Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (28)

С дълбоко съжаление трябва да ви уведомя за смъртта на астронавта Патрик Дауни от екипажа на „Дестини-7“. Той е загинал преди броени часове поради повреда в костюма си по време на извънкорабна мисия във вътрешността на околоземния обект Киану. Кончината му за пореден път ни напомня за рисковете, които астронавтите поемат при проучването на други светове.

Полковник Дауни е роден в Бонд, Орегон, и е завършил Военновъздушната академия на САЩ. Служил е в Афганистан и Пакистан преди през 2011 г. да започне работа в НАСА.

Изказвам съболезнованията си на вдовицата му Линда и техните деца Даниел и Кери.

Изявление на президента,

качено на whitehouse.gov по повод смъртта на полк. Дауни, 22 август 2019

На Зак Стюарт не му остана време да се диви на зашеметяващия факт, че вижда копие на жена си във вътрешността на околоземен обект две години след смъртта й във Флорида. Не му остана време, защото поне три пчелни килийки около „Меган“ бяха узрели и „раждаха“ своите човекоподобни плодове. Лицата им — доколкото Зак можеше да ги види — му бяха непознати, което го накара да се усъмни в бурната си първоначална реакция при вида на пчелната жена. Може би само приличаше на Меган.

Нищо чудно мозъкът да му играеше номера заради недостиг — или излишък — на кислород. И в двата случая беше нормално да получи халюцинации, а наличието на халюцинации означаваше само едно — че трябва моментално да си сложи шлема на скафандъра и да се разкара оттук.

— Боже мой! — извика Наталия на родния си език.

Зак беше понаучил руски покрай престоя си на Международната космическа станция. Обърна се и видя, че Наталия се е придвижила нататък покрай стената. Гледката беше странно комична — главата на Наталия, с прилепнала комуникационната шапчица, изглеждаше несъразмерно малка над масивния костюм. А както беше захлупила лицето си в ръце, изглеждаше още по-странно.

Зак тръгна към нея, къде с подскоци, къде с плъзгане.

— Какво има?

Тя посочи една от раздутите килийки.

— Зак, този го познавам!

— Какво имаш предвид? — Не искаше да влияе на преценката й, като споделя собствения си опит.

— Това е треньорът ми. Константин Александрович! Той ме научи да карам ски и да стрелям! — Зак си спомни, че като студентка Наталия е участвала в олимпийските състезания по биатлон.

— Сигурно е просто илюзия. — Опитваше се да убеди колкото нея, толкова и себе си. — Мозъкът ти налага познати образи върху чуждите обекти.

— Не, той не ми беше „познат образ“. Разбрах, че е починал през януари. Не го бях виждала от десет години. — Наталия изскимтя като човек, който сънува кошмар, и отстъпи назад.

Останал сам, Зак реши, че трябва да заложи на аналитичния подход. Да мисли като учен. Обектът наистина имаше човешка форма, точно като при „Меган“. Имаше си и лице. Човек. Нос, уста, затворени очи.

Тънката ципа, която покриваше лицето, внезапно се разкъса. „Устата“ отдолу беше отворена, а в нея имаше… ами, зъби. Два от тях лъщяха като стомана.

Или като стари руски коронки…

— Зааак!

Зак се обърна. Наталия беше на няколко метра от него, седеше на пода със затворени очи, сплела пръсти.

— Какво?

— Какво? — повтори тя и го изгледа стреснато.

— Извика ме.

— Не съм.

— Тогава…

Нямаше нужда да довършва. Погледна „Меган“ на десетина метра от тях… все още лежеше на една страна в пчелната си килийка, но разкъсваше с ръце — определено бяха ръце — кафеникавата ципа.

Под ципата имаше розово лице с кожа нежна и съвършена като на новородено.

И кафяви очи, широко отворени, примигващи в объркване и ужас.

И уста, бели зъби, език.

Съществото, което приличаше на Меган, се закашля, но не като астматик, който се бори за глътка въздух. По-скоро като новородено, което акушерката е плеснала по дупето.

А после то… тя… погледна право към него.

— Зак. — Гласът беше на Меган.

Зак разкачи ръкавиците си, свали ги и почна да разкъсва втората ципа, която все още задържаше съществото в клетката.

Жената беше топла на пипане. И макар косата й да беше късо подстригана, макар тялото й да се гърчеше в опит да се освободи, всичко в нея изглеждаше и беше… познато.

Зак я измъкна. Гравитацията беше слаба и двамата се озоваха без сътресения на разкаляния под, тялото на „Меган“, все още обвито наполовина във втората си ципа, на практика бе в скута на Зак.

А после съществото, което приличаше на Меган, започна да се мята като изпаднал в паника давещ се човек… и запищя.