Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (93)

Последната ни среща

Тя беше през лятото на 1971 г. на заседание на дисциплинарната комисия при тогавашната футболна федерация, на която бях член. Тежко беше за нас това заседание, след което се разотидохме потиснати — бяхме наказали Гунди във връзка с нашумелия навремето мач с ЦДНА, завършил 1:0 за „сините“ — той щеше да се окаже последният мач на Гунди… Нервен, груб мач, в който в една схватка армеецът Пламен Янков го ритна по болния крак, Гунди не се сдържа и в острата болка на грубостта отговори с грубост, съдията отстрани и двамата от терена. Ние в дисциплинарната комисия трябваше да ги накажем съобразно правилата.

И сега пред очите ми е Гунди. Бяхме го изслушали и той, изправен, вглъбен в себе си, очакваше решението ни. Често съм мислил колко щедра и в същото време колко жестока се беше оказала съдбата към този слънчев младеж. Беше го дарила не само с несравним футболен талант, а и с чар, с богата душевност, с обичта на хората и с изключителна популярност. И в същото време му беше отредила тежкия жребий на физически и душевни страдания именно заради футболния му талант. За Гунди играта беше радост и чрез играта си той създаваше радости на другите. Беше уважаван от свои честни съперници заради своето майсторство и спортсменство. И беше злобно, безмилостно малтретиран на терена от други съперници, безпомощни срещу неговия талант. Виждал съм го в тъжни моменти, когато под възторжения грохот от големи победи на „сините“ той повдигаше фланелката си, за да ми покаже по тялото си незарасналите следи от изяви на човешка злоба. Болеше го и това беше душевна болка, която най-трудно отминава. За Гунди тя не отмина…

И сега го виждам на онова заседание на дисциплинарната комисия — мълчалив, вглъбен в себе си, как слуша безмълвно решението ни (лишаване от състезателни права за един мач — първото и единственото наказание в цялата му блестяща кариера). Когато се сбогува с нас, в очите му имаше нещо, което никога няма да забравя. В тези изразителни, честни очи виждах страданието, болката, мъката на човек, чийто устрем към радостта и вярата в доброто сякаш бяха покрусени… Дали в тези очи нямаше и съзнание за някаква обреченост?

…После дойде страшната вест. На другия ден по шосето към Ботевград при тежка автомобилна катастрофа беше приключил земният път на Георги Аспарухов. Заедно с него завърши дните си и прекрасният, незабравим човек и спортист Никола Котков.