Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (3)

Киану

Синята планета Земя и нейните седем милиарда човешки обитатели лежаха на четиристотин и четиридесет километра отдолу — или по-скоро малко встрани, предвид спорната терминология на космическото ориентиране. И ако гигантските числа не бяха в състояние да развълнуват душата поради способността си да объркват мозъка, то Зак Стюарт откри друг начин да го направи — застанал до прозореца, той покри с палец образа на родната планета.

Този малък жест се оказа достатъчен — показа нагледно, че Зак и тримата му колеги астронавти са хората, отдалечили се най-много от Земята в историята на човечеството.

Дори Луната беше по-близо от тях.

И все пак… земната политика все така ги държеше в плен, дърпаше ги назад като котва. Котва, чиято верига беше дълга четиристотин и четиридесет хиляди километра.

Това го дразнеше. Естествено, поради факта че не беше спал от трийсет часа, в момента всичко го дразнеше. Той беше на четирийсет и три, стегнат и атлетичен, със значителен опит в космическите полети, включително два престоя на Международната космическа станция. А сега беше командир на „Дестини-7“, носеше отговорност за живота на трима астронавти плюс своя и за космически апарат на стойност стотици милиарди, апарат, изпратен на безпрецедентна мисия.

Знаеше, че не бива да се преуморява. Но стресът по подготовката на днешните безпрецедентни маневри — на четиристотин и четиридесет хиляди километра от Земята! — беше прогонил съня. Контролната зала в Хюстън ги засипваше с указания за настройки, които да коригират полета на „Дестини“, но компютърният код беше съвсем нов и постоянно крашваше. В НАСА наричаха тези команди „е-процедури“. За себе си Зак ги наричаше „ега ти процедурите“.

Процесът го подсети как преди години се беше опитал да зареди Windows на един лаптоп в Антарктика… през интернет с аналогов модем. И тогава, като сега, единственият начин беше да се заредиш с гигантско търпение.

Обърна се от предния десен прозорец на „Дестини“ и погледна към ниската палуба на три метра по-надолу, където Пого Дауни беше залепил очи за телескопа.

— Виждаш ли нещо?

Пого — по документи Патрик, но прекръстен в школата за пилоти — беше едър червенокос тестови пилот от Военновъздушните сили, понастоящем облечен в прилепнал бял комбинезон, с който приличаше на хималайска снежна маймуна.

— Нищо.

— Трябва да има нещо. — Нещото в случая беше слаба точица светлина на фон от по-силни светлини… иначе казано „Брахма“, пилотиран космически апарат, изстрелян към Киану от руско-индийско-бразилската коалиция. Конкуренцията на „Дестини“. — Две засичащи мрежи го търсят това чудо — каза той, колкото заради Пого Дауни, толкова и за да повдигне собствения си боен дух. — Няма как да се скрие.

— А може би „Брахма“ върти същия номер — твоето гравитационно к’во беше.

— Гравитационно предимство. — „Дестини“ се канеше да предприеме необявен тласък извън предварителната програма, който да постави американския апарат на по-късо отстояние от Киану в сравнение с конкурента им от Коалицията. — Вятърът е в гърба ти, а противникът е пред теб. За да те атакува, трябва да преодолее силата на вятъра. — Пого вдигна вежди. — Нито един от романите за Хорейшо Хорнблоуър ли не си чел? Там постоянно се говори за преимуществено положение спрямо вятъра.

— Ако не си забелязал, аз не съм от най-големите почитатели на мореплаването. — Пого наричаше астронавтите с военноморско обучение „повръщачи“.

— Добре де… същото е като да им излезеш на шест часа. — Това беше терминът, който употребяваха военните пилоти, когато искаха да кажат, че излизат в гърба на противника.

Сега вече Пого се усмихна.

— Това означава ли, че можем да стреляме по тях?

