Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (69)

Живей така, сякаш искаш да живееш отново — това е твой дълг, — защото така или иначе ще живееш отново.

Фридрих Ницше

Влизането в храма беше като да влезеш в катедрала, на това поне го оприличи Зак, спомнил си за катедралата в Шартър, която беше посетил по време на първото си и единствено пътуване в Европа. Не разбираше много от катедрали, но все пак откри известни прилики с извънземната сграда във вътрешността на Киану. Например и тук имаше неф — едно по-малко и по-тясно помещение, водещо към камерата с олтара. Или се наричаше трансепт? За втори или трети път в живота си Зак си помисли, че е трябвало да обърне по-голямо внимание на средновековната архитектура.

„Придържай се към обучението си. Съсредоточи се върху онова, което виждаш, чуваш, усещаш, разпознаваш“.

Подът беше направен от същия материал като стените и вратата. Докато навлизаше — бавно, но решително — в нефа или трансепта, Зак си даде сметка, че звуците тук са приглушени.

Беше тъмно, но го нямаше непрогледния мрак на подземните пещери. Беше по-скоро като сумрака в голям склад, оскъдна светлина, към която очите ти да се нагодят. Светлина, която идваше отнякъде… и то не само от вратата зад него, която беше останала отворена.

Сведе поглед към цайса. Устройството беше и камера освен радио… Наведе се, така че машинката да е на пет сантиметра от пода, и я включи. Да! „И да бъде светлина!“

Още едно предимство. Не само можеше да се промъкне в гръб на Архитектите, можеше и да ги заслепи.

Изобщо, положението се подобряваше. Сега оставаше да намери Меган и нейните похитители.

Ако приемеше, че са похитители. „Зак, по-добре не приемай това или онова…“

Намираше се на прага на основната зала. Погледна назад… гигантската врата се беше смалила до размера на дланта му, погледната от една ръка разстояние. Доста дълъг път, който да изминеш на бегом. Но какъв беше смисълът да бяга? Имаше само един вариант на действие…

Напред. В голямата зала. „Това е изследователска работа, нали така?“ Да отидеш там, където не е стъпвал никой друг. Нещо повече, космическите изследвания по принуда се провеждаха с помощта на управляеми апарати поради липсата на кислород (като на Марс), екстремно атмосферно налягане (като на Венера), адска горещина (пак като на Венера) или твърде голяма гравитация (Юпитер и нататък). И това бяха само планетите от Слънчевата система… Плюс още пет хиляди екзопланети — някой от тях Зак беше открил лично, — които значително разширяваха предполагаемата бройка на враждебните за човека климатични и гравитационни ужасии.

Чувстваше се като актьор в научнофантастичен филм. Само че във филмите всичко беше наужким…

Въздухът беше странен. По-студен и подвижен някак.

И миришеше като… точно като в Кошера. Зак протегна лявата си ръка и докосна стената.

На пипане също беше като в Кошера. Влажна.

Избърса ръка в трикото си, което — осъзна той — беше попило толкова мръсотия, че никой перилен препарат не би могъл да я премахне.

Притисна цайса към бедрото си, с обектива навътре, и го включи.

Насочи го към стената… нищо изненадващо; изглеждаше точно като Кошера, но вместо много малки килийки тук имаше само няколко, но големи.

Достатъчно големи да са пръкнали Пазачи. Дали пък не се беше озовал в инкубатора им? Доста глупав ход, ако беше така.

Но беше трудно да се прецени. Не искаше да осветява излишно — „Ами да, не проваляй едничкия елемент на изненада, с който разполагаш“, — така че трябваше да се задоволи с малкия отрязък от стената пред себе си, а той не му даваше истинска перспектива.

Изключи камерата и се обърна назад към голямата зала. Според пространствения му усет залата заемаше приблизително една трета от вътрешността на храма.

Е, нямаше смисъл да чака. „Понякога просто трябва да скочиш от трамплина… или от самолета“.

Уви, чувстваше се не толкова като състезател по скокове във вода, колкото като парашутист по време на съюзническия десант в окупирана Франция по време на Втората световна…

Уязвим и почти сляп, той влезе в голямата зала.

И въпреки че не виждаше нищо, усети, че пред него има нещо, нещо голямо.

Надушваше го… миризмата напомняше на цветен аромат, но твърде плътен и по-силен с всяка предпазлива крачка напред.

А после го чу. Над все по-колебливото скърцане на собствените му стъпки по пода чу дълбоки и бавни звуци, които му напомниха за дишането на кит. А някъде откъм тавана се чуваше цвъртене.

Сякаш около главата на кита пърхаше птичка.

„Престани да търсиш сравнения. Придържай се към фактите“.

А фактът беше, че в залата имаше нещо. Ако е възможно да различиш по-черно от непрогледното черно, то именно това виждаше Зак — виждаше голямо черно нещо на четири-пет метра пред себе си.

Какво пък. Вдигна камерата. Натисна копчето.

Първият образ, който регистрира изтормозеното му зрение, беше на тавана и стените. Таван и стени, налазени от безброй личинки, така поне му се стори в първия миг. После очите му се нагодиха и личинките се превърнаха в точки и завъртулки, завихрени хаотично.

Ала друго прикова вниманието му. Същество, високо десетина метра, което седеше — точно така, седеше — на пейка или стол. Имаше глава и четири ръце, но само два крака. Лицето му се губеше в сенките под тавана, така че Зак не можа да преброи очите и носовете.

Ако съществото имаше такива.

С броня ли беше? Или със скафандър? Сигурно. Или пък бяха просто… дрехи? Зак винаги се бе чудил защо повечето извънземни в научнофантастичните филми се разхождат голи…

Налагаше се да приеме, че това е Архитект.

И че ако въпросният Архитект изобщо го е забелязал, значи проявява завидно търпение… или пълно безразличие.

Зак нямаше време за глупости.

— Хей, тук съм, долу! — Размаха светлината, сигурен, че му остават само секунди живот. Остана му време все пак да се запита, като последен глупак, дали няма да преродят и него на Киану.

Адът да се продъни дано, но голямото създание взе, че се обърна право към него — завъртя горната част на торса и лицето си… което или беше някаква лъскава, восъчна на вид и неясна по форма конфигурация от равнини и отражения… или маска.

Скафандър? Не, Архитектът беше обвит със същата втора кожа като Меган и Камила!

Значи и той беше ревенант!

Ревенант или не, Архитектът се задвижи с ужасяваща скорост. Толкова едри същества обикновено не се движеха толкова бързо, поне според Зак. Значи това едро същество имаше изключителна мускулатура и рефлекси.

Но пък мълниеносното движение се оказа съвсем кратко: Архитектът застина, вдигнал и четирите си ръце пред гърдите. Тази поза, кой знае защо, напомни на Зак за начина, по който се кланят азиатците… или за жеста, с който сервитьор в скъп ресторант или собственик на квартално магазинче посрещат клиент.

Сякаш Архитектът го питаше: „Какво ще обичате?“.

Шансът на човечеството за добре протекъл Първи контакт беше пропилян при срещата на астронавтите с първия Пазач. Късно беше за класическото „Идваме с мир“. (А и Зак вече не знаеше защо хората са дошли на Киану. Може би за да изпреварят други хора.) Сега трябваше да заложи на прагматизма, на решителността. Майната им на нюансите…

— Върнете ми жената!