Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето

Основаването на „Левски“ навремето само по себе си е едно предизвикателство спрямо някои вкоренени консервативни разбирания и особено спрямо негативното отношение към спорта в училищата в онази епоха — казвал ми е проф. д-р Драгомир Матеев, който е бил състезател, после и деятел на „Левски“ (с него ще се срещаме и по-нататък). Помислете само: по онова време за спорт в нашите училища и дума не можеше да става, в София имаше директори на гимназии, които гръмогласно се заканваха, че няма да допуснат да влиза повече в класната стая ученик, за когото узнаят, че е стъпвал на игрище… И въпреки това основатели на „Левски“ са предимно ученици, това по същество е едно ученическо клубче. Кажете, това не е ли предизвикателство?

Предизвикателство е, разбира се. Само че момчетата от „Левски“ не са имали намерение да предизвикват никого, най-малко своите директори. Те просто са осъществили една скъпа, дълго лелеяна мечта: да основат свой спортен клуб, подобен на тези, които вече са съществували в тогавашната сто и десет хилядна София. Доайен на столичните клубове по онова време е достолепният „Футбол клуб“ (по-късно ще се нарича ФК 13), основан през 1909 г. от софийски младежи, които учат в колежи и лицеи в Цариград, създали са там свой спортен клуб, а през лятната ваканция у нас ритат редовно топката на „Пустинята“ — голяма пясъчна поляна (оттук и името ѝ) в Борисовата градина (днес това място е между стадион ЦСКА и колодрума). Тук дълго време ще бъде игрището на „Футбол клуб“, чиито фланелки са в червени и черни райета. На просторно празно място в края на града (където сега е сградата на Софийския университет) играят членовете на „Клуба на Матинката“, формиран към 1910 г. и наречен така по името на неговия основател и вдъхновител Иван Матинчев; след Първата световна война той ще получи името „Атлетик“, цветовете му са черно и жълто. В квартала „Лозенец“ през 1911 г. е учреден клубът „Раковски“, който има примитивно игрище, фланелките му са в синьо и бяло. А в района около Руския паметник в Александровската болница две клубчета — „Ботев“ и „Развитие“, се обединяват през 1913 г. и така се създава „Славия“, авторитетен, уважаван клуб, на когото било писано да остане след време най-старият у нас; първото му игрище дълго време е до Руския паметник, екипът му е изцяло в бяло.

— Идеята да основем свой клуб все повече назряваше и у нас, момчетата от квартала около бул. „Патриарх Евтимий“, улиците „Витошка“, „Цар Асен“, „Парчевич“ и съседните около тях — разказвал ми е Зафир Абрашев, който е от основателите на клуба. — Бяхме приятели, повечето от нас ученици от Втора мъжка гимназия, ритахме топката по празните места в квартала, на „Могилката“, понякога и на „Пустинята“ с колежаните. Бяхме махленски групи, играехме, разбира се, с всекидневните си дрехи. Обединяваше ни мечтата да основем свой клуб, дойде денят тази мечта да ни събере на „Могилката“.

„Могилката“, влязла в историята на „Левски“ и на българския футбол като едно от първите му гнезда, е игрището на тогавашната Втора мъжка гимназия, разположено на издигнат терен (оттук и името му), оградено с изкуствен плет (на това място днес се пресичат бул. „П. Славейков“ и ул. „Н. Славков“). То е почти в края на града, оттук започва просторно поле, по него тук-там се виждат къщурки. На това игрище е основан „Левски“ — в тих, спокоен ден, в който в свежестта на софийската пролет се усеща вече топлия лъх на идващото лято. Тук се събират момчетата от различните групи в квартала, те са на възраст от 15 до 18 години, между тях притичват и 13-годишни хлапета. Всички са въодушевени — в тоя ден става нещо голямо: основан е новият клуб.

— Бяхме се събрали като на празник — беше добавил Зафир Абрашев. — Толкова време все това говорехме в махалата — да се обединим и да основем наш клуб. Ето че този ден беше дошъл, имахме си вече клуб!

Изникнал е и голям въпрос: за името на клуба. По това време у нас са модерни нашумели имена на чужди клубове, под тяхно влияние са някои от предложенията на участници в учредителното събрание — „Рапид“, „Олимпик“, „Глория“, „Мажестик“…

„Левски“ ще го кръстим! — скача 17-годишният ученик Борис Василев-Боркиша, един от най-разпалените инициатори за основаването на клуба (запомнете това име, често ще го срещаме по-нататък).

Спонтанните, единодушни ръкопляскания и овации посрещат предложението и това е кръщението на новия клуб. А Боркиша ще влезе завинаги в неговата история като кръстник на „Левски“.

Петдесет години след този ден Борис Василев ще ми каже:

— Предложих името на Апостола на свободата, защото той е моят герой, от него винаги съм се възхищавал. За мен той е образец на смелост, ловкост и героизъм, на безпределна любов и готовност за саможертва за народа! Такъв трябваше да бъде патронът на нашия клуб, да бъде гордост на младите хора. А и не ми се искаше клубът ни да носи чуждестранно име.

Мисля сега как ли тези момчета, основателите на „Левски“, са си представяли по онова време бъдещето на своето току-що родено и съвсем скромно ученическо клубче? Чел съм някъде една мисъл на португалския писател Жозе Самарагу: „Бъдещето има своите права, настоящето не ги знае и не може да ги предвиди.“ Така е, нима тези симпатични момчета са могли да помислят, че тяхната свидна, скромна рожба „Левски“ ще бъде след време най-популярният клуб в България, чието име и слава ще се предават от поколение на поколение? Момчетата отдавна са напуснали този свят, но делото им остава!

Така преди осемдесет години на отдавна изчезналата „Могилка“, в тих и спокоен ден, беше започнат дългият път на „Левски“ през времето.

Датата беше 24 май 1914 година.

Малко отклонение

През 1978 г. вестник „Поглед“ информира, че е открит устав на „Левски“, от който се разбира, че клубът е основан на 24 май 1911 г.

През 1992 г. вестник „Старт“ съобщи за препис от учредителен протокол за основаване на клуб „Левски“ от група ученици от VII софийска прогимназия на 10 май 1911 г.

През януари 1994 г. вестник „Футбол“ пише, че е намерено знаме на „Левски“ от 1911 г.

Фактите заслужават внимание. Нека направим кратък анализ.

Автентичността на намереното знаме от 1911 г. поражда основателни съмнения. На него виждаме познатата значка на „Левски“, а тя е изготвена доста по-късно, през 1922 година… Извезани са и инициалите БНСФ — на Българската национална спортна федерация, която е учредена през 1924 година…

Странно е, че уставът от 1911 г. е бил утвърден чак през… 1934 г. Питам се кому и защо е бил необходим той, когато по това време „Левски“ има отдавна утвърден устав. Сборникът „Петдесет години футбол в България“ (изд. 1960 г.) помества факсимиле от корицата на оригиналния устав и от член първи, който гласи: „Основава се на 24 май 1914 година Софийски спортен футболен клуб «Левски». На корицата е отбелязано, че този устав е утвърден от МВР под № 744 от 23 май 1919 г.

В книгата «Футболът в България» (изд. 1984 г.) на моя уважаван колега Кл. Симеонов четем: «Началото на организирана игра с футболна топка… в края на улица „Витоша“ се поставя с основаването на спортния клуб „Левски“ през 1914 г.»

Има и още нещо.

През 1978 г. по повод информацията на в. «Поглед», че е открит устав на клуба от 1911 г. разговарях с Борис Василев-Боркиша. Отговорът му по този въпрос беше публикуван в «Поглед» на 25 май 1978 г. Цитирам: «В този устав не е указано кой и къде го е издал. Обяснение за издаването му намирам в очерталото се съперничество между „Славия“ и „Левски“ — кое дружество е по-старо. Според мен уставът е издаден от запалени членове на „Левски“, за да докажат предимство. Това е станало много по-късно (б.а. — ето обяснението защо този устав е бил утвърден чак през 1934 г.). Повтарям: „Левски“ беше основан на 24 май 1914 г.»

Учредителният протокол от 1911 г. единствен споменава за клубче «Левски» на момчета от VІІ прогимназия. Това клубче, доколкото действително е съществувало, никъде не е регистрирано, не е оставило никакви следи, то е било предвестник, едно начало на процес в развитие, който три години по-късно ще приключи с обединението на съществуващите в квартала клубчета и групи, с което ще бъде отбелязан и рожденият ден на сегашния така популярен клуб. «Левски» беше основан на 24 май 1914 г.“ — ще ми каже след време Кръстника. Той държи да бъде прецизен. И е категоричен.

Смятам, че въпросът е изяснен, можем да приключим темата.

…Сега, драги читателю, нека се върнем при въодушевените момчета на „Могилката“. В тихия, спокоен ден ще започнем заедно с „Левски“ нашето дълго пътуване през времето. Пред нас са много етапи. Някои от тях може би ще преминем транзит, за други ще отделим повече време и внимание. Според пейзажа, който предлагат.

Началният етап на нашето пътуване през времето, драги читателю, ще ни отведе до една млекарница. А преди това трябва да минем през някогашен казармен двор, т.е. през плаца на бившите казарми на I–VI полк (на това място днес е паркът пред НДК) — просторен, равен плац с ограда от бодлива тел. Единият край на този плац ще стане предпочитано и удобно място за игрите на момчетата от „Левски“ (не се чуди, драги читателю, по онова време казармените дворове, както се вижда, съвсем не са били така недостъпни, както са станали по-късно). А на ъгъла на „Патриарх Евтимий“ и „Витоша“ точно насреща се намира млекарница, в която момчетата свикват да се отбиват след игра. Писано било на тази млекарница и на нейния стопанин бай Трайче (фамилното му име така и не узнах) да влязат в летописа на нашия клуб. Подпредседателят Георги Манолов ми беше казал:

— Свикнахме в млекарницата да обсъждаме въпросите на клуба, в нея ни беше по-приятно, отколкото в беседката в нашия двор. А и бай Трайче беше добродушен човек, обикна ни, викаше ни „моите момчета“…

Така тази млекарница в центъра на София приютява всекидневието, проблемите, грижите и надеждите на „Левски“, става негова първа „канцелария“ (според тогавашния термин), а бай Трайче — пръв меценат на клуба.

Младите левскари са се снабдили с четири греди за футболни врати (напречна греда в началото няма), които съхраняват в двора на вече познатия Георги Манолов, носят ги на рамо до казармения двор и след игра ги връщат обратно. Животът на клуба става по-организиран и при входа на млекарницата започват да се появяват разни обяви. Първата от тях например съобщава, че топката ще се изнесе за игра, ако има поне трима желаещи членове на клуба. Който не си е платил членския внос, няма право да я рита.