— Без щури идеи, ако обичаш — каза Зак. Точно сега предпочиташе да не зачекват тази тема. — А и няма как да въртят същия номер. „Брахма“ няма излишно гориво, а екипажът не смее да направи и крачка встрани от зададените координати. — Коалиционният апарат разчиташе на индийски и руски насочващи системи, които не бяха и наполовина толкова надеждни, колкото мрежата „Дълбок космос“ на НАСА. — Продължавай да търсиш — завърши той и се оттласна назад към главното контролно табло.

Пилотската кабина на „Дестини“ беше два пъти по-голяма от пилотските кабини на апаратите от серията „Аполо“, но пак беше възтясна, най-вече заради плетеницата от кабели и двата космически костюма.

— Гепих го! — Пого плъзна маркера върху образа, препрати го към екрана на Зак и чак тогава обърна глава и се ухили хищно. — Включиха ФНП. Видя се струята на тласъка. Гадни копеленца. — Презрението, което астронавтът от Въздушните сили изпитваше към конкурентния апарат, неговия екипаж и политиката на Коалицията, беше всеизвестно и едва не му беше струвало участието в тази мисия.

— Всеки трябва да си пощипва траекторията в една или друга посока — каза Зак. Той всъщност съчувстваше на командир Тадж Радакришнан и неговия екипаж. Един опитен наземен екип по контрол на полетите не би трябвало да прибягва до системата за фина настройка на посоката — ФНП — на този етап. Но досега Коалицията беше осъществила само три пилотирани мисии, а тази й беше първата отвъд ниска околоземна орбита. Нормално беше наземният им контрол, базиран в Бангалор, да залага на предпазливостта.

Неясният образ на „Брахма“ се появи на екрана пред него, в прозорче отстрани се подредиха числовите стойности на траекторията му.

— Хюстън, от „Дестини“, по канал Б — каза Зак и докосна бутона за изпращане в слушалките си. После, без да чака потвърждение, продължи: — Засякохме „Брахма“ с телескопа. — Четиристотин и четиридесетте хиляди километра, които деляха апарата от Земята, водеха до четирисекундно забавяне за всеки от събеседниците. Разговорът нямаше да е от приятните.

Както можеше да се очаква, отговорът на Шейн Уелдън, ръководителя на мисията, излезе от синхрон още с първата реплика:

— Слушам ви, „Дестини“. — Минаха няколко секунди, докато в Хюстън получат информацията, че „Брахма“ е засечен, и още толкова, докато потвърдят планирания тласък.

Зак се измъкна от лявото пилотско кресло и се оттласна надолу към телескопа. „Брахма“ да върви по дяволите… друго искаше да види той — околоземния обект Киану.

Преди три години двама астрономи любители — единият в Австралия, другият в Южна Африка — бяха забелязали ярък околоземен обект високо в южното небе, буквално над Южния полюс.

Въпросният NEO — съкращение от Near-Earth Object, английския термин за околоземен обект — беше официално назован X2016 K1, тоест неизвестно тяло (X), забелязано през първата половина на юли 2016. За ужас на професионалните астрономи обаче същият този NEO скоро стана известен под друго, много по-популярно име, а именно Киану, като актьора, изиграл култовата роля на Нио (Neo) в „Матрицата“.

Само след броени дни, когато размерът на Киану (повече от сто километра в диаметър) и траекторията му (с начална точка в съзвездието Октант, крайна в района на слънцето, и най-голямо приближение до Земята през октомври 2019-а) станаха ясни, елементи с развинтено въображение в космическите среди започнаха да говорят за пилотирана мисия до NEO. Подходящ космически апарат вече съществуваше — разработеният от НАСА „Дестини“, конструиран за полети отвъд земната орбита, до Луната и Марс. И до околоземни обекти.

Но покрай бюджетните съкращения и съмнителната изгода — флотилия от автоматични сонди би събрала същата информация като пилотиран космически апарат, при това на десет пъти по-ниска цена — ентусиазмът взе да угасва, за разлика от Киану, който грееше все по-ярко на южния небосклон.

