Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (51)

Опит за диагноза на една криза

„Годината, в която любимецът на софиянци «Левски» стана за първи път държавен шампион и носител на Царската купа, се оказа фатална за него. Най-голямото му извисяване беше последвано от стремглаво падане надолу. И първенецът в един миг се озова пред угрозата на втората дивизия… Пораженията следваха едно след друго. «Славия», «Шипка», ФК 13, «Спортклуб», «Плиска», дори и «Раковски» биха на свой ред шампиона… Обяснението беше едно: с тима не се работеше, самите играчи играеха без всякаква амбиция и охота. Едно общо похабяване се чувстваше в тима, което вървеше прогресивно… С неуспехите си «сините» губеха не само точки и голове, те губеха нещо повече и по-важно. Това беше техният престиж, който все повече падаше, тяхното име, чийто ореол тъмнееше, тяхната публика, която все повече оредяваше. Публиката, която от години беше неизменният поддръжник на «Левски» и една от най-ценните му придобивки — тая публика започваше да отвръща лице от него поради системните поражения, които не преставаха. Защото тълпата прощава на своите кумири всичко, но не и тяхното падение. «Левски» се очерта като крайно непостоянен тим… А това говори зле за неговото ръководство… Едно продължаване на неуспехите значи бавното, но сигурно проваляне на името на клуба, загубване на публиката, означава старият «Левски» да остане само спомен — хубав и славен, може би, но все пак спомен.“

Това са редове от бележка, публикувана във вестник „Левски“ на 7 август 1934 г. Тежки са тези редове, а те са писани с обич и болка. Аз съм ги написал навремето, като сътрудник на вестник „Левски“. И сигурно съм изразил това, което са изпитвали по онова време всички верни приятели на „сините“.

Какво се беше случило?

Нека, драги читателю, се върнем мислено към етапа на 1933 г., когато „Левски“ за пръв път става държавен шампион. Не е трудно да си представиш еуфорията на неговите членове и почитатели — ние сме на върха, всичко е в розови краски, предстоят нови победи в шампионски стил… Уви, събитията назряват и за късо време отборът шампион ще стане неузнаваем. Нека се опитаме да анализираме причините и да дадем диагноза на настъпилата криза.

Още на другия ден след победния финал за държавно първенство през 1933 г. оставка по важни лични мотиви подава треньорът Цветан Генев. А той е обединяваща фигура, авторитетният наставник на отбора. Скоро ще стане ясно, че това е сериозна загуба — съставът остава без треньор, за покана на чужденец клубът няма пари. По-късно един след друг от състава излизат Пешев, Лозанов, Панчев, които заминават за Чехословакия, където ще следват и ще играят в професионални отбори (от време на време ще се завръщат и ще играят в мачове на „Левски“ в страната и в чужбина). Всичко това, разбира се, дава неизбежното отражение върху възможностите на отбора. Отражение сигурно дават и някои тенденциозни решения и санкции от страна на СОСО, които злепоставят клуба. И все пак не в казаното дотук е според мен обяснението на кризата в „Левски“. По-лошо е другото: рязко спада дисциплината в отбора, мнозина играчи не се явяват на тренировки, предявяват материални претенции, които ръководството на клуба не е в състояние да задоволи поради липса на средства. Това е бацилът на разложението, той, струва ми се, е в основата на кризата. Клубното ръководство се опитва да реагира и отстранява вратаря Ради Мазников, който има активна роля в разложението и води преговори с унгарски професионални клубове (ще влезе по-късно в отбора на „Уйпещ“). Изпъква и друг фактор, който задълбочава настъпилата криза: клубът не може да разчита на подготвени, надеждни попълнения на първия отбор със собствени млади кадри, защото в последните няколко години работата с юношите е занемарена. Попълнения следва да се търсят в клубове от II и III софийска дивизия, но това е несигурен изход — не всеки футболист притежава качества да играе в „Левски“. Така със слаби, бездушни игри и след поредица поражения през есента на 1934 г. отборът шампион изпада на пето място в таблицата на първенството…

Истината е, че „сините“ успяха своевременно да преодолеят тази криза и след това, както видяхме преди малко, имаха нови триумфи като шампиони. Но истина е и това, че тревожни сигнали за моралната нагласа в отбора се появиха и точно пред финала за държавно първенство през 1937 г., за което стана дума. Ето затова разказах всичко това, защото допираме до големия проблем за климата в отбора.

Как и защо беше нарушен здравият климат в отбора на „Левски“ по онова време? Чия е вината? Трудно е от дистанцията на времето да се даде точен отговор. Вина имат, разбира се, ония от играчите, които се поддадоха на бацила на разложението и забравиха своите морални задължения към клуба. И все пак, струва ми се, голямата отговорност носят клубните ръководители: рухването на дисциплината в отбора, бездушието в много мачове, занемарената работа с юношите и липсата на подготвени млади кадри — това са все последици от техни слабости, от неспособността им да вземат своевременно енергични мерки още при първите сигнали за настъпващото разложение (твърде закъсняла е санкцията срещу Р. Мазников), последица от неумението им да намерят и други пътища за въздействие върху някои от играчите. Така се стигна до кривата, която беше предизвикала навремето много коментари в печата.

Проблемът за климата, за неговото съхраняване и поддържане е винаги актуален, особено за отбори, които са в постоянно напрежение във вечния си устрем към върха.

Като „Левски“ например!