Казарменият двор е гостоприемен, но има голямо неудобство — острите бодли на оградата са постоянна заплаха за скъпоценната топка. Появява се нова обява: който ритне топката към оградата, плаща глоба. Ако топката се спука, плаща се двойна глоба. Строгите мерки не решават въпроса, топката често се пука. Друга топка няма, играта трябва да спира и да се лепи плондерът.

— Накрая се решихме на смела акция — спомня си капитанът Папа Люро. — Снабдихме се с клещи и един ден издебнахме момента, когато караулът беше далеч, и подвихме острите бодли в този край на оградата.

Младите ни приятели продължават да се борят за място под слънцето.

Кръщението

Достигнахме до първия мач в историята на „Левски“, до неговото „кръщение“ във футболния живот. Кой ще бъде първият съперник?

— По онова време старши във футболната йерархия на столицата беше „Футбол клуб“ — разказвал ми е Борис Василев. — Авторитетът му беше общопризнат, той беше доайенът. На второ място беше „Славия“, която се очертаваше като сериозен съперник на хегемонията на „Футбол клуб“.

Младите левскари говорят с уважение за тези два клуба, преценяват и собствените си сили. Те са още неукрепнали напълно физически момчета, с много жар, но без никакъв опит, скромно ученическо клубче, чиито криле тепърва ще укрепват. А ето че идва време да мерят сили с могъщия „Футбол клуб“ и с известната вече „Славия“… В онези години все още няма общо ръководство във футболния живот, клубовете сами уреждат мачовете помежду си, не се води класиране, не се трупат точки, няма и платени служители. Това е детската възраст на нашия футбол!

По онова време за уреждането на един мач има установена процедура: трябва да се отправи покана в писмена форма с предложение в кой ден и точно от колко часа да се играе мачът, на кое игрище, с чия топка, кой да бъде реферът. Отговорът трябва да бъде също в писмена форма и ако в него се правят контрапредложения, те следва внимателно да се обсъдят. Всичко около един мач трябва своевременно и най-прецизно да е уредено.

— За нашия пръв мач решихме да изпратим покана до „Футбол клуб“ — беше допълнил Борис Василев. — Той имаше четири отбора. В първия играеха колежани и лицеисти и за тях беше унижение да излязат срещу някакво току-що основано, неизвестно клубче. Вторият отбор беше съставен от опитни софийски играчи, за които ние бяхме неравностоен съперник, под тяхната класа. И така, в писмения си отговор „Футбол клуб“ ни съобщаваше, че приема всички наши предложения и ще бъде представен от своя трети отбор.

Този мач се е състоял на старото игрище „Славия“ през лятото на 1914 г., наскоро след основаването на „Левски“. Резултатът е 2:0 за третия отбор на „Футбол клуб“.

Това е „кръщението“ на „Левски“ на футболното игрище.

Предлагам ти, драги читателю, в нашето пътуване през времето да огледаме мислено панорамата на българския футбол в ония далечни години, когато започват да се пишат интересните страници на футболния живот в столицата. Ако разгърнем сега тези страници, веднага ще забележим ярката червена нишка, която преминава през цялата епоха до 1944 г.: това е съперничеството между „Левски“ и „Славия“. Едно съперничество, което има свой дял в развитието на българския футбол и е свързано с бурни емоции, освежавали всекидневието на безброй почитатели на двата клуба от много поколения. Очакван и трепетен празник е била за тях всяка среща „Левски“ — „Славия“, много често тези срещи са решавали борбата за първенство, най-много за тях пишеха вестниците по онова време.

Символ на онази далечна епоха на българския футбол остава за мен съперничеството между „Левски“ и „Славия“.

Начало на най-старото столично дерби

В първите срещи между футболистите на двата клуба „Славия“ излиза със своя втори или трети отбор срещу първия състав на „Левски“ и редовно печели. Но по-младият клуб набира сили, укрепва и ето че идва първият мач между титулярните единайсеторки. Той се играе на първи април 1915 година (близо една година след основаването на „Левски“). Любопитни подробности за него ми е разказвал Георги Григоров — Фурланата, един от основателите на „Славия“ и участник в този мач:

— На някогашното игрище „Славия“ до Руския паметник зрителите, предимно привърженици на двата клуба, бяха насядали покрай самата тъчлиния, която беше по-скоро въображаема. На двата края на терена бяха забити по два дирека — футболните врати (напречна греда нямаше). Входът беше, разбира се, безплатен — игрището тогава нямаше ограда, а и никому не би минало през ума, че за да гледа футболен мач, трябва да си купи билет. По споразумение между двата клуба през първото полувреме реферът беше от „Славия“, а през второто от „Левски“. За да се осигури по-голяма обективност, имаше специално жури. През целия мач зрителите (както ставаше тогава) разговаряха с играчите и им даваха съвети кой, как и къде да играе, със свои компетентни напътствия се намесваха от време на време и членовете на журито.

В този мач славистите излязоха с традиционния си бял екип, левскарите се явиха със своите жълто-червени фланелки на райета. „Славия“ имаше предимството на създаденото вече реноме и на по-големия опит, младите левскари показаха висок дух и смелост. Техният капитан Спас Стоянов тичаше навред, често се чуваха нарежданията му „пази си мястото“, „не го оставяй да бие свободно“…

Първото полувреме премина при надмощие на „Славия“, но завърши 0:0. През второто полувреме удар на Тодор Владимиров (Сан) прекара топката между двете греди на „Левски“ — гол, 1:0 за „Славия“. Първият гол в историята на безбройните срещи между двата тима. После левскарите стегнаха обръча пред вратата на „Славия“, но резултатът не се промени.

Когато мачът завърши, играчите на двата тима, придружени от привържениците си, се отправиха към двата купа дрехи зад двете футболни врати, зорко пазени от малчугани. В двете махали дни наред продължаваха коментарите по играта.

Такова е началото на най-старото столично дерби. Оттогава са изминали 79 години, то е позагубило значението си на възлов двубой, който решава първенството. Но остава завинаги като една от най-хубавите традиции на българския футбол.

Съперници и приятели

Непримиримо в онези години е съперничеството между „Левски“ и „Славия“ на футболния терен. Непримиримо, но благородно, при взаимно уважение и в спортсменски дух. Съперници, но и приятели бяха левскари и слависти.

За една такава изява на спортно приятелство ми е разказвал Иван Качев, авторитетен и компетентен футболен деятел на „Левски“:

— През 1928 г. с отбора на „Левски“ пътувахме с автомобили за Солун. На гръцка територия срещнахме славистите, водени от председателя им Стефан Македонски, те се връщаха от Солун. Сърдечна беше тази среща. Опитният Стефан Чумпалов ни даде ценни съвети за мачовете ни с гръцките отбори в Солун, славистите ни пожелаха успех: Хип-ура за „Левски“! — извикаха те, Хип-ура за „Славия“! — поздравихме ги ние. Нещо вълнуващо имаше за мен в тези поздрави под чуждото небе…

Духа на приятелство можем да усетим и в спомените на Никола Димитров-Фъц, популярен играч на „Левски“ в миналото:

— Много приятни бяха летните вечери при Руския паметник. Там често се събирахме със славистите. Те имаха навик след тренировка (игрището им беше наблизо) да остават в градинката при паметника и до късна вечер пееха народни песни и шлагери. Пееха много хубаво, имаха известен навремето хор, аз пеех в него, пееха известно време и други левскари. Задушевно живеехме тогава, спортът ни сближаваше.

Най-скъпата награда

През лятото на 1956 г. на националния стадион „Васил Левски“ се състоя един мач, който беше очакван с изключителен интерес и е останал в паметта ми. Не само в моята, разбира се. Ето, драги читателю, част от репортажа за него, поместен в тогавашното списание „Физкултура и спорт“:

„Много преди да се състои този мач, цяла спортна София говореше за него. «Белите» и «сините» — «Славия» и «Левски». На афишите бяха отпечатани имена, които будеха многобройни и приятни спомени от миналото на нашия футбол. Симеон Янков (Симето), Александър Христов (Шкубата), Димитър Манолов (Боянската мечка), Никола Калканджиев (Колата), Петър Иванов (Вертер), Асен Пешев (Капуй), Димитър Байкушев (Мими), Никола Димитров (Фъц) — ето някои от най-изтъкнатите в миналото наши футболисти, едни от пионерите в създаването на нашия футбол.

Десетки хиляди запалянковци посрещнаха с гръмогласни ръкопляскания и радостни възгласи двата най-популярни тима в миналото. Повечето от играчите отдавна бяха забравили деня, в който за последен път напуснаха футболния терен, гдето бяха изживели може би най-красивите мигове от живота си.

Стадионът се огласи от сърдечни аплодисменти, когато корифеят на българския футбол Никола Мутафчиев (Количето), едва крепящ се на краката си след тежко боледуване, излезе да поздрави своите някогашни съотборници и съперници и им връчи знаменца, изработени лично от него. Топлите чувства на зрителите продължиха и по време на мача. Тези посивели и побелели глави, тези мъже разтвориха пожълтелите страници на нашето футболно минало… А годините са казали своята дума, трудно се движат краката. Неудобно им е на тези ветерани. А защо? Хората ги познават и обичат като играчи, които са дали всичко за футбола и които някога играеха така, както малцина могат днес, и които дадоха на футбола толкова, колкото малцина дават днес.“

…Точно са го казали колегите навремето — тези побелели мъже бяха дали на българския футбол толкова, колкото малцина дават днес. И не са търсили нищо в замяна. И все пак имаха своята награда: от всички столични клубове, съществували в миналото, единствени „Левски“ и „Славия“ бяха устояли на всички изпитания и клопки на времето и бяха запазили своите имена, за да останат и до днес като символи на онази далечна епоха. За тези ветерани, които в летния ден на 1956 г. излязоха на терена на националния стадион, това беше може би най-ценната награда. Повечето от тях вече са напуснали грешния ни свят, но „Левски“ и „Славия“ заедно продължават пътя си в бъдещето.

Как се появи синята фланелка

На учредителното събрание на „Левски“ през 1914 година основателите на клуба са определили цветовете на неговата фланелка — жълто и червено на райета. Наскоро след събранието момчетата са предприели акция за събиране на пари помежду си, т.е. от бащите си, това е най-лесният начин. С така набраната сума те са си изписали от Букурещ комплект от дванадесет жълто-червени фланелки (две са резерва) и плътна бяла фланелка за вратаря. Това са радостни дни за клуба и в махалата дълго ще се говори за красивите екипи (с тях играят левскарите в първия си мач със „Славия“).

След Първата световна война обаче жълто-червени фланелки никъде не могат да се намерят. И левскарите започват да играят със сини ризи. Така през 1919 г. се появява синята фланелка с бяла якичка и бели маншети, а на гърдите жълто-червен кръг с голяма буква „Л“.