Докато Руско-индийско-бразилската коалиция не обяви, че пренасочва към Киану планираната си за кацане на Луната експедиция. Първото знаме, забито в каменистата заснежена повърхност на околоземния обект, нямаше да е американско.

Въпросното официално съобщение предизвика трескава промяна на плановете, сравнима с пословичното решение на НАСА от 1968-а да изпрати „Аполо-8“ около Луната, изпреварвайки СССР. „Ще е като на ралито НАСКАР — казваше Пого Дауни. — Само че този път може да си чукнем броните още на старта“.

В търсене на конкурентно предимство великите умове на НАСА родиха няколко диверсионни хитринки. В момента например другите двама астронавти от екипажа на Зак — Теа Новински и Ивон Хол — говореха по откритата връзка, а видео- и аудиоинформацията за подготовката им от спускателния апарат „Венчър“ протичаше през мрежата от гигантски наземни антени, наречена Deep Space Network, която беше част от лабораторията за реактивно движение на НАСА. В същото време Зак и Пого вършеха мръсната работа по кодирана връзка, излъчвана през мрежа от военни сателити.

До извънредното решение да извъртят номера с гравитационното предимство се стигна, когато, заради лошо време на Кейп Канаверал, „Брахма“ излетя един ден преди „Дестини“.

Колкото и да го гъделичкаше мисълта, че ще преметнат брахманците, Зак адски много се дразнеше, че трябва да се занимава с друг космически апарат, вместо да насочи погледа си към стокилометровото туловище на Киану, от което ги деляха някакви си две хиляди километра.

Не че би могъл да го види, дори да имаше време за това! И двата апарата захождаха към Киану откъм тъмната му страна, точно като няколко от ранните мисии на програмата „Аполо“, които се бяха промъкнали до Луната по тъмно, а екипажите им бяха видели надупчената й от кратери повърхност броени мигове преди тласъкът на двигателите да ги изведе в лунна орбита.

Както маневрата с гравитационното предимство, така и заходът откъм тъмната страна на околоземния обект напомняха за епохата на ветроходното мореплаване — беше като да водиш кораба си към скалист бряг в безлунна нощ и мъгла. Беше опасно.

И десет пъти по-сложно. Зак не беше специалист по орбитална динамика, но знаеше достатъчно за умопомрачителната математика на тази наука, за да го заболи главата.

„Дестини“ и „Брахма“ падаха към Киану с разлика от хиляда километра и двайсет и четири часа. Без допълнителния тласък „Дестини“ щеше да пристигне ден по-късно.

Да пристигнат къде? Киану се приближаваше към Земята изотдолу, почти под прав ъгъл към равнината на еклиптиката — видимия път на слънцето за една година, където се наблюдаваха и повечето планети от Слънчевата система. Както „Дестини-Венчър“, така и „Брахма“, бяха похарчили допълнително гориво, за да се отдалечат от земния екватор и да се придвижат към мястото, където Киану щеше да се озове след четири дни и половина.

И сякаш това не стигаше, сега „Дестини-Венчър“ убиваше скоростта си, защото в последния етап преди отделянето ракетата носител „Сатурн VII“ я беше изхвърлила извън земната орбита.

Самият Киану ускоряваше, наближавайки най-голямото си приближение със Земята, току отвъд лунната орбита — беше най-яркият обект, който хората бяха виждали в нощното небе на своята планета.

За да се промъкне покрай „Брахма“, „Дестини“ трябваше, най-простичко казано, да скочи на спирачките… да форсира двигателите на „Венчър“ в обратната посока, на сто и осемдесет градуса спрямо заложения маршрут. Тласъкът щеше да смъкне апарата на по-ниска околоземна орбита, където „Дестини“ щеше да се движи много по-бързо от „Брахма“.

Цената в гориво беше гигантска, тласъкът щеше да изяде шест хиляди от деветте хиляди килограма газ в резервоарите на апарата. Което означаваше, че оттук насетне „Дестини-Венчър“ нямаше право на грешка — нито при спускането, нито при излитането след това. Но ако всичко минеше по план, след двайсет и четири часа екипажът на Зак щеше да се спусне на Киану преди брахманците.

