Метаданни
Данни
- Серия
- Небесна сянка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heaven’s Shadow, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Илиева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2020 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe (2020 г.)
Издание:
Автор: Дейвид С. Гойър; Майкъл Касът
Заглавие: Небесна сянка
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2012
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-371-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/846
История
- — Добавяне
Както износена дреха човекът
изоставя и друга облича —
така въплътеното в старото тяло
го напуска и ново облича.[1]
— Там — каза Наталия. В оскъдната светлина на Кошера се различаваха три човешки силуета — два със среден ръст и един двойно по-нисък. Не бяха далеч. Теа толкова се стресна, че спря. Единият приличаше на Зак… но кои бяха другите? И особено малката фигура?
— Това ли са твоите ворволаци?
Гледката напомни на Теа за филмите, в които изследователи навлизат дълбоко в непознати земи като Централна Африка или амазонската джунгла… а местното население се занимава със странните си дела.
— Не се приближавайте към тях! — нареди Тадж. — Придържайте се към плана!
Теа беше съгласна с него. Най-важното беше да разбере дали Зак е жив.
Преминаването през мембраната би трябвало да е връхната точка в живота на Теа, сбъдната мечта. Целта на всяка астронавтка — а те до една бяха върли фенки на „Стар Трек“ — беше „да пристъпи смело там, където не е стъпвал никой мъж…“
И ето я тук. Представяше си какво би казал баща й. „Как беше, получи ли се?“
„Не съвсем, татко“.
Как да гледа на това като ентусиазиран изследовател? Пого беше мъртъв. Зак закъсняваше. А всичко, което знаеше за Киану преди двайсет и четири часа, се беше оказало невярно.
Страхопочитание и тайнства имаше — и тази фраза ли идваше от научнофантастичен сериал? — имаше ги в изобилие в Кошера. Но го имаше и риска от внезапна смърт…
Изведнъж Лукас тръгна напред.
— По дяволите, Лукас! — викна Тадж. — Спри! Върни се!
— Аз… — Само това каза бразилецът, сигурно тази беше единствената английска дума, която му беше останала.
После хукна към тримата пред облещените погледи на Теа, Тадж и Наталия.
— О, боже — прошепна рускинята.
Лукас коленичи пред дребната фигура. Малкото същество плесна с ръце и се хвърли на врата му. Теа понечи да тръгне към тях, но Тадж я спря.
— Мисля, че се познават.
И наистина, Лукас и малкото същество се прегръщаха. Гледката беше нелепа, абсурдна.
— Лукас — каза Тадж. Каза го като ръководител полети, който се тревожи за изчезнал самолет.
— Камила! — извика Лукас така, че за малко да ги проглуши. — Племенницата ми! Това е племенницата ми!
И понесе към тях съществото, което приличаше на малко момиче.
А то се разбъбри… на испански или португалски сякаш.
— Някой разбира ли какво казва? — попита Тадж.
Лукас остави детето на пода.
— Казва, че съм най-великият вуйчо на света!
И така, петимата тръгнаха към Зак и съществото с него. „Камила“ и Лукас не спираха да бъбрят, Лукас успя да я прекъсне, колкото да обясни на Тадж и Теа кое е детето. Открили му левкемия в много ранна възраст, а преди година и половина починало, докато Лукас бил на тренировъчен лагер в Бангалор.
Теа се опитваше да проумее защо във вътрешността на Киану има същества, които не само са хуманоиди, но копия или реконструкции на хора, които са били част от живота на нейни колеги от екипажа…
Не беше религиозна. Баща й беше убеден атеист в рамките на здравия разум и тя споделяше мирогледа му. Сега обаче, за пръв път в живота си, имаше чувството, че може и да е пропуснала нещо.
Отговорите на големите въпроси за живота и смъртта биха й били добре дошли сега и тук, в Кошера.
Ето го и Зак Стюарт — стоеше си без скафандър, като астронавт, който си почива след тренировъчен ден.
Докато изминаваха последните петдесетина метра, като се мъчеха да не зяпат настрани, Теа го видя как намества комуникационната си шапчица и им махва несръчно.
— Тук сме!
„Ние?“
Облекчението на Теа, че заварва Зак жив и във видимо добро състояние, отстъпи пред нещо, което беше само на крачка от дивата паника… съществото до Зак приличаше на омазана и полугола Меган Стюарт.
— Здрасти, Теа!
Теа често си беше фантазирала как се среща с извънземно, но никога не й беше хрумвало, че извънземното ще я познае и дори ще я нарече по име!
Срещата беше шумна, хаотична и кратка.
— Не, вече почти два часа дишам въздуха на Киану — възрази Зак, когато Тадж за трети път настоя да си сложи шлема.
Но позволи на Теа да презареди раницата му от своята, за да му осигури консумативи за обратния път през мембраната.
— Благодаря ти — каза й и най-сетне я погледна в очите, макар да ги делеше визьорът й.
На Теа й се искаше да го попита: „Защо не пищиш? Как изобщо понасяш това?“ Но предвид обстоятелствата се ограничи до:
— С какво да ти помогна?
— Предполагам, че не носиш голям космически апарат в джоба си. — Зак поклати глава. — Трябва ни модулът.
— Разбрано, но… — Теа погледна към сравнително равния терен, после нагоре по склона към Кошера и прохода зад него.
Зак гледаше в същата посока.
— Би трябвало да стане.
— Сигурно. Но в Хюстън няма ли да откачат, ако вкараме модула тук?
— Без съмнение. Но честно да ти кажа… единственото безспорно предимство на тази мисия е, че от контролната зала не ни висят непрекъснато на главите.
Ето това беше мъжът, когото се беше научила да уважава и обича — умен, уверен, прям.
— Ще взема Тадж и отиваме да докараме Бъз.
Докато говореха, Меган Стюарт стоеше на крачка встрани със скръстени ръце. Теа не беше убедена, че това наистина е Меган Стюарт, но ако все пак беше, какво ли се въртеше в нейната глава?