Една история с вратовръзки

Тя ми е разказана навремето от д-р Петър Стоянович:

— Облякохме ние сините фланелки и нашият естет Цеко Генев предложи да сложим и вратовръзки, за да бъдем по-елегантни. Сложихме ги и първият ни мач с тях беше, естествено, със „Славия“ през 1919 г. Само че на тая история скоро ѝ дойде краят. Това стана през лятото на същата 1919 г. във Варна в мача ни с „Тича“. Беше непоносим пек, онова корито, каквото беше старият варненски колодрум, се беше превърнало в истинска сауна, едва не слънчасахме. Тичахме като побъркани, а вратовръзките ни задушаваха, не можехме да дишаме. Хвърлихме ги, щом влязохме в съблекалнята след края на първото полувреме. И повече не ги сложихме…

Орлето набира сили

В периода непосредствено след Първата световна война във футболния живот на столицата са настъпили значителни промени. Той се е нормализирал, но съотношението на силите вече е друго. Могъщият, непобедим някога „Футбол клуб“ (той се нарича вече ФК 13) е загубил своите предимства и позиции. Установена е хегемонията на амбициозната и бързо напредваща „Славия“, самоуверено е разперило криле младото орле „Левски“. Това съотношение на силите ясно ще се очертае през изпълнената с интересни събития 1919 г.: в борбата за неофициално първенство на столицата начело твърдо ще застане „Славия“, а второто място ще заеме „Левски“, който набира сили за атака на върха, след тях ще остане ФК 13, по-нататък се подреждат „Спортклуб“, „Атлетик“, „Раковски“ и др. Вече се очертава съперничеството между „белите“ и „сините“.

Разширена основа

През 1920 г. в спортна София става едно показателно събитие: с „Левски“ се сливат клубовете „Скобелев“ и „България“, които дотогава са били негови клонове. За „Левски“ събитието има своето значение — мнозина отлични техни футболисти подсилват отборите му. Някои от тях са бъдещи олимпийци. Разширена е и обществената основа на клуба.

Първият химн

Плод на младежко вдъхновение е първият химн, посветен на „Левски“. Композиран е през 1921 г. от даровития Любомир Пипков, по това време 16-годишен ученик. Години по-късно, когато той беше вече прочут и уважаван композитор, разговарях с него за химна и Пипков се оживи:

— Това беше една от първите ми композиции, които се помнят. По онова време спортът беше ново обществено явление, което вълнуваше нашата младеж и бързо я завладяваше. Беше завладял и мене — играех футбол в едно махленско тимче. Бях ученик във Втора мъжка гимназия и повечето от основателите и играчите на „Левски“ бяха мои съученици и приятели. С моя химн исках да изразя въодушевлението си от спорта и обичта си към „Левски“, който носи велико име, скъпо за всеки българин.

По-късно с трогателна гордост Никола Димитров (Фъц), един от най-популярните навремето спортисти, ми беше прочел текста на тоя пръв химн на „Левски“ — беше го съхранявал грижливо цели десетилетия. Ето първата строфа:

Хип, хип, ура, ура, ура!

На спорта в ярката зора

кого ли ние не сразихме

и кой от нас не беше пръв.

С устрем всички победихме,

че е „Левски“ в наш’та кръв!

Обичта към клуба „Левски“ е вдъхновила и други известни наши композитори. Вторият химн на клуба е дело на Христо Маников през 1924 г., третият е композиран от Александър Райчев през 1956 г., а четвъртият химн е творба на Иван Буюклиев през 1964 г. Може би място в този почетен списък ще намерят и имена на автори на нови композиции.

През 1921 г. „Левски“ има вече и своя изящна клубна значка. Тя е изработена и е подарена на клуба от Мирчо Качулев. С малки изменения това е популярната днес клубна значка — която много се търси, а трудно може да се намери.

Едно „Страшилище“ пристига в София…

За това събитие ми е разказвал преди години Гено Матеев, един от първите ни олимпийци. Той е участник в събитието. Става дума за първия (неофициален) международен мач на клубни отбори в София.

И така, през есента на 1921 г. — както си спомня Гено Матеев — в столицата пристига от Истанбул футболната команда „Кубан“ — на белогвардейски офицери емигранти от Кубанското военно училище. За спортна София тогава това е забележително събитие и гостите веднага привличат вниманието на столичани.

— Те бяха едри хора с високи калпаци, меки нагънати ботуши и с голямо самочувствие — разказвал ми е Гено Матеев. — Особено внушителен беше централният им нападател Балдин, още помня името му. За тях разправяха страхотии, на игрището прегазвали всичко пред себе си, десният им бек можел с шута си да повали вол… Хората нарекоха отбора им „Страшилището“.

Тези страшни гости преговарят за мач с „Левски“. И в млекарницата на бай Трайче една вечер започва разпален спор — да приеме ли „Левски“ този мач, или да откаже. В спора свои доводи гръмогласно излагат играчи, ръководители, членове и почитатели на клуба. Накрая се стига до героично решение: ще играем, пък каквото ще да става!

Мачът ще се състои на 27 октомври 1921 година на плаца на някогашните артилерийски казарми на днешния булевард „Янко Сакъзов“ (бивша „Регентска“, бивш „Генерал Заимов“). Този плац има солидна ограда и това е важно предимство: започва да се въвежда практика за футболни мачове да се продават входни билети.

— Излязохме на игрището наежени, настръхнали, готови, дето се казва, за битка до последен дъх! — допълва Гено Матеев, — но едрите гости се оказаха тромави, неопитни футболисти, скоро стана ясно, че на игрището „Страшилището“ съвсем не е така страшно. Победихме го с 6:0.

Този мач е „международното кръщение“ на „Левски“.

По маршрута на нашето пътуване през времето сме стигнали до 1921 г. В историята на нашия футбол тя ще остане като годината, в която започва редовното софийско първенство. По това време в столицата са официално регистрирани клубовете „Атлетик“, „Бенковски“, „Борислав“, „България“, „Левски“, „Победа“, „Слава“, „Славия“, „Сокол“, „Спортклуб“ и ФК 13.

Започването на първенството е успешният най-после край на продължителни усилия, започнали още през 1915 г. по инициатива на деятели на ФК 13, те предлагат на другите клубове да се учреди една софийска спортна организация, която да провежда редовни състезания за първенство между клубните отбори. И едва през лятото на 1921 г. е свикано общо учредително събрание, което решава да се основе Софийска спортна лига, избран е и управителен съвет. Решено е първенството да се провежда по системата „всеки с всеки“ в сезони есен-пролет.

Преди започване на първенството се играят т.нар. „пробни мачове“ (днес ги наричат контролни). Между другото „Левски“ е поканен от „Ботев“ за пробен мач в Пловдив, побеждава с 6:0 и вестник „Спортен преглед“ в брой 7 от 1921 г. ще отбележи: „Играчите на софийския «Левски» направиха добро впечатление със своята толерантност и умели пасове.“ Дали това не е първият коментар в печата за играта на футболистите в сини фланелки?

Първи мачове, първи конфликти

И така, на 28 август 1921 г. е отслужен молебен по случай откриването на първия софийски футболен шампионат. Първият официален мач за първенството на „Левски“ е на 18 септември 1921 г. — победа с 3:1 срещу „Атлетик“. По-нататък „сините“ бележат победа след победа, но същото правят и „белите“. В първия шампионатен мач помежду им на 9 октомври 1921 г. на игрище „Атлетик“ пред 3000 зрители (внушителна за времето цифра) „Славия“ играе по-добре, побеждава с 2:0 и застава начело на есенната таблица пред „Левски“.

Пролетта на 1922 г. трябва да донесе развръзката на първия софийски шампионат. Решаващият мач „Левски“ — „Славия“ се играе на 22 юли, но не завършва: през I полувреме при резултат 0:0 Константин Мазников („Левски“) е тежко контузен и напуска терена (смени не се разрешават), „сините“ настояват да бъде отстранен виновният играч от „Славия“, за да останат и двата отбора с по 10 души, но съдията отказва. Тогава, прибързано и необмислено, играчите на „Левски“ напускат терена… „Славия“ печели служебно 3:0, първенството е решено. По-нататък става нещо интересно: двата клуба се споразумяват мачът да се преиграе (чест на „белите“ прави това тяхно съгласие), но тук се намесва ръководството на спортната лига — заради своя авторитет и за да покаже принципност, то не разрешава преиграване. Това е повод за „Левски“ да напусне лигата, последват го ФК 13, „Слава“ и „Победа“. Четирите клуба обвиняват лигата за пристрастно съдийско ръководство в редица мачове и това обвинение може би не е далеч от истината. Тези клубове поставят основа на нова формация — Софийски спортен съюз. Разцеплението в току-що създадената обща футболна организация е налице. Между другото, пръв официален футболен шампион на София става „Славия“. Първенството на столицата за 1922/1923 г. се провежда без участие на отцепилите се клубове, титлата отново печелят „белите“.

Футболният свят в София отново става единен през 1923 г. — лигата и съюзът се помиряват, създава се Софийска спортна федерация. Съперничеството между „сините“ и „белите“ продължава с нова сила. Но и с нови тенденции: в първенството за 1923/1924 г. „Левски“ побеждава „Славия“ с 3:1 през есента, дава 1:1 през пролетта и за пръв път става шампион на столицата. Това е краят на продължителната хегемония на „белите“.

Все пак в общата равносметка за столичното първенство до 1994 г. „Славия“ има предимство — 9 пъти е на първо място, „Левски“ е столичен шампион 7 пъти: за 1923/1924 г. (с голова разлика 69:9), 1924/1925 г. (без загубен мач и 74:16 гола), 1928/1929, 1932/1933, 1936/1937, 1941/1942, 1942/1943 г. Съперничеството в синьо и бяло е ясно очертано: само по един път софийски първенци са били ФК 13, „Спортклуб“ и АС-23 (през 1944 г. първенството не е завършило).

И нещо любопитно

Един куриоз, може би единствен по рода си в нашия футбол, е бил регистриран в столичното първенство през есента на 1925 г. Възловият мач „Левски“ — „Славия“ е завършил 2:1 за „Левски“. От страна на „Славия“ обаче е подадена контестация с мотивировка: първият гол за „Левски“ е бил вкаран от засада. Контестацията е предоставена за разглеждане от арбитражна комисия. И комисията решава: първият гол на „Левски“ наистина е бил отбелязан от засада, той не се зачита, обявява се и официалният краен резултат на въпросния мач 1:1. Напразни са възраженията на „Левски“, че такава процедура противоречи на елементарните правила, приети от Международната футболна федерация.

