Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (10)

Най-скъпата награда

През лятото на 1956 г. на националния стадион „Васил Левски“ се състоя един мач, който беше очакван с изключителен интерес и е останал в паметта ми. Не само в моята, разбира се. Ето, драги читателю, част от репортажа за него, поместен в тогавашното списание „Физкултура и спорт“:

„Много преди да се състои този мач, цяла спортна София говореше за него. «Белите» и «сините» — «Славия» и «Левски». На афишите бяха отпечатани имена, които будеха многобройни и приятни спомени от миналото на нашия футбол. Симеон Янков (Симето), Александър Христов (Шкубата), Димитър Манолов (Боянската мечка), Никола Калканджиев (Колата), Петър Иванов (Вертер), Асен Пешев (Капуй), Димитър Байкушев (Мими), Никола Димитров (Фъц) — ето някои от най-изтъкнатите в миналото наши футболисти, едни от пионерите в създаването на нашия футбол.

Десетки хиляди запалянковци посрещнаха с гръмогласни ръкопляскания и радостни възгласи двата най-популярни тима в миналото. Повечето от играчите отдавна бяха забравили деня, в който за последен път напуснаха футболния терен, гдето бяха изживели може би най-красивите мигове от живота си.

Стадионът се огласи от сърдечни аплодисменти, когато корифеят на българския футбол Никола Мутафчиев (Количето), едва крепящ се на краката си след тежко боледуване, излезе да поздрави своите някогашни съотборници и съперници и им връчи знаменца, изработени лично от него. Топлите чувства на зрителите продължиха и по време на мача. Тези посивели и побелели глави, тези мъже разтвориха пожълтелите страници на нашето футболно минало… А годините са казали своята дума, трудно се движат краката. Неудобно им е на тези ветерани. А защо? Хората ги познават и обичат като играчи, които са дали всичко за футбола и които някога играеха така, както малцина могат днес, и които дадоха на футбола толкова, колкото малцина дават днес.“

…Точно са го казали колегите навремето — тези побелели мъже бяха дали на българския футбол толкова, колкото малцина дават днес. И не са търсили нищо в замяна. И все пак имаха своята награда: от всички столични клубове, съществували в миналото, единствени „Левски“ и „Славия“ бяха устояли на всички изпитания и клопки на времето и бяха запазили своите имена, за да останат и до днес като символи на онази далечна епоха. За тези ветерани, които в летния ден на 1956 г. излязоха на терена на националния стадион, това беше може би най-ценната награда. Повечето от тях вече са напуснали грешния ни свят, но „Левски“ и „Славия“ заедно продължават пътя си в бъдещето.