Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (40)

Всички големи клечки в Центъра са се затворили и главите си не подават навън! Знам само, че астронавтите са живи и продължават проучването. Тоест може да е всичко — може да се сражават с чудовищни насекоми или да разшифроват надписи на голям черен монолит. Междувременно ние тук си клатим краката, докато сигналът се възстанови, и си говорим за научна фантастика. Да живеят парите на данъкоплатците!

Поствано на neomission.com ОТ JSC GUY

 

Теа намери останките на Патрик Дауни там, където й беше обяснил Зак — на няма и двеста метра навътре в Киану. Гледката беше ужасна — Пого лежеше по гръб, обезглавен и разчленен, крайниците му се крепяха към тялото само от окървавения костюм. Забеляза, че парчетата от скафандъра му са събрани на купчинка. Слаба утеха беше това.

„Нямах с какво да го покрия“ — беше й признал Зак. Не че Теа имаше нещо подходящо за целта. Редно беше да го затрупа с пръст, но въпреки че на Киану растяха „дървета“, почва, която да загребеш в шепа, липсваше…

— Някакви идеи?

Тадж стоеше до нея. Изглеждаше отнесен: погледът му шареше по пейзажа наоколо.

— Ние кремираме нашите мъртви — каза след кратка пауза.

— Да. Е, Зак успя да запали огън, но… Едва ли има с какво да вдигнем погребална клада.

— Нямах предвид това. Повече се тревожа как ще го върнем.

Теа не си беше позволила да мисли толкова напред в бъдещето — осъзна го и това я притесни, защото цялата й кариера се основаваше на способността й да планира, да се подготвя, да мисли в далечна перспектива. Но Тадж беше прав — никога не оставяй мъртвите си на бойното поле.

— Ще ни трябва найлонов чувал.

— Може и да намерим нещо в модула. Плик от оборудването или… По дяволите! — Тадж бръсна нещо край ухото си… насекомо или птичка. Теа не видя какво е, но във всички случаи беше достатъчно голямо, за да ти лази по нервите.

Тя замахна няколко пъти и накрая успя да го перне в полет. Нещото падна и тя се наведе да го огледа.

— Странна работа. — Изправи се. — Ръбесто е. Прилича на летящо лего.

— Пет пари не давам на какво прилича!

— Стига, Тадж, успокой се…

Вьоманотът се обърна към нея.

— Аз пък бих призовал теб да си отвориш най-после очите! Осъзнаваш ли каква опасност ни грози?

— Да, но… бяхме наясно, че се хващаме с опасна професия, нали? — Трябваше да си намери някаква работа. При предишните си космически полети вечно беше заета — щракаше ключове на командното табло, провеждаше експерименти, оправяше тоалетни, приготвяше храна. А тази експедиция, досега поне, й оставяше твърде много свободно време. Започна да събира „листа“, за да покрие тленните останки на Пого.

— Теа! Това не е шега работа! Не става въпрос само за нашия живот… Цялата Земя е изложена на риск!

Факт. Тадж беше клекнал и въртеше глава наляво-надясно, сякаш очакваше всеки миг да го нападне див звяр. Теа си даде сметка, че трябва да му подава реплики… макар че изобщо не й беше до това.

— В какъв смисъл?

— Ами, онези същества, които намерихме. Какво представляват те, помисли.

— Тоест извън старото клише за „напреднала технология, която е неразличима от магия“?

— Изключително напреднала технология! И не добронамерена при това. Ако, освен че пътуват между звездите, обитателите на Киану са в състояние да генерират същества от собственото ни минало… Теа, на Земята няма оръжие, което да ги спре.

— Да, така е. Който и да е построил това място, който и да го управлява в момента, определено е в друга лига, не в нашата. Но все още не виждам заплахата, за която говориш. Какво биха могли да искат от нас? Ресурси? Вода? Плутоний? — Махна с ръка към динамично развиващия се пейзаж около тях. — Та те сътвориха цяла джунгла за един следобед! Сигурно могат да си хванат комета и да извлекат от нея всичко, което им трябва — метал, целулоза… знам ли, мамка му… вълшебни пръчици.

Тадж беше затворил очи. Люлееше се бавно напред-назад.

— Не казвам, че са враждебно настроени. Но безразличието е също толкова опасно. Магията на Киану може да ни навреди така, както човек стъпква мравка по невнимание. Ето от това ме е страх… че всичко може да се случи, да произтече от това място.

— Или всеки. — Не се беше сетила за това преди, но съществата, създали Киану, бяха създали „немъртви“ от живота на Зак, Лукас и Наталия, но не от нейния или на Тадж.

Засега поне. Предстоеше ли да се случи? Или прозорецът се беше затворил?

Тадж стана и се протегна. Движението привлече погледа на Теа, накара я да се загледа отвъд Тадж, дълбоко във вътрешността на Киану.

И там тя видя нещо. Отначало й заприлича на геоложка формация — купчина скали, пясъчник навярно, — скрита в листака. Но колкото повече гледаше натам, толкова повече скалната формация й се струваше изкуствено създадена. Дойде й наум изразът „дело на човешка ръка“, но тя бързо го прогони. И все пак заостреният силует напомняше на египетска пирамида или храм на маите…

Проклетият кианувски сумрак. Теа разстла още един пласт листа върху останките на Пого, после тръгна към постройката.

— Къде отиваш? — извика Тадж.

— Погледни на един часа, разстояние половин километър.

— По дяволите! — каза Тадж. — Май ще трябва да го проверим това.

— Освен ако нямаш нещо по-интересно за правене.

 

 

Оказа се изненадващо трудно да стигнат до постройката, която Тадж моментално започна да нарича „храма“.