А оттам насетне, искрено се надяваше Зак, всеобщото внимание щеше да се насочи към проучването на уникалния обект и споровете щяха да се съсредоточат върху естеството му, а не върху това кой е стигнал там пръв.

 

 

— Трийсет минути — обяви Пого. Гласът му сепна Зак и прекъсна мислите му… или дрямката. Още едно такова разсейване и волю-неволю щеше да бръкне в аптечката за хапче декседрин или друг стимулант.

Примигна и отново залепи очи за окуляра на телескопа. Размазаното белезникаво петънце на „Брахма“ се разду, после очертанията му се размиха в ярка светлина. Апаратът на Коалицията беше цилиндричен, така че дори да се въртеше около оста си, в яркостта му не би трябвало да настъпват промени.

— Пого, виждаш ли нещо като ореол около „Брахма“?

— Извинявай, в момента гледам нещо друго…

— Как върви номерът? — Ивон Хол, инженерката от афроамерикански произход, която беше работила на Кейп Канаверал с екипа по изстрелването на „Сатурн“, се появи откъм тунела, свързващ „Венчър“ и „Дестини“. Беше с бял космически костюм, но без шлем.

— Внимавай! Микрофоните са включени — каза предупредително Зак и й размаха пръст. — Не знаеш кой ни слуша в момента.

Ивон се ококори. Явно не беше свикнала да й правят забележки. Което напомни на Зак, че Ивон, Патрик и дори Теа всъщност не са неговият истински екипаж.

— Хей, малките. — Теа се появи на свой ред с шоколадче и пликче сушени плодове в ръка. Руса, атлетична и изобщо американка от главата до петите, тя беше от онзи типаж, който се явяваше неразделна част от всяка група астронавти — голямата сестра, която иска всички да слушкат. Зак подозираше, че в НАСА нарочно ги избират такива. — Нещо за хапване преди тласъка?

Ивон взе пликчето със сушени плодове и се придвижи към поклащащия се космически костюм на Пого.

— Няма ли да си навлечеш вече бронята, полковник Дауни?

Теа метна шоколадчето на Зак.

— Дръж. Хапни го и да се обличаме.

Зак я остави да го повлече с все костюма през свързващия тунел. После се завъртя около оста си, колкото да се ориентира в интериора на „Венчър“ — цилиндър с контролно табло, прозорец отпред и шлюз отзад.

— Комуникационно как сме? — попита той.

— Идеално. Чуй. — Теа се усмихна, натисна едно копче на контролното табло и гласът на официалния говорител на НАСА за връзки с обществеността изпълни кабината: „Поради метеорологични ограничения над Австралия директната комуникация с «Дестини-7» ще бъде прекъсната за следващите петнайсет минути. Екипажът не е в опасност, а тласъкът ще бъде извършен по план…“

— Много са добри — отбеляза Зак.

— Всички сме добри, бебчо. А ти ще си още по-добър, ако си починеш малко. — Теа знаеше, че не е спал от доста време.

— На бавачка ли ми се правиш?

— Просто забелязах, че си на път да изпушиш. — Така казваха в Хюстън за инженер, който е потънал в разрешаването на неотложен проблем до такава степен, че забравя да спи и да се храни и постепенно губи връзка с реалността.

Но Теа поне прояви благоразумието да спре дотук. Освен това трябваше да му помогне с костюма, а това беше сложна и отговорна задача, която изискваше сила, умения на гимнастик и поне десетина минути време.

— Готов си — заяви накрая.

— Петнайсет минути до старта — извика Пого от другия край на тунела. — Ще го правим ли това с предимството, или не?

 

 

Чак когато легна завързан в кушетката си до Ивон на втория ред зад кушетките на Пого — пилота — и Теа — бордовия инженер, Зак най-сетне успя да се отпусне.