Има и друга тема

Не е излишно, струва ми се, тук да се каже още нещо. Поводът е необмислената постъпка на играчите на „Левски“ — напускане на игрището в решаващия мач със „Славия“ и особено решението на клуба да напусне лигата, което води до разцепление и напрежение в младия ни футболен живот. Това е първата конфронтация на „Левски“ с официално признатата футболна институция, каквато по това време е Софийската спортна лига. Няма да бъде последната конфронтация, за съжаление. По-нататък конфликти на клуба със СОСО (Софийска окръжна спортна област) и БНСФ (Българска национална спортна федерация) не ще бъдат редки явления, за някои от тях може би ще стане дума. Истина е, че ръководителите на „Левски“ проявяват понякога неоправдана самонадеяност, вземат недостатъчно обмислени решения и така злепоставят клуба. Но истина е и другото: в някои случаи от страна на ръководните спортни институции (в тях доминират представители на други клубове) се проявява не особено доброжелателно отношение към „Левски“, в някои от решенията им не е трудно да се открие тенденция не да се помага, а да се пречи на клуба. Тези отношения ще създават ненужно напрежение в столичния футболен живот.

Намираме се в етапа на 1922 г. И ще останем известно време в него, защото през тази година стават важни събития за „Левски“ и за българския футбол: създаден е първият юношески футболен отбор у нас — „Сините лъвчета“, а преди това е направен един от първите преводи на ръководство за футболната игра.

Да се търси и усвоява новото

Стремежът да се търси и усвоява новото — това е характерна черта за дейността на „Левски“ в онзи период на съзидание. Този стремеж подтиква през 1922 г. Борис Василев, който тогава е завеждащ футбола в клуба, да преведе от немски ръководството за футболната игра на известните по това време австрийски специалисти К. Пекарна и Г. Блашке. Преводът се преписва от ръка на ръка, раздава се и на играчите. Може би за пръв път у нас със цялата му значимост и на солидна теоретична основа се поставя практическата и техническата подготовка на футболистите — спиране и подаване на топката, дрибъл, игра с глава, удар във вратата и т.н. и подробна програма за седмични тренировки и игри.

— Необходимостта ни накара да направим това — ще ми обясни години по-късно Борис Василев. — Ние бяхме сравнително по-слаби, ненапълно укрепнали физически, а трябваше да играем срещу възмъжали, по-яки състезатели на другите клубове. По онова време във футбола преобладаваше физическата мощ, ценяха се силният шут и „солото“ от едната врата до другата, играчите тичаха на тумби подир топката. Така не можехме да разчитаме на успех. Разбрахме, че трябва да заиграем иначе, за да неутрализираме физическото предимство на другите отбори. Поставихме си за цел да се стремим да преодоляваме съперниците, без да се сблъскваме с тях. За това беше необходима техника. Затова преведох ръководството на австрийските специалисти и се заехме усърдно да го разучаваме и прилагаме.

Начало на юношеския футбол в България

За това събитие ми е разказвал подробно Никола Димитров — Фъц:

— Това стана през есента на 1922 г., когато тръгнахме на училище. Един ден Борис Василев — Боркиша ни събра на „Могилката“, игрището на тогавашната Втора мъжка гимназия. Бяхме все ученици. Боркиша ни остави да играем с топката, после определи една група и формира юношески отбор на „Левски“. Дотогава такива отбори у нас нямаше. Той ни беше първият треньор, нарече ни „Сините лъвчета“ и ние много се гордеехме с това име. Даде ни един екземпляр от своя превод на футболно ръководство, той се предаваше от ръка на ръка и се преписваше, още пазя моя препис. Малко след нас юношески отбор създадоха и славистите, намериха му и име — „Белите орлета“, по-късно юношески отбори формираха и други клубове. Ние тренирахме редовно на „Могилката“, треньор вече ни беше Евгени Попов — Генчо, бивш играч от първия отбор на „Левски“. През същата 1922 г. играхме първия си мач на „Пустинята“ (пясъчна поляна в Борисовата градина) и победихме отбора на тогавашния клуб „Жаботински“ с 6:0. Като награда за успеха и старанието от „Левски“ ни дадоха по чифт истински футболни обувки. Голяма радост беше.

През следващите години юношите на „Левски“ играят редица мачове — 7:0 с юношите на АС-23, 3:0 с юношите на ФК 13, гостуват и в провинцията и играят с мъжки отбори — в Радомир със „Струмска слава“ — 6:0, в Дупница с „Атлетик“ — 6:0, в Пловдив с „Марица“ — 3:3, през 1924 г. на новооткрития софийски стадион „Юнак“ — 4:0 срещу сборния отбор на Плевен, имат още редица мачове в София и страната.

„Сините лъвчета“, „Белите орлета“… Самите названия крият притегателна сила за момчетата, имат свое съдържание. След време от юношеския състав на „Левски“ ще излязат редица известни титуляри, мнозина от тях ще облекат и националната фланелка — Врадимир Ватев, Константин Ефремов, Асен Панчев, Асен Пешев, Никола Петрунов, Никола Димитров — Фъц, Петър Константинов, Никола Николов, Ради Мазников, Асен Димитров и др. Подготвени млади футболисти ще дойдат и от следващите поколения юноши. По този път свои кадри създават и други клубове. Юношеският футбол вече е обект на внимание.

С времето „Левски“ разширява своята дейност с младата смяна, създава добри условия, на нея посвещават опит и труд клубни треньори, както и предани обществени деятели. Създават се многобройни юношески състави, които носят имена на национални герои и възрожденци. Утвърдена е здрава клубна традиция — да се създават собствени предани кадри, тя ще даде богати плодове и за българския футбол.

Ето го според мен началото на популярността на „Левски“.

Известно е това явление в историята на футбола: в различни времена блясват имена на отбори, в които на смяна е дошло талантливо поколение, те достигат завидни за условията висоти, после напускат голямата сцена, оставяйки следи, които дълго ще напомнят за тях.

Годината е 1922-ра. Това е годината на големия шанс на „Левски“. При смяната на поколенията времето беше посочило своите избраници — млади, талантливи футболисти, интелигентни, коректни, уважаващи играта и нейните правила, уважаващи съперниците и себе си, безкрайно предани на „Левски“. Ето го тоя състав (по тогавашната терминология): голкипър — Петър Иванов — Вертер, бекове — Александър Христов и Симеон Янков, хафбекове — Гено Матеев, Боян Бянов (като офицер ще бъде преместен във Варна и ще играе в „Тича“), Иван Радоев, форуарди — Димитър Мутафчиев, Никола Мутафчиев, Цветан Генев (капитан на отбора), Константин Мазников, Кирил Йовович (прочети с уважение тези имена, драги читателю, това са първите български футболисти, които облякоха фланелките на националния и на олимпийския ни отбор. Повечето от тези имена ми бяха отдавна познати — тях почтително споменаваха плевенските футболисти в ония далечни години, тези играчи на „Левски“ бяха станали известни в цялата страна с международните си победи, те навремето от ураганци ни бяха направили левскари). В този състав играеха и Никифор Лозанов, Димитър Дражев, Васил Байнов, Борис Цанков.

На този великолепен ансамбъл времето беше изпратило и необходимия треньор. Тук за мен е големият шанс на „Левски“, в това щастливо съвпадение — талантливо футболно поколение и опитен треньор педагог.

Първият треньор

Годината е 1922-ра. В София от Прага през август пристига футболната команда „Рус“ на белогвардейци емигранти. В първия си мач у нас гостите побеждават ФК 13 с 11:2, вторият им мач е с „Левски“, който най-вече с високия си дух се налага с 3:2, в третия мач „Рус“ печели срещу „Славия“ с 2:1.

Това гостуване ще остави следи у нас: в София остава на работа Миша Борисов, централният защитник на „Рус“. Той влиза в състава на „Левски“ като играещ треньор (както се казва сега) и е първият (неофициален) треньор в историята на българския футбол. Струва ми се, че ако се анализира линията на развитието, може би ще се открие ролята на този пръв треньор не само за „Левски“. Но това е задача на изследователите на нашия футбол, моята тема е друга. Става дума за „Левски“. Борис Василев ми беше разказвал:

— Миша Борисов дойде тъкмо навреме. Той имаше солидни познания за модерния навремето футбол и в работата си умело съчета практическите занимания с теоретическата и техническата подготовка, която бяхме започнали в нашия клуб. Борисов въведе и наложи колективното начало в играта, поведе борба със самоцелното „соло“ и безсмислените силни шутове, накара ни да свалим топката долу. Така се научихме да играем с ниски, къси пасове в триъгълници, съчетани с дълги прехвърляния. В отбора ни бяха навлезли талантливи млади играчи и от тях Борисов създаде много силен състав, който показваше нещо ново у нас.

За този пръв треньор добре си спомня и проф. д-р Драгомир Матеев — в същия период той е бил нападател в първия отбор на „Левски“:

— Борисов, висок, снажен, мощен футболист, беше не само отличен играч, оказа се и отличен педагог. За пръв път у нас той въведе общата, целенасочена физическа подготовка като основа на специалните футболни тренировки. За онова време това беше нещо ново и много важно. Участвал съм в тренировките на Миша Борисов и помня, че душата ми излизаше… Тези тежки, целенасочени тренировки подготвиха успехите на „Левски“ по онова време.

От позиция на лидер

Така през 1922 г. големият син отбор налага прелом в разбиранията за футболната игра у нас, изпъква като пионер на колективния футбол. „Левски“ утвърждава позицията си на лидер в развитието на нашия футбол по онова време.

— Изящните, остроумни и бързи комбинации въодушевяваха зрителите — беше допълнил проф. д-р Матеев. — Заедно със спортното майсторство въодушевление предизвикваха и високият дух на тези чудесни футболисти, тяхната обич към играта и клуба и най-вече спортното им възпитание, спортсменската игра.

Само десет години след основаването на клуба футболистите в сини фланелки ще станат основа на първата ни олимпийска единайсеторка, която с чест представи страната ни на VIII олимпийски игри в Париж през 1924 г. За този успех свой дял в работата си като треньор има и отдавна забравеният Миша Борисов. Нека сега си спомним за него.

Преценката за ролята и мястото на Големия син отбор в историята на българския футбол отдавна е направена: за онази епоха той има първостепенна роля за издигане на футболната игра у нас на качествено ново равнище и за нейното обществено признание. Този отбор фактически пръв представи българския футбол на голямата международна сцена и беше сторил това по достоен начин. Големият син отбор — с красивата си, технична и майсторска игра и с безукорното поведение на футболистите — постави началото на изключителната популярност, на която „Левски“ се радва днес.

Преди да напуснем този така интересен етап на 1922 г., ще забележим, че той е свързан с още едно събитие: „Левски“ най-после установява своя канцелария — това е малко дюкянче на улица „Витоша“ № 20.

Можем отново да потеглим на път. За съвсем кратко време. Още в следващия етап ни очакват много интересни събития.

Етапът на 1923 г. ще остане свързан с първото гостуване на български клубен отбор в чужбина — на „Левски“ в Букурещ. И с първата международна победа на български футболисти в чужбина е свързан този етап. И с първите отзиви на чуждия печат.

