративно му обърна гръб. Сигурно му идеше да излезе и да тръшне гневно вратата, но нямаше къде да отиде, нито врата, която да тръшне. Теа забеляза реакцията му и го потупа по рамото.

— Здравейте, „Венчър“! — Гласът на Тадж гръмна в слушалките им. — Поздравления за кацането!

— А вие внимавайте с последната стъпка. Теренът е коварен.

— Видяхме. — Разбира се! От „Брахма“ бяха проследили пиянските подскоци на „Венчър“.

— Не, сериозно. Каквито и тренировки да сте правили за кацане при ниска гравитация, не са достатъчни.

— Ще си отваряме очите.

— И кога смятате да наминете? — Неприятно му беше да се прави на гаден чичко, който сваля младо гадже, но беше важно разговорът им да се задържи на неангажираща плоскост. Без съмнение Тадж беше подложен на същия натиск като него.

— При следващото завъртане би трябвало да кацнем. Ще ни видите.

— Можеш да разчиташ на всякакво съдействие от нас. — Почти все едно му казваше, че не са въоръжени. — А предложението за чая си остава.

— Надявам се след няколко часа да си стиснем ръцете.

Зак знаеше, че трябва да удължи връзката още малко.

— Ще се радвам пак да те видя. Последният път беше… преди две години.

Тадж се поколеба, което накара Зак да се запита дали другите астронавти в „Брахма“ слушат разговора им и как ли реагират на казаното. После каза:

— Това може да се превърне в ново начало за всички. Пази се, приятелю.

Веднага щом връзката прекъсна, Пого каза:

— Не го попита за ракетата!

— Връзката е отворена, за бога! Той нямаше да ми каже нищо, а ако го бях попитал, само щях да издам, че виждаме това нещо… каквото и да е то.

— Разбрано — отвърна пилотът.

— Киану може да е малък околоземен обект, но пак е достатъчно голям за всички ни — каза Зак.

— Освен това — добави Ивон — след няколко седмици ще излезе от обхвата ни. Защо да се караме за нещо, което няма да остане тук?

Зак се отдалечи от таблото и тръгна към шлюза, където Теа сглобяваше частите на космическия му костюм.

— Сега вече знам защо Уелдън даде моята мисия на теб — каза тя.

„Да — помисли си Зак, но не го изрече на глас. — Защото аз съм от онези астронавти, които биха направили всичко в името на мисията, биха използвали дори личната си скръб“.

Всички астронавти са създадени равни. Някои са по-равни от други.