Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (49)

Годините идват и си отиват, носят нови събития и нови имена, победи и провали и много, много емоции. Неумолим е вятърът на промените. Той духа по всички посоки, ще задуха и над игрището на „Левски“.

Наближава времето на смяна на поколенията, ще приключат състезателната си дейност познатите ни футболисти от Големия син отбор. Неколцина от тях ще се посветят на треньорското поприще, други ще бъдат готови да се притекат на помощ на младата смяна в трудни моменти, някои още дълго време ще излизат на терена със синята фланелка и ще дават пример на спортно дълголетие.

Вятърът на промените ще донесе нещо ново в българския футбол — поставено е начало на борбата за високата титла на държавен шампион и носител на Царската купа (първоначално тя ще се връчва на шампиона). Това ще стане неизменна цел № 1 за футболистите в сини фланелки в цялата история на клуба.

Сега сме пред първите атаки към тази цел. Нека проследим тяхното развитие, което ще донесе много вълнения.

1924 г. „Левски“ вече е първенец на столицата и десет години след основаването на клуба ще участва в първия държавен шампионат по футбол. Без проблеми се класира за полуфинала, на който ще срещне бързо прогресиращия варненски „Владислав“. На препълненото игрище „Юнак“ едва ли има човек, който се съмнява в победата на „Левски“, но мачът завършва 0:0. На другия ден предстои преиграване, но варненци си заминават. Започват дълги спорове с участието и на федерацията, тя е безсилна да се наложи — и в крайна сметка първият държавен шампионат не завършва. Такъв е краят на първата атака на „сините“ към върха.

1925 г. „Левски“ отново е първенец на столицата. И отново се устремява към високата цел. Съперник на финала отново е варненският „Владислав“. И тоя ден, 30 август 1925 г., всички прогнози и очаквания са отново в полза на „Левски“. За изненада на многохилядната публика мачът се развива твърде различно от очакванията. Варненци играят с висок дух и стабилна организация, още в 4-тата минута вкарват гол, по-нататък парират всички атаки на „сините“ и когато съдията Батанджиев дава последния сигнал, резултатът е 2:0 за „Владислав“, който заслужено става нашият пръв държавен шампион. За почитателите на „сините“ това е ден на пълно разочарование и черна мъка.

1929 г. Трета атака на „Левски“ към високата цел. В отбора вече е станала смяна на поколенията. На финала, на 3 октомври 1929 г., съперник е „Ботев“ (Пловдив). И сега, противно на прогнозите и надеждите, атаката на „сините“ е неуспешна: те имат почти пълно надмощие в играта, но безрезултатно и „Ботев“ побеждава с 1:0. Още един ден на безкрайно огорчение и мъка за привържениците на „Левски“.

1933 г. Още един път „сините“ атакуват върха, останал досега недостъпен за тях. И най-после успех! На финала срещу „Шипченски сокол“ (Варна) надеждите са оправдани — победа с 3:1, високата цел е постигната. Това е първата шампионска титла на „Левски“! Датата е 3 октомври 1933 г. Ето и първите „сини“ футболисти — шампиони и носители на купата: Ради Мазников, Никола Николов, Константин Ефремов, Александър Христов, Борислав Габровски, Никола Димитров–Фъц, Коста Жеков, Стефан Георгиев, Михаил Лозанов, Асен Пешев, Асен Панчев. Капитан на отбора е ветеранът олимпиец Александър Христов (от Големия син отбор), треньор е друг ветеран олимпиец — Цветан Генев. Можем да си представим триумфалните шествия на приятелите на „Левски“ по улиците на столицата…

1937 г. След победи в първите кръгове — между другото и над „Ботев“ (Пловдив) с 1:0 — „сините“ си пробиват път до финала, където техен съперник е „Левски“ (Русе). И тук става нещо, което буди недоумение и поставя сериозни въпроси относно обстановката в отбора — тъкмо пред решителния мач изпъкват недоразумения между някои играчи на „сините“ и ръководството на клуба и то е принудено да покани 20 състезатели в съблекалнята, където в последния момент ще бъде определен съставът за финала… Този финал, на 3 октомври 1937 г., най-неочаквано завършва 1:1 — на техническото и тактическото превъзходство на „сините“ русенци противопоставят изключителен дух и самопожертвователност. При преиграването на 4 октомври „сините“ имат пълно надмощие и побеждават с 3:0. Ред нови имена има в отбора, в който в двата мача играят Ради Мазников, Никола Николов, Никола Димитров–Фъц, Захари Радев, Кирил Цветков, Нестор Иванов, Любен Стамболиев, Иван Григоров, Михаил Лозанов, Асен Пешев, Кирил Андреев, Стефан Георгиев, Никола Кирчев. Капитан на отбора е Асен Пешев, треньор — ветеранът олимпиец Кирил Йовович.

1942 г. В турнира за държавно първенство участва и силният отбор на „Македония“ (Скопие) — по това време Македония е в пределите на България. Без големи усилия този отбор си пробива път до финала. След победи над „Ботев“ (Пловдив) с 5:2, „Тича“ (Варна) с 4:0 и 2:0 и др. път до финала си пробива и „Левски“. Финалът е в два мача при разменено гостуване и първият от тях е на 11 октомври 1942 г. в Скопие. За този мач някогашният вратар Любомир Алдев си спомня: „Обстановката беше като пред голяма международна среща — невероятен интерес, претъпкани трибуни, голямо напрежение и твърдо убеждение на домакините, че ще ни вкарат пет гола…“ Домакините не са познали: с много силна игра и с два гола на Ласков с глава „Левски“ побеждава с 2:0. Вторият мач в София на 17 октомври преминава също при крайно напрежение и отново удар с глава на Ласков определя резултата 1:0 за „Левски“, който за трети път триумфира на върха. Времето е донесло промени в състава: Любомир Алдев, Атанас Динев, Захари Радев, Стефан Никушев, Костадин Георгиев, Любен Стамболиев, Борислав Цветков, Васил Спасов, Божин Ласков, Ангел Петров–Чори, Стоян Стоянов. Шампионската купа е връчена на капитана на отбора Любен Стамболиев, треньор е Асен Панчев.

1943 г. В двата финални мача, на 10 и 17 октомври, се срещат старите съперници — „сините“ и „белите“. Този път атаката на „Левски“ е неуспешна: „Славия“ печели и двата мача с по 1:0. Голяма и заслужена е радостта на привържениците на „белите“, но могъл ли е някой от тях да допусне, че за дълго, много дълго време това ще бъде последната шампионска титла на „Славия“?

Равносметката на борбата за държавно първенство в периода 1914–1944 година сочи: „Славия“ е шампион 6 пъти (по-нататък вече 50 години тази цифра няма да се промени…), „Левски“ (времето ще му донесе нови триумфи) и „Владислав“ — по 3 пъти, „Ботев“ (Пловдив), АС 23, „Шипченски сокол“, „Спортклуб“ (София), „Тича“ (Варна) и ЖСК (София) — по 1 път.