Преди това в София става друго събитие от международен характер, което предизвиква много вълнения. И пак с участие на „Левски“, разбира се. То обогатява историята на клуба и внася колорит в нея.

Вълнения около мача с „Триколорул“

През лятото на 1923 г. спортна София с нетърпение очаква гостуването на отбора на реномирания по това време „Триколорул“ (Букурещ) — румънският футбол отдавна е излязъл на международното поле и си е създал име, а мачът с „Левски“ ще бъде първият официален международен мач за „сините“. Отборът на „Триколорул“, за разлика от гостувалите команди „Кубан“, „Рус“ и др. е представителен отбор на организиран и редовно регистриран клуб.

Играчите на „Левски“ са в усилени тренировки за този отговорен мач, когато най-неочаквано в столицата се разнася тревожна вест: за този мач румънците искат да им се заплатят 20 000 лв., а в касата на „Левски“ има само 200 лв… Нима така очакваният мач ще се провали? Спасяват го група играчи и ръководители на клуба — те се наговарят, срещат се една сутрин пред Популярната банка, подписват обща полица за 20 000 лв. и получават парите. По-нататък започват изненадите, в София става нещо невероятно: само за един ден са продадени билети за 50 000 лв., касиерите започват да продават и кочаните. В деня на мача, 1 юли 1923 г., игрището отрано е буквално претъпкано, а навън напират хиляди любители на футбола, които не са успели да си купят билети. В един миг те щурмуват, помитат пазачите, помитат и вратите на оградата…

— На игрището беше ад! — ще ми разказва по-късно д-р П. Стоянович, един от деятелите, подписали полицата. — Хората се притискаха като в сарделена кутия, но мъжествено търпяха, готови и на по-големи изпитания, само и само да не изпуснат нещо от интересния мач. Мнозина бяха насядали плътно на земята до самата странична линия и там между тях забелязах двама елегантни дипломати — френския посланик и неговия секретар, мои добри познати. Невъзможно беше да им помогна, никаква земна сила не беше в състояние да им пробие път до местата им в официалната ложа, които бяха вече заети от щурмуващи любители.

За всички неудобства хилядите зрители се чувстват напълно възнаградени — „Левски“ дава отлична игра и побеждава именития си съперник с 1:0. След мача шумни тълпи заливат с възторга си софийските улици.

— Заминаването ни за Букурещ беше събитие за времето, не съм забравил вълнуващото изпращане на софийската гара — казвал ми е Борис Василев. — Ще призная, че се вълнувахме и ние.

Датата е 11 октомври 1923 г. Отборът на „Левски“ заминава за Букурещ, за да върне визитата на „Триколорул“. Групата е внушителна — 60 души, членове и почитатели на клуба придружават официалната делегация. Това е първата спортна група в историята на нашия футбол, която заминава за чужбина по повод гостуване на български отбор, в нея са и журналисти и това също е нещо ново за времето. Настроението е повишено, в параходчето от Русе до Гюргево, както му е ред, се пее „Тих бял Дунав“. А на гарата в Букурещ предстои изненада: стотици мъже и жени от българската колония там очакват и посрещат сърдечно футболистите на „Левски“ с букети в ръце и със съкровени надежди за победа, колонията е в треска. Радушно посрещат групата и домакините от „Триколорул“.

По тяхно предложение, което е прието, „Левски“ играе най-напред с букурещкия „Ромкомит“ и завършва 1:1, а на 17 октомври 1923 г. е мач-реваншът с „Триколорул“ — след резултата в София към него има голям интерес. Преди мача президентът на букурещкия клуб връчва на отбора на „Левски“ изящно изработена сребърна купа като израз на приятелство и уважение. Пред многохилядна публика Големият син отбор показва една от най-красивите си, технични и спортсменски игри и побеждава с 4:2. Особено ефектен е голът на Никола Мутафчиев, който преминава през цялата румънска отбрана, преодолява и вратаря и влиза с топката в празната врата… Българите от колонията в Букурещ ликуват, след края на мача нахлуват на терена и понасят играчите на „Левски“ на ръце, над румънския стадион ечи „Мила родино“!

Румънският печат широко отразява тази първа поява на български футболисти в Букурещ. Вестник „Романя“ пише: „До турнето на «Триколорул» не се знаеше дали въобще в България съществува някакво спортно движение. В концерта на международния футбол българите не участваха нито веднъж. Този път те са тук, поставяйки на тежко изпитание нашия спорт. Видяхме ги на работа, играейки чудно красиво, с ниски пасове и сполучливи комбинации. И с великолепна игра с глава. А това, което най-вече привлече вниманието на публиката, беше особеният финес в изпълнението на играта.“ В. „Диминяца“ подчертава най-вече коректното поведение на играчите на „Левски“, което е направило силно впечатление на публиката. В. „Преса“: „С безукорна техника и изумителна пъргавина гостите от «Левски» развиха приятна игра, която беше аплодирана от многобройната публика.“

Това вероятно са първите отзиви в чужбина за изяви на български футболисти. Те отразяват обаянието на Големия син отбор.

Можем да си представим с какво нетърпение спортна София е очаквала да научи резултата от мача в Букурещ. И каква бурна радост е предизвикала телеграмата на Борис Василев, която е била залепена на бул. „Цар Освободител“ срещу Руската църква: „Победа!“

Успехът на „Левски“ в Букурещ е предизвикал въодушевление в цялата страна. В Русе отборът е бил посрещнат с музика, с националния химн „Шуми Марица“, с приветствени речи и много овации. Тържествено е било посрещането в столицата, от гарата до паметника на Апостола е устроено факелно шествие, пред Военния клуб е имало речи и всичко е приключило пред скромната клубна канцелария на „Витоша“ 20, на чиято витрина „сините“ са поставили сребърната купа от Букурещ — първата купа, получена от български футболисти. „София беше свидетел на рядко тържество“ — ще отбележи един вестник.

Така е било в онези далечни години — международните победи на нашите спортисти предизвикват повишено самочувствие и изблик на национална гордост!

Какво би казал хроникьорът Мейсън

В записките си от XVII век английският хроникьор Мейсън ни е оставил оригинално и сравнително точно описание: „Футболът представлява топка, голяма колкото човешка глава и напълнена с въздух, която се рита от онзи, който успее да я докосне. В това се състои цялото изкуство на играта…“ Струва ми се, че и днес изкуството е останало горе-долу същото, работата е там, че не винаги, когато ти се иска, можеш да я ритнеш тази топка — има съперник, който ти пречи, защото и той иска да я ритне в същото време. И всичко се свежда до това, кой да надделее. Просто на пръв поглед, но не винаги лесно, затова е и толкова увлекателно. За мача в Букурещ например хроникьорът Мейсън сигурно би казал, че всичко е просто — десетина български младежи ритаха топката по-добре и надделяха над десетина румънски младежи, какво толкова се е случило? Да, но това малко ли е? Нали тук е и цялото изкуство!

Етапът на 1924 г. е свързан със забележителни събития, които остават завинаги в историята на българския футбол. Тези събития бележат и един звезден момент в летописа на „Левски“. Става дума за първото участие на български футболисти на олимпийски игри. И то достойно участие. А нашата първа олимпийска единайсеторка — това е Големият син отбор с едно-единствено попълнение.

Затова, драги читателю, в нашето пътуване с „Левски“ през времето ще останем още малко на този етап. От уважение към нашите първи олимпийци. И към представянето им на VIII олимпийски игри.

И така, подготовката на първия ни олимпийски футболен състав се води от треньора Леополд Нич, бивш играч на виенския „Рапид“. Той работи с разширен състав с играчи от различни отбори. Тренировките са започнали през април и се водят на игрището на хиподрума. За условията на подготовката ми е разказвал навремето Боян Бянов (тогава запасен генерал, играч на Големия син отбор, който през 1924 г. служи като младши офицер във Варна и играе временно в „Тича“):

— Някакви специални условия и база за подготовката ни въобще не бяха създадени. Всички играчи през деня бяхме на работа без никакво облекчение и след това отивахме на тренировки. Занимавахме се до късна вечер и после всеки се прибираше в дома си. За хигиенни и здравни мерки, за някакъв режим на храна и възстановяване не можеше и да се мисли. За честта на всички играчи трябва да кажа, че чувстваха спортния си дълг, поддържаше се висока съзнателна дисциплина.

— При тези условия и в краткото време, с което разполагаше, Леополд Нич трябваше да създаде сплотен, хомогенен отбор със свой установен стил на игра и колективен дух — ще допълни по-късно Иван Радоев, един от първите ни олимпийци. — И Нич направи това, което правят всички треньори при липса на други възможности: за основа на олимпийския състав определи най-силния клубен отбор в момента, като попълни някои постове. Определи „Левски“, който вече имаше хегемония в столицата.

За проверка на възможностите на състава е устроен международен мач с „Ромкомит“ (Букурещ). Този мач се играе на 27 април на хиподрума пред 15 000 зрители — спортна София проявява необикновен интерес към подготовката за олимпийските игри. „Левски“ играе много силно и за бурна радост на зрителите побеждава с 2:0.

Мач № 1 на националния отбор

На 13 май рано сутринта българските футболисти потеглят от Лом с парахода „Сатурнос“ за Виена. Там на 21 май на игрище „Симеринг“ пред 10 000 зрители се играе мачът Австрия-България. Това е мач № 1 на българския национален отбор. Резултатът 6:0 за Австрия не е изненада за никого: по това време прочутият „Вундертим“ е един от най-силните в Европа. Виенските вестници отбелязват умелото прилагане на изкуствените засади от българските футболисти и преценяват, че в Париж те, без да имат някакви шансове, не ще се посрамят.

— В този мач — ще ми каже след време Иван Радоев — проверихме възможностите си срещу съперник от най-висока класа, от когото имахме какво да научим. Добихме представа за големите европейски отбори, с които ни предстоеше борба. Това беше и целта на треньора Нич в тоя мач.

Олимпийският дебют

Датата е 28 май 1924 г. На парижкия стадион „Коломб“ пред 15 000 зрители българският олимпийски отбор излиза на терена в червени фланелки с лъвчета на гърдите и бели гащета, музиката свири „Шуми Марица“. Това е първо участие на български футболисти под олимпийско знаме. Съперник е отборът на Ирландия, сочен за един от фаворитите във футболния турнир на VIII олимпийски игри.