— Жалко, че научното ни оборудване не е с нас — каза той. — Можехме да разберем от какво е направен…

— За бога, Тадж, ще стигнем там за десет минути и ще видим от какво е направен с очите си.

Този Тадж — свръхпредпазлив, сдържан, зависим от уредите — беше по-поносим от параноидната си версия, която й беше демонстрирал преди четиридесет и пет минути. Малко по-поносим.

Храмът изглеждаше все по-голям. Оказа се и доста по-далеч от първоначалната й преценка. Теа започна да се чуди дали не е сбъркала с импулсивното си решение да тръгне към него… може би Тадж беше прав. Сградата изглеждаше стара и обрулена от стихии, невъзможно беше колегите им от „Брахма“ и „Дестини“ да са пропуснали нещо толкова голямо. Първият доклад на Зак гласеше, че вътрешността на Киану — преди „изгрева“ на светулките — е от гола скала. Не беше споменал нищо за триетажната пирамидална структура. А Зак не би направил такъв пропуск…

— Да спрем тук, а? — каза Теа, когато излязоха на разчистеното място около храма.

— Съгласен — отвърна Тадж. Изглежда, изпитваше същите колебания като нея, защото тръгна наляво, забил поглед в земята.

— Изглежда ли ти ново? — попита Теа.

Тадж се наведе и взе шепа скършени стебла, които приличаха на тръстики… стига тръстиките да бяха с цвета на кръв.

— Сякаш са отсечени — каза той.

— Значи това място е било разчистено… наскоро? — Тази мисъл й донесе облекчение, макар че предполагаше други опасности.

— Да, доколкото и всичко останало тук се е появило наскоро. — Тадж вдигна глава и се загледа в храма. — Не е съвсем пирамидален. Повече прилича на правоъгълник.

— Това добре ли е, или зле?

Тадж, изглежда, усети в думите й подигравка и не закъсня да покаже раздразнението си:

— Просто отбелязах свое наблюдение. Ще се радвам да чуя какво мислиш ти.

Теа не беше специалист по архитектура. Е, различаваше небостъргач от едноетажна къща, но само толкова.

— Тадж, на мен това ми прилича на купчина тухли с цвят на пясък.

— И на мен. Но прилича на куб. Ако се вземат предвид пропорциите на рампите, порталите и проходите, които видяхме досега…

— Не бързай с изводите, Тадж.

— Просто се чудех… сграда с такива размери, построена от човек, би имала три или четири етажа. Колко ли има нашият храм?

— Това май ще е едно от нещата, които предстои да разберем, нали?

Продължиха по периметъра на разчистеното пространство. Вълнението на Теа нарастваше с всяка крачка.

— Не виждам никакви врати и прозорци.

— И аз. — Тадж я удостои с една от редките си усмивки. — Трябва да внимаваме с естествената склонност да търсим познати елементи в този чужд артефакт. Наричаме го храм и търсим отвори, характерни за храмовете. А може да е купчина камъни, плътна, като надгробна могила, да речем.

— Много успокоително, няма що. — Тадж беше напипал най-голямото притеснение на Теа. Като всички тях, и тя упорито лепеше познати имена на нещата, които виждаше — рампи, дървета, храмове, — без всъщност да има реална представа какво е естеството и предназначението на тези обекти.

Това изглеждаше сигурен начин да си докараш неприятности. От друга страна обаче…

— Какво ще кажеш? — попита Теа. — Онова там дали не е вход?

Вграден в стената на храма, която беше с гръб към Кошера, имаше маркер — най-големия и сложния, който бяха видели досега. А под него имаше отвор.

— Да. И изглежда със същите размери като мембраната — каза Тадж и вдигна камерата си.

— Как мислиш? Да проверя ли дали има някой вкъщи? — каза тя.

— Нека аз.

— Не. Идеята беше моя, следователно и риска ще го поема аз. Освен това ти си командирът на „Брахма“… Аз съм по-заменима от теб. — Не го изчака да възрази, а тръгна към маркера и вратата.

— Не влизай! — извика Тадж след нея.

— Изобщо не мисля да влизам! — извика в отговор тя.

Подбираше внимателно пътя си по неравната повърхност. А тя определено беше неравна — на гърбици и с гъсти туфи, като канзаска житна нива след като реколтата е била прибрана. „Пак лепиш етикети“, помисли си Теа. Само че приликата наистина беше голяма — все едно машина или апарат някакъв беше разчистил набързо просека около храма.

Спря на десетина метра от отвора и направи няколко снимки.

— Не виждам врата — извика на Тадж. — Няма и вълшебни пръчици.

— Виждаш ли вътре?

— Не. Тъмно е. — Но усещаше нещо странно… сякаш нещо теглеше камерата й. Отпусна внимателно хватката си и устройството само дето не излетя от ръката й. — Уха! Мисля, че вътре има голям магнит!

— Връщай се. Веднага!

Не му се наложи да повтаря. Теа притисна камерата към гърдите си, обърна се и затича към него.

Краката й бяха мръсни, осъзна тя. И цялата полепнала по материята на трикото й мръсотия щеше да се озове в ботушите на костюма й. Това беше в нарушение на всички правила.

— Ти усети ли го? — попита тя Тадж. — Камерата направо щеше да ми излети от ръцете.

— Нищо не усетих. — Той махна към камерата. — Дано снимките не са пострадали.

Теа не се беше сетила за това. Дали пък не бяха заложили гигантски магнит в храма точно за да им прецакат снимките?

Или не. Как изобщо би могла да нацели правилния отговор? Тук всичко беше тотално сбъркано!

— Най-добре да се връщаме — каза Тадж. — Каквото и да решим да правим оттук нататък с Киану, ще е по-лесно да го правим в екип.