Теа се пресегна назад и стисна ръката му. Простичък жест, който го просълзи… отчасти от умора, отчасти заради напрежението, но най-вече защото извика спомени за странните събития, които го бяха довели дотук. Събития отпреди две години…

Къде ли беше Рейчъл сега? Дали дъщеря му гледаше полета на „Дестини“ от контролната зала в Хюстън? Какво ли мислеше за баща си? Представи си изражението й — типичната за нея смесица от обич и раздразнение. Повече раздразнение, отколкото обич. И ядосаното й „таткоо!“, което винаги се проточваше в три срички.

— Пет минути — каза Пого.

— На какво разстояние сме? — попита Теа. — Като навигатор имам право да знам.

— Хиляда и четиристотин километра от Киану, плюс-минус.

Четирите големи екрана в кабината на „Дестини“ показваха данни от системите на космическия апарат, обхват и скорост, срокове, числа, образи.

Този тласък щяха да го направят на тъмно, без връзка с Хюстън нито по откритата комуникационна връзка, нито по криптираната. В Хюстън не се тревожеха, че някой може да ги подслуша… но Коалицията имаше системи, способни да засекат комуникационен трафик, и дори да не разчетяха кодираното съобщение, самото количество на излъчените данни можеше да ги изправи на нокти.

— Една минута — каза Пого.

В кабината цареше тишина, ако не се броеше съскането на кислородните помпи.

Цифрите на таблото стигнаха нулата.

Чуха приглушен трясък и усетиха как опъват с телата си предпазните колани — първият им досег с гравитация, откакто бяха напуснали ниска околоземна орбита.

— Трийсет секунди — каза Пого. — Всичко изглежда наред.

Едва сега Зак си позволи лукса да погледне напред. Хората бяха стъпвали на Луната осем пъти, шест пъти с апарати от програмата „Аполо“ и още два пъти след това.

Той и екипажът му щяха да са първите, стъпили на друго космическо тяло… тяло, открито само преди три години. Обектът щеше да е с по-ниска гравитация от лунната, но пък имаше вода под формата на хилядолетен сняг и лед…

— Деветдесет секунди. Всичко изглежда добре.

Какво друго? Беше изучавал Киану в подробности и знаеше, че повърхността му е надупчена от дълбоки кратери, които често изплюваха гейзери от пара. По план трябваше да кацнат близо до един такъв кратер, наречен шахтата Везувий.

Щеше да е невиждано приключение, сбъдната мечта… ако оборудването сработеше.

И ако политиката не им подложеше крак.

— Край! — извика Пого. — Точно навреме: три минути и шестнайсет секунди!

Обаждането беше в прерогативите на Зак.

— Хюстън, командирът по канал Б — каза той. — Тласъкът завършен по план.

След пет секунди дойде отговорът:

— Разбрано, „Дестини“. — Гласът беше на Уелдън от контролната зала. — Продължавайте по план. Ще ви пратим обновените данни по най-бързия начин.

Сред нервен смях четиримата се заеха с коланите си. А после Теа възкликна:

— Оле боже, вижте само!

Дори обръгналият Пого Дауни зяпна. Осветената половина на Киану се издигаше пред трите предни прозореца на „Дестини“, заснежената му скална повърхност се носеше достолепно под тях. „Все едно сме увиснали над Исландия…“ — помисли Зак.

— Зак — повика го Пого, надвиснал над контролното табло. — Хюстън ни праща обновени данни за „Брахма“.

Стомахът на Зак се сви от лошо предчувствие.

— И те ли са направили тласък?

— Не. Но снимките са хубави.

Зак вдигна поглед към образа на екрана.

Снимка на цилиндричния „Брахма“ — висок колкото шестетажна сграда, — наполовина потънал в сянка.

А от едната му страна беше прикрепено нещо, което приличаше на бойна ракета.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Ивон.

— И по-важно — вметна Теа, — как така не сме го видели досега?

— Може би са го монтирали след като са напуснали околоземна орбита — каза Зак.

— И така да е, защо никой не ги е следил, мамка му! — изсъска Пого, който беше убеден, че Америка системно подценява конкурентите си.

