Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (147)

Истината може да има различни имена

Мощни флуиди бяха текли обилно от трибуните към терена в завършилия преди малко мач, флуиди в синьо, флуиди в червено. Още един двубой между „Левски“ и ЦСКА беше отминал в историята, играчите на двата отбора бяха изпълнили задълженията си, дошъл беше моят ред да изпълня дълга си като професионален журналист.

Останал съм сам, лице в лице със събитие, което беше развълнувало спортната ни общественост, беше разпалило страстите и дълго време щеше да бъде тема на разгорещени спорове. И по което трябваше да изразя моето становище. И докато тракам на пишещата машина, зная, че това, което пиша сега, ще бъде прочетено на другия ден от стотици хиляди хора. Аз съм лице в лице и с тях, усещам невидимото им присъствие. Винаги съм уважавал тези верни приятели на нашия футбол, уважавал съм безкористното им, чисто чувство на преданост към любимия отбор, зная, че на стадиона те са искрени в своите възторзи и възмущения, по време на вълнуващия мач преценяват всичко през очилата на клубните си симпатии. Зная, че през същите очила ще прочетат и ще преценят и моя коментар. Как ще посрещнат тези хора това, което пиша сега? Ще ги убедят ли моите думи и мисли в правотата на становището, което защитавам? Или ще налея масло в огъня на разпалени клубни страсти?

Колко пъти са ме вълнували тези въпроси, когато вечер след бурния мач съм сядал в редакцията да напиша коментара си за него. А и журналистът, както всички любители на футбола, има законното право на свои клубни симпатии. И ето — това ме е вълнувало най-много: ще успея ли да преодолея обичта си към „Левски“ и да бъда принципен в моя коментар? Сега ще призная: именно заради тази моя обич съм бил неведнъж по-строг в преценките си и по-критичен към играта на „сините“ и към тяхното поведение на терена. Спомням си, че една вечер ми се обади по телефона добрият ми стар приятел Димитър Дойчинов — беше тогава треньор на „Левски“, и възрази остро срещу някои мои преценки в поредния коментар, намираше ги твърде пресилени. Да, имаше право, бях акцентирал повече върху слабости на „сините“ именно в стремежа си да не се поддам на клубните си симпатии.

Разбира се, най-лесното е да си послужа със суха информация и с общи думи за бурния мач и така да избегна парливите теми, сложните спорни ситуации и нервни сцени на терена, които бяха възбудили хилядите зрители по трибуните и предизвикали противоречиви становища, горещи, непримирими спорове. Най-лесното е — така ще си спестя възможни обвинения, но това е бягство от лична преценка, лично отношение и отговорност, то е липса на смелост и читателят веднага ще разбере това. Журналистът няма право да се приюти в тихия залив на равнодушието и безучастието, където ще бъде защитен от бури и обвинения, но не ще избегне упреците на своята съвест за неизпълнен професионален дълг. Никога не съм търсил тихи заливи. И много пъти, докато тракам на пишещата машина, съм знаел, че и моето становище може да бъде оспорено, имал съм чувството, че стъпвам върху тлееща, димяща жарава… Защото в бурния свят на футбола истината може да има различни имена!