Развитието на играта опровергава прогнозите. Ето какво ми е разказвал за този мач Александър Христов:

— В началото, като дебютанти, бяхме плахи и объркани, но постепенно се окопитихме и започнахме тежка борба. Срещу предимството на ирландците в опит и техника вкарахме в действие нашето силно оръжие — изкуствените засади. Аз бях предният бек, трябваше да издебвам момента и да давам знак за организиране на засадата. Такава клопка в хода на мача устроихме 23 пъти. Този ход на нашия отбор промени облика на играта, ирландците явно се сковаха и не се решаваха да атакуват, за да не попаднат в капана… Публиката започна да ни окуражава, ние засилихме атаките, но безрезултатно. А изкуствената засада е коварно, двуостро оръжие: в 75-ата минута централният нападател Дънкан от явна засада вкара гол, страничният съдия вдигна флагчето, но главният съдия Анрио, изглежда, не го забеляза и посочи центъра… Така мачът завърши 1:0 за Ирландия.

Признанието

Парижките вестници единодушно изтъкват грешката на главния съдия. В. „Журнал“ например пише: „Българите играят бързо и често застрашават гола… През второто полувреме центърфоруардът Дънкан, намиращ се вън от игра (офсайд), шутира и вкара топката във вратата. Българският вратар, забелязал, че страничният съдия е маркирал засадата, не се и опита да се намеси. Реферът счете това за гол и играта продължи.“ А авторитетният в. „Тан“ отбелязва: „Днес сигурно милиони французи ще обърнат домашните си атласи, за да видят къде се намира малка България, която изпрати такъв добър футболен отбор.“

„На другия ден бяхме поканени в легацията — пише в спомените си Георги Григоров. — Министърът изтъкна, че това, което на стадион «Коломб» футболистите бяха направили за България за час и половина, дипломатите не могат да го постигнат за няколко години.“

Ето крайното класиране във футболния турнир на VIII олимпийски игри: 1. Уругвай, 2. Швейцария, 3. Швеция, 4. Холандия, 5. Ирландия, 6. Италия, 7. Франция, 8. Египет, 9. Чехословакия, 10. САЩ, 11. Унгария, 12. България, 13. Люксембург, 14. Белгия, 15. Испания, 16. Естония, 18. Турция, 18. Румъния, 19. Летония, 20. Полша, 21. Югославия, 22. Литва.

В София резултатът от мача с Ирландия предизвиква истински емоционален взрив, устроено е факелно шествие, произнасят се пламенни речи, до олимпийския отбор в Париж е изпратена възторжена телеграма.

Време е да ти кажа имената на футболистите, които влизаха в състава на отбора, драги читателю. Впрочем ти вече ги знаеш — това е Големият син отбор: Петър Иванов, Александър Христов, Симеон Янков, Гено Матеев, Боян Бянов, Иван Радоев, Димитър Мутафчиев, Никола Мутафчиев, Цветан Генев, Константин Мазников, Кирил Йовович. В мача във Виена Иван Радоев е заменен с Димитър Манолов („Славия“), а в Париж вместо Цветан Генев играе Тодор Владимиров („Славия“). Капитан на отбора е Боян Бянов.

Сякаш много, много далеч във времето е останал майският ден, в който на старата „Могилка“ група ученици основаха своето скромно клубче „Левски“. Сега лидерът „Левски“ подготви и изпрати в Париж отбор, който с играта си на стадион „Коломб“ спечели симпатии и уважение за България. А от майския ден са минали само десет години.

Футболът винаги е имал своите кумири. Ако за почитателя на операта не е безразлично дали в един спектакъл ще участват артисти като Гяуров, Кабаиванска, Гюзелев или Гена Димитрова, то за любителя на футбола не е без значение дали в един мач ще види играчи като Аспарухов, Якимов, Васил Спасов, Георги Найденов, Искренов, или други от тяхната класа. Футболът е колективна игра, но едва ли някой ще оспори ролята на „звездите“. Те водят отбора, повишават равнището на състезанието и му дават колорит, привличат зрителите и разкриват красотата на футболната игра. „Звездите“ оставят следи в развитието на футбола и в спомените на хората. И в историята на своя клуб.

Гордостта на „Левски“

Поглеждам назад към епохата, когато се създаваше популярността на „сините“. И под булото на годините блясва едно име — Никола Мутафчиев — Количето. Непознато днес за младите почитатели на футбола, това е името на един от най-блестящите нападатели на националния отбор и на „Левски“ за всички времена! „Той е гордостта на «Левски», сърцето и душата на отбора“ — беше отбелязал един вестник навремето.

Да, със своето майсторство и фантазия в играта, с финеса на изпълненията Количето предизвикваше бурния възторг на зрителите и има много голям дял за успехите и славата на „Левски“. При изключителната си техника, мощ, мигновена ориентация и чуден усет за гол той имаше и много вярна концепция за постановката на нападателната игра: „За размаха на нападението е необходим широк периметър. Колко пъти съм казвал на моя брат Димитър на фланга от дясната ми страна (Количето беше десен инсайд, т.е. с днешния № 8, б.а.) да застава до самата странична линия, да се придвижва дори извън нея, за да играем по-разперено“ (т.е. на широк фронт, б.а.). Не е ли това концепция, която в пълна сила важи за съвременния футбол?

В историята на националния ни отбор Никола Мутафчиев остава като автор на гол № 1 (през 1924 г. в мача Турция — България в Истанбул, 2:1), участник е в мач № 1 на националния отбор и в мач № 1 на олимпийския отбор. След мача с „Вундертима“ във Виена през 1924 г. той според спомените на Георги Григоров е получил предложение лично от Хуго Майсъл, всемогъщия тогава ръководител на австрийския футбол, да остане в Австрия като професионалист при много добри условия. По лични съображения Никола Мутафчиев е отказал.

Уважаван е не само като блестящ състезател. Той участва много активно като деятел в живота на клуба, инициатор е за сключване на първите застраховки на играчи в историята на нашия футбол (за това ще стане дума по-нататък), автор е на компетентни статии в печата на злободневни футболни теми. Между другото — и на остра критична статия срещу практиката на ръководството на „Левски“ в известен период да търси готови играчи отвън, вместо да полага грижи за създаване на собствени кадри, в духа на традицията на клуба. В една галерия от портрети на хора с изключителни заслуги към „Левски“ Никола Мутафчиев — Количето би заел едно от първите места. Такава галерия, уви, не съществува. И той е напълно забравен.

Футболът се играе от хора

В такава галерия достойно място би намерил и Иван Радоев.

— Футболът се играе от хора, от хората зависи как ще се развие един мач и как ще завърши. Задачата на треньора е да подготви своите играчи както спортнотехнически, така и психически за борбата, която им предстои. Ако имаш 15 играчи, това са 15 различни личности, различни характери, трябва да намериш верния подход към всеки от тях. Най-важното е да съумееш да ги сплотиш, мобилизираш, да ги накараш да вложат в играта за честта на своя клуб всичко каквото могат.

Това, в най-общи думи, е концепцията на Иван Радоев така, както е останала в ума ми от разговорите ми с него в ония далечни години, когато той беше треньор на „Левски“ и често се срещахме. Беше не само квалифициран специалист, беше и добър педагог и психолог, намираше път към сърцата на своите играчи, държеше за волевата настройка на отбора и умееше да я създава. Държеше за интензивната подготовка и високите натоварвания в тренировките. И за прецизната тактическа подготовка на всеки мач — и тук според мене беше особено силен. Спокойно, точно, безпогрешно анализираше силните и слабите страни на поредния съперник, както и на своя отбор и намираше възможно най-доброто решение. Спомням си как в една късна, мъглива ноемврийска вечер през 1950 г. се разхождахме с него по почти пустия булевард „Цар Освободител“ (тогава бул. „Руски“) и той с увлечение ми разказваше какъв тактически капан е подготвил за опитните футболисти на ЦДНА в предстоящия финал за купата. В третия пореден мач капанът щракна и „Левски“ триумфира като победител. В ония трудни за „сините“ години Иван Радоев беше човекът, който уверено ги водеше към успехи.

Пътят му във футбола започна от Големия син отбор — в него беше силен основен играч — хафбек (полузащитник), и покриваше голям периметър в средата на терена, такъв беше и в първия ни олимпийски отбор в дебюта му на стадион „Коломб“. А най-ярко в нашия футбол остава присъствието му като един от най-опитните, авторитетни и заслужили треньори.

Ерудиран, с широки културни интереси, Иван Радоев беше автор на актуални статии, пътни бележки, търсен и ценен сътрудник на спортния печат с умно, компетентно написани коментари. През целия си живот беше свързан с „Левски“ — като състезател, треньор и деятел. Радваше се на заслужен обществен авторитет, остави трайни следи по пътя на клуба.

Бях на погребението му. От клуба беше изпратен венец, но никой от тогавашните му ръководители не благоволи да се яви и да каже няколко топли думи за човека, на когото „Левски“ толкова много е задължен.

Личности с будно обществено чувство

И техните имена са свързани с Големия син отбор, дълго време бяха един до друг в състава на „Левски“, заедно бяха в първата ни национална единайсеторка и в първия олимпийски тим — десният бек Александър Христов — Шкубата и левият бек Симеон Янков — Симето. Бяха не само талантливи футболисти. Бяха личности с будно обществено чувство, имаха свои разбирания за развитието и бъдещето на нашия футбол и твърдо ги отстояваха. Тези разбирания бяха споделили в една моя анкета за в. „Спорт“ през 1938 г. по повод тревожната криза тогава в най-популярния спорт у нас. Затова, драги читателю, искам да ти ги представя именно като личности, които с разбиранията си бяха изпреварили своето време — ходът на годините го доказа. Това, което ми бяха казали навремето, звучи актуално и сега.

Александър Христов беше играл близо 20 години със синята фланелка, беше преживял възхода и упадъка на три футболни поколения в „Левски“. Ето някои негови мисли, които беше споделил с мене:

— Навремето ние дадохме всичко, направихме и лични жертви, чиито последици понасяме сега, за да изградим българския футбол. И то във време, когато помощ не очаквахме отникъде, трябваше да се преодоляват различни пречки. Боли ме сега, като виждам, че всички жертви са били напразно. Упадъкът няма да спре, докато нещата не се променят. Нашите клубове са за окайване. А те са основата на цялата сграда, от тях трябва да се започне. Необходими са общи усилия, за да тръгнем към подем. Единственият път за издигането на нашия футбол са силните клубове. Всеки клуб трябва да работи с по два-три отбора, да има задължителни мачове за юношите и резервите. Трябва да се мисли за бъдещето на българския футбол.