Докато размишляваше върху стряскащата, но напълно реална възможност да се окаже в центъра на космическа война, Зак чу гласа на Уелдън в слушалките си:

— Шейн, до Зак, по канал Б. Забелязахте ли нещо странно при тласъка?

Този подбор на изразни средства беше крайно необичаен, особено за Уелдън, който се славеше като най-прецизния ръководител на мисии в историята на космическите полети. „Странно“ не беше от често използваните думи в неговия речник. Теа и Патрик се спогледаха разтревожено.

— Като казваш „странно“, какво имаш предвид, Хюстън? — попита Зак и погледна Ивон за подкрепа.

Тя махна към дисплеите, кимна енергично и каза:

— Осъществихме го точно навреме, с ориентацията всичко е наред. Ако имахме шампанско, щяхме да го отворим.

Проточи се миг на относителна тишина, само радиото пращеше. Накрая Уелдън каза:

— ДСН е засякла аномалия.

Дийп Спейс Нетуърк? Мрежата от наземни антени, насочени към космоса? Аномалия? Какво, за бога, можеха да засекат гигантските сателитни чинии в Голдстоун или Австралия, което да е убягнало на самия „Дестини“?

— Не ни карай да гадаем, Хюстън.

— На Киану е имало голямо изригване.

С мисълта, че екипажът му го слуша, Зак каза:

— На Киану постоянно има изригвания. — Успя да не добави: „Нали точно затова решихме да кацнем тук, задници такива!“

— Това изригване е било много по-голямо. Вижте времето.

— Какви ги говори тоя, к’во време? — повиши глас Пого, без да крие раздразнението си. Но пък той се дразнеше лесно.

Зак погледна данните, препратени им от Хюстън.

— Изригването е започнало в 74:15:28 корабно време. — Зачака реакцията. Чувстваше се като лекар, който съобщава лоша новина на роднините.

— Това е времето на нашия тласък — каза Теа, ококорена като шестгодишно момиченце.

— Добре де, някакъв вулкан на Киану е пръднал в същия момент, какво толкова? — каза Пого. — Вселената е пълна със съвпадения.

— До секундата? — каза Ивон.

Едрият пилот от военновъздушните сили надвисна над нея.

— А според теб какво е?

— Нещо на Киану е реагирало на нашия тласък.

Лицето на Пого почервеня.

— Какво например? Някаква извънземна отбранителна система? Която обстрелва вражеските кораби със струйки пара? — Избута се назад, възможно по-далеч от Ивон.

А тя се обърна към Зак и Теа:

— Това наистина е важно, нали? Не съм луда?

— Не си — успокои я Зак. Защото ако тя беше луда, значи същото важеше и за него. Той се съпротивляваше на мисълта за връзка между техния тласък и изригването на Киану, но така, както болен от рак човек се съпротивлява на тежката диагноза — още щом видя времето на изригването, го полазиха ледени тръпки, сякаш тялото и подсъзнанието му се бяха досетили за нещо, което убягваше на здравия му разум.

А сега хладнокръвният му, рационален, дисциплиниран мозък на учен беше успял да реши уравнението:

Броени часове деляха „Дестини“ от края на надпреварата с „Брахма“. След броени часове хора за пръв път щяха да кацнат на околоземен обект.

Хора, които си нямаха представа какво ще заварят там.

Перспектива колкото вълнуваща, толкова и страшна.

Далеч под слънчевата равнина, на разстояние 1,4 милиона километра — по-близо от орбитата на Сатурн — Киану вече се вижда и с най-слабите земни телескопи, първо като светла точица, а при по-голямо увеличение като ясно разграничим диск. Тоест — като реално космическо тяло.

Една година след засичането му Киану и неговата природа все още са обект на ожесточени спорове в астрономическата общност… Комета ли е? Планетоид? Посетител от облака на Оорт или пояса на Кайпер? Повечето астрономи са на мнение, че произходът на Киану трябва да се търси далеч извън Слънчевата система…