Последният ми разговор с Александър Христов беше в един зимен ден на 1992 г., малко преди той да напусне тоя грешен свят. Беше ми казал: „Ние бяхме романтици, важното за нас беше да изживеем радостта от играта, да доставим и удоволствие на хората. Днес всичко това е отживелица. Професионалният футбол е голям бизнес, в него играят много пари, плащат се богати премии. Приемам това, защото развитието на живота го налага. Но се питам дали тези младежи могат да изживеят чистата радост от играта?“

Симеон Янков остава една от най-ярките фигури в историята на „Левски“, популярен навремето с редкия си футболен талант, с безукорна коректност и пословична скромност. Предавам част от това, което ми каза:

— Оттеглих се от активна дейност, защото виждам, че всичко върви по погрешен път, който няма да ни изведе на добър край. Нужна е коренна промяна в самата система на работа, ако въобще може да се говори за система. Държавата трябва най-после да помогне на клубовете. Отнася се до физическото възпитание на младите поколения и то не може да не я интересува. Аз съм за професионализма в чистия му вид, защото осигурява възможности и в същото време изисква редовни тренировки, съзнателна дисциплина и спазване на режим от играчите. Трябва да се разбере, че аматьорските тимове никога няма да издържат борбата с професионалистите. Винаги се апелира към духа на играчите, а не се прави нищо за плановата им подготовка. Духът е необходим, но той трябва да допълни подготовката, а не да бъде едничкото оръжие, на което винаги разчитаме.

Такива бяха хората, които в онази далечна епоха решаваха бъднините на „Левски“ и създаваха неговата слава. Бяха не само талантливи футболисти, бяха и граждани с активно участие в цялостния ни спортен живот. Бяха личности — интелигентни, просветени, с висок морал и силни характери. Разказах само за четирима от тях, а такива бяха още много други. На тези хора посветих тоя етап от нашето пътуване през времето, драги читателю. Те са оставили невидими, но трайни, незаличими следи по пътя на „Левски“. Както следи ще оставят и други след тях.

Назад във времето е останал прочее денят, в който група въодушевени ученици поставиха основите на „Левски“, клубът има вече свое място под слънцето. Нека погледнем към някои интересни моменти в различните етапи от дългия път.

Футболът, „Левски“ и голямата политика

Неведоми са пътищата на голямата политика. Оказа се, че тя може да потърси подкрепата на футбола. И на „Левски“. За такъв случай ми е разказвал д-р Петър Стоянович:

— В периода към 1925 г. отношенията между България и Югославия бяха станали натегнати. По това време в един разговор с нашия министър на външните работи той ми каза: „Вие, спортистите, трябва да строшите леда.“ Тогава от името на „Левски“ отправихме покана към югославския футболен шампион БСК (Белградски спортен клуб) за една приятелска среща в София. Поканата беше приета, отборът пристигна като гост на нашия клуб (мачът завърши 1:0 за „Левски“). Това беше въобще първа среща между български и югославски спортисти и откри пътя за взаимни гостувания.

На голямата политика може би е помогнала и друга инициатива на деятели на „Левски“, за която си беше спомнил навремето Иван Качев:

— Добри връзки с футболистите на съседна Турция нашият клуб установи през 1925 г., когато отборът ни игра приятелски мачове в Измир, Анкара и Истанбул. Една година по-късно наш гост беше отборът на „Бешикташ“ (Истанбул). По време на това гостуване с турски спортни деятели разисквахме въпроса за организиране на турско-българска спортна седмица в Истанбул със състезания по няколко вида спорт. С участие на състезатели от „Левски“ и „Бешикташ“ такава седмица беше устроена по-късно и премина при голям успех. Така се роди идеята за Балкански спортни игри, които се провеждаха навремето.

Леката атлетика помага на футбола

На старата „Могилка“ почти едновременно с футбола се е появила и леката атлетика, макар и с неорганизирани прояви. През 1925 г. по думите на известния в миналото състезател Кирил Петрунов „Левски“ започва да включва в подготовката на футболистите подходящи лекоатлетически занимания. А през зимата на 1927–1928 г. клубът въвежда и зимни тренировки на футболния отбор, съчетани с лекоатлетически прояви. „Мнозина се чудеха, като гледаха как футболистите нагазват в снега“ — казва К. Петрунов. В периода 1925–1930 г. в силния лекоатлетически състав на „Левски“ изпъкват и популярни футболисти — Димитър Мутафчиев, Гено Матеев, Никола Димитров–Фъц, Никола Николов, Асен Пешев, Асен Панчев и др. (към 1941 г. в лекоатлетическия състав фигурира известният футболист Борислав Цветков-Жук, който по това време е национален шампион на 100 метра). За популяризиране на леката атлетика клубът започва да устройва такива състезания преди големи мачове. През 1928 г. например при гостуване на „сините“ в Солун са организирани надбягвания, а пред международния мач в София популярният тогава Пепи Христов е поставил нов рекорд на 100 метра с време 11 секунди.

Начало на връзката с медицината

В един прекрасен, но неуточнен ден на 1928 г. играчите от първия футболен отбор на „Левски“ са поканени на клубното игрище за лекарски преглед. Това е инициатива на училищния лекар д-р Драгомир Матеев, който след преустановяване на активната си състезателна дейност в първия отбор остава активен деятел на клуба.

— Навремето липсваше разбиране по здравните въпроси и това беше пречка за правилното развитие на спорта — ще ми каже по-късно той. — В „Левски“ за пръв път въведохме лекарски прегледи на състезателите, по-късно това стана практика и в други клубове.

Дали това не е началото на връзките на спорта с медицината?

Стачка. И първи застраховки

Представям си, драги читателю, изненадата на спортната общественост през лятото на 1929 г., когато се разнася новината, че дванадесет от играчите на „Левски“ са обявили стачка и отказват да участват в тренировки и мачове, отказват да участват и в националния отбор. Такова нещо в нашия футболен живот дотогава не е ставало. А в състава на „Левски“ по това време между другото фигурират и известни имена — олимпийците ветерани Александър Христов, Симеон Янков и Гено Матеев, както и изгряващи „звезди“ като Асен Пешев, Асен Панчев, Никола Николов, Никола Димитров–Фъц, вратарите Владимир Ватев и Ради Мазников и др. Мотив за стачката: лоша финансова политика на управителния съвет, разхищения на клубни средства.

Най-напред реагира Българската национална спортна федерация — тя обявява стачниците за изключени от спортното движение. Смущението нараства, спортната общественост и особено почитателите на „Левски“ следят с напрежение развоя на събитията.

Както обикновено става в такива случаи, започват преговори и в крайна сметка разрешението е намерено: в управителния съвет като подпредседател е включен Никола Мутафчиев–Количето, който представлява играчите и защитава техните интереси. По негово предложение и настояване клубът сключва застраховки на 19 свои състезатели „срещу нещастни случаи по време на игра или тренировка“. За времето застраховките са високи: по 75 лв. на ден за лекуване, 100 000 лв. (курс 1929 г.) при инвалидност.

Друг подобен случай в нашия футбол по онова време не ми е известен.

Награда за ученика-спортсмен

Отново срещаме Папа Люро, т.е. Спас Стоянов — помниш го, нали, драги читателю, той беше първият капитан на отбора на „Левски“ от 1914 г. Години по-късно, понатежал и все така витален, ще ми разказва:

— Левскарският дух, който ни сплотяваше в махалата при основаването на клуба, остана силен и по-късно, когато „Левски“ разрасна. Имаше време, когато развивахме културно-просветна дейност, бяхме си образували хор, устройвахме литературно-музикални утра с участие на юношите. Бяхме учредили награда за младия спортист — добър ученик и добър спортист. Кандидатите биваха представяни от техните другари, от учителите и от завеждащите съответния спорт в клуба.

Първият носител на наградата „Ученик-спортсмен“ ще стане през 1937 г. Димитър Дойчинов, примерен ученик и отличен състезател по футбол и плуване, който ще свърже с „Левски“ целия си житейски път. Наградата представлява медна плоча с гравирана фигура на млад спортист с венец на главата.

Годините идват и си отиват, носят нови събития и нови имена, победи и провали и много, много емоции. Неумолим е вятърът на промените. Той духа по всички посоки, ще задуха и над игрището на „Левски“.

Наближава времето на смяна на поколенията, ще приключат състезателната си дейност познатите ни футболисти от Големия син отбор. Неколцина от тях ще се посветят на треньорското поприще, други ще бъдат готови да се притекат на помощ на младата смяна в трудни моменти, някои още дълго време ще излизат на терена със синята фланелка и ще дават пример на спортно дълголетие.

Вятърът на промените ще донесе нещо ново в българския футбол — поставено е начало на борбата за високата титла на държавен шампион и носител на Царската купа (първоначално тя ще се връчва на шампиона). Това ще стане неизменна цел № 1 за футболистите в сини фланелки в цялата история на клуба.

Сега сме пред първите атаки към тази цел. Нека проследим тяхното развитие, което ще донесе много вълнения.

1924 г. „Левски“ вече е първенец на столицата и десет години след основаването на клуба ще участва в първия държавен шампионат по футбол. Без проблеми се класира за полуфинала, на който ще срещне бързо прогресиращия варненски „Владислав“. На препълненото игрище „Юнак“ едва ли има човек, който се съмнява в победата на „Левски“, но мачът завършва 0:0. На другия ден предстои преиграване, но варненци си заминават. Започват дълги спорове с участието и на федерацията, тя е безсилна да се наложи — и в крайна сметка първият държавен шампионат не завършва. Такъв е краят на първата атака на „сините“ към върха.

1925 г. „Левски“ отново е първенец на столицата. И отново се устремява към високата цел. Съперник на финала отново е варненският „Владислав“. И тоя ден, 30 август 1925 г., всички прогнози и очаквания са отново в полза на „Левски“. За изненада на многохилядната публика мачът се развива твърде различно от очакванията. Варненци играят с висок дух и стабилна организация, още в 4-тата минута вкарват гол, по-нататък парират всички атаки на „сините“ и когато съдията Батанджиев дава последния сигнал, резултатът е 2:0 за „Владислав“, който заслужено става нашият пръв държавен шампион. За почитателите на „сините“ това е ден на пълно разочарование и черна мъка.

1929 г. Трета атака на „Левски“ към високата цел. В отбора вече е станала смяна на поколенията. На финала, на 3 октомври 1929 г., съперник е „Ботев“ (Пловдив). И сега, противно на прогнозите и надеждите, атаката на „сините“ е неуспешна: те имат почти пълно надмощие в играта, но безрезултатно и „Ботев“ побеждава с 1:0. Още един ден на безкрайно огорчение и мъка за привържениците на „Левски“.

1933 г. Още един път „сините“ атакуват върха, останал досега недостъпен за тях. И най-после успех! На финала срещу „Шипченски сокол“ (Варна) надеждите са оправдани — победа с 3:1, високата цел е постигната. Това е първата шампионска титла на „Левски“! Датата е 3 октомври 1933 г. Ето и първите „сини“ футболисти — шампиони и носители на купата: Ради Мазников, Никола Николов, Константин Ефремов, Александър Христов, Борислав Габровски, Никола Димитров–Фъц, Коста Жеков, Стефан Георгиев, Михаил Лозанов, Асен Пешев, Асен Панчев. Капитан на отбора е ветеранът олимпиец Александър Христов (от Големия син отбор), треньор е друг ветеран олимпиец — Цветан Генев. Можем да си представим триумфалните шествия на приятелите на „Левски“ по улиците на столицата…

1937 г. След победи в първите кръгове — между другото и над „Ботев“ (Пловдив) с 1:0 — „сините“ си пробиват път до финала, където техен съперник е „Левски“ (Русе). И тук става нещо, което буди недоумение и поставя сериозни въпроси относно обстановката в отбора — тъкмо пред решителния мач изпъкват недоразумения между някои играчи на „сините“ и ръководството на клуба и то е принудено да покани 20 състезатели в съблекалнята, където в последния момент ще бъде определен съставът за финала… Този финал, на 3 октомври 1937 г., най-неочаквано завършва 1:1 — на техническото и тактическото превъзходство на „сините“ русенци противопоставят изключителен дух и самопожертвователност. При преиграването на 4 октомври „сините“ имат пълно надмощие и побеждават с 3:0. Ред нови имена има в отбора, в който в двата мача играят Ради Мазников, Никола Николов, Никола Димитров–Фъц, Захари Радев, Кирил Цветков, Нестор Иванов, Любен Стамболиев, Иван Григоров, Михаил Лозанов, Асен Пешев, Кирил Андреев, Стефан Георгиев, Никола Кирчев. Капитан на отбора е Асен Пешев, треньор — ветеранът олимпиец Кирил Йовович.

1942 г. В турнира за държавно първенство участва и силният отбор на „Македония“ (Скопие) — по това време Македония е в пределите на България. Без големи усилия този отбор си пробива път до финала. След победи над „Ботев“ (Пловдив) с 5:2, „Тича“ (Варна) с 4:0 и 2:0 и др. път до финала си пробива и „Левски“. Финалът е в два мача при разменено гостуване и първият от тях е на 11 октомври 1942 г. в Скопие. За този мач някогашният вратар Любомир Алдев си спомня: „Обстановката беше като пред голяма международна среща — невероятен интерес, претъпкани трибуни, голямо напрежение и твърдо убеждение на домакините, че ще ни вкарат пет гола…“ Домакините не са познали: с много силна игра и с два гола на Ласков с глава „Левски“ побеждава с 2:0. Вторият мач в София на 17 октомври преминава също при крайно напрежение и отново удар с глава на Ласков определя резултата 1:0 за „Левски“, който за трети път триумфира на върха. Времето е донесло промени в състава: Любомир Алдев, Атанас Динев, Захари Радев, Стефан Никушев, Костадин Георгиев, Любен Стамболиев, Борислав Цветков, Васил Спасов, Божин Ласков, Ангел Петров–Чори, Стоян Стоянов. Шампионската купа е връчена на капитана на отбора Любен Стамболиев, треньор е Асен Панчев.

1943 г. В двата финални мача, на 10 и 17 октомври, се срещат старите съперници — „сините“ и „белите“. Този път атаката на „Левски“ е неуспешна: „Славия“ печели и двата мача с по 1:0. Голяма и заслужена е радостта на привържениците на „белите“, но могъл ли е някой от тях да допусне, че за дълго, много дълго време това ще бъде последната шампионска титла на „Славия“?

Равносметката на борбата за държавно първенство в периода 1914–1944 година сочи: „Славия“ е шампион 6 пъти (по-нататък вече 50 години тази цифра няма да се промени…), „Левски“ (времето ще му донесе нови триумфи) и „Владислав“ — по 3 пъти, „Ботев“ (Пловдив), АС 23, „Шипченски сокол“, „Спортклуб“ (София), „Тича“ (Варна) и ЖСК (София) — по 1 път.

За Царската купа

От 1925 до 1937 г. вкл. Височайшият дар за нашите футболисти е връчван на отбора — държавен шампион. След това за него започва да се провежда отделен турнир, който преминава при голям интерес в цялата страна. Така през 1938 г. носител на Царската купа е ФК 13, през 1939 г. — „Шипка“ (София), през 1940 г. — ФК 13, през 1941 г. — АС 23.

През 1942 г. заедно с борбата за държавно първенство „Левски“ хвърля сили и в отделния турнир за Царската купа. В него достига финала, в който на 3 октомври среща „Спортклуб“ (Пловдив). В него „сините“ (в състава, който вече познаваме) доминират в развоя на играта и водят с 3:1, когато малко преди края, недоволни от едно съдийско решение, пловдивчани напускат терена и губят служебно с 0:3. С Височайшия дар футболистите на „Левски“ правят традиционната обиколка на победителите. Щастлива е тази година за „Левски“ — за пръв път у нас става двоен победител (постига „дубъл“). Няма да бъде за последен път, разбира се.

Наситен с разнообразни събития е пътят на „Левски“ през времето. Те са различни по характер, разкриват различни моменти от богатото минало на клуба. Ще ги забележим в различни етапи на нашето пътуване.

Наградата — купа кисело мляко

Почитателите на „сините“ в столицата са посрещнали с особен интерес един мач, организиран от клуба през 1926 г.: първият отбор на „Левски“ срещу резервния състав — това са бившите юноши, сред които напират млади таланти. Била е обявена и награда: по купа кисело мляко при бай Трайче за победителите. На новопостроеното (и все още недовършено) клубно игрище мачът е завършил 2:1 за младите, които са играли амбициозно и с добра организация. И са си получили наградата, разбира се.

Тъжна новогодишна вечер

Тъжно са посрещнали Новата 1930 г. членове и приятели на „Левски“ в тясната клубна канцелария на улица „Витошка“ № 20. Касата на клуба е празна, пари за завършване строежа на игрището все няма, затова са сключени заеми, а те трябва да се връщат… В новогодишните поздравления на вестник „Спорт“ до всички столични клубове пожеланието за „Левски“ е находчиво: да стане най-после държавен шампион и да си изплати дълговете…

Необявената война продължава

Необявената война на СОСО (Софийска окръжна спортна област) с „Левски“ продължава да носи неприятности на клуба. През 1932 г. например с разрешение на БНСФ (Българска национална спортна федерация) при гостуване в Турция „Левски“ включва в състава си Б. Габровски (преминал от АС 23, но още без права да играе за първенство в новия си клуб). СОСО обаче преценява, че клубът е нарушил правилника, и отстранява отбора от участие в първенството за три месеца, през които ще му се зачитат служебни загуби. След оплакване на „Левски“ до всички инстанции наказанието е намалено до две служебни загуби в борбата за първенство.

Най-голямата загуба

Началото на тази тъжна история е радостно: през есента на 1934 г. в София „Левски“ печели ценна международна победа — 4:0 срещу реномирания белградски отбор „Югославия“ (след години ще бъде преименуван „Цървена звезда“). Да, но съгласно уговорката след една седмица предстои реванш в Белград и там „Левски“ губи почтено с 1:3. Лошото идва същата вечер: представители на другия голям белградски клуб БСК (загубил в София два пъти от „Левски“ с 0:1 и 0:2) настойчиво предлагат на водачите на „сините“ нов мач между двата отбора на другия ден. И водачите съвсем лекомислено се съгласяват, без да съобразят, че за отбора това ще бъде пети мач за единайсет дни и че двубоят с „Югославия“ е бил много тежък и уморителен. За беда на другия ден вали непрекъснат есенен дъжд, на наводнения, разкалян терен „сините“ скоро се оказват безпомощни, головете се сипят във вратата им и когато мъчителният мач завършва, резултатът е 10:0 за БСК… В този ден, 7 октомври 1934 г., е регистрирана най-голямата загуба в цялата 80-годишна история на „Левски“.

Професионалисти

В периода 1934–1937 г. редица известни футболисти на „Левски“ (и на националния отбор) заминават да играят като професионалисти в чуждестранни клубове, някои от тях съчетават футбола със следването. Така Асен Пешев ще играе най-напред в „Жиденице“ (Бърно), после в „Моравска Славия“ (Братислава), Асен Панчев в „Бохемианс“ (Прага), Михаил Лозанов в „Моравска Славия“, после в „Байерн“ (Мюнхен), Пенко Рафаилов в „Расинг“ (Страсбург), Ради Мазников в „Уйпещ“ (Будапеща). Разбира се, по онова време трансферът у нас не е познат, „Левски“ не ще получи нито стотинка за своите играчи, а всеки от тях се е уредил сам, както може. Чисто, аматьорско време…

Ражда се нова „звезда“

През лятото на 1936 г. позицията на „сините“ в таблицата на първенството е незавидна, те трябва с нокти и зъби да се борят за всяка точка. А срещу непретенциозния отбор на „България“ най-неочаквано са затруднени, пълното им надмощие дълго време е безплодно: на вратата на съперника едно момче с дяволска ловкост и рефлекс спасява многобройни силни удари с изключение на един, който дава най-после победата на „Левски“. Едва ли някой от зрителите е помислил, че в тоя ден на вратата на „България“ се ражда нова „звезда“ — Апостол Соколов, който ще остави име като един от най-популярните вратари на „Левски“ и за когото прославеният Лев Яшин ще пише в спомените си, че се е учил от него.

Среща с „Убиеца на гигантите“

Имаше навремето в трета софийска дивизия един отбор, който спортните журналисти бяха нарекли „Убиец на гигантите“ — това беше „Сокол“, който в турнирни мачове не се стесняваше да елиминира именити съперници от първа дивизия. Корав, бояк, непримирим състав, способен да поднесе всякакви изненади. С тоя съперник трябваше да играе „Левски“ през пролетта на 1937 г. в първия кръг от елиминатуарите за определяне представителя на столицата в турнира за Царската купа.

Бях на тоя мач в един априлски неделен предобед на старото игрище „Славия“. В последния момент се оказа, че на „Левски“ не достигат двама играчи за пълна единайсеторка (някои от титулярите, изглежда, бяха подценили съперника и не си развалиха неделното спане до късно…). Между зрителите се оказаха юношата Димитър Дойчинов и отдавна прекратилият състезателна дейност капитан Георгиев — двамата облякоха набързо екипите и спасиха положението. Невероятно тежък се оказа тоя мач за „сините“, едва удържаха напора на соколци и след две продължения мачът завърши 0:0. Тежко беше и преиграването след няколко дни — в пълен състав „Левски“ едва се наложи с 2:1.

Първи мач на електрическо осветление в София

За тоя мач ми е разказвал Любомир Алдев, участник в него:

— Това беше през есента на 1940 г. на нашето клубно игрище. Около терена бяха забити греди, по които имаше закачени много електрически крушки. Осветлението общо беше слабо и неравномерно. Топката беше намазана с фосфоресциращо вещество, но то бързо се изтърка от твърдата настилка на терена. Така се игра приятелският мач „Левски“ — „Славия“, който завърши 2:2.

Този първи мач на електрическо осветление в София се е състоял на 10 октомври 1940 г.

Нашето пътуване през времето продължава.

Маршрутът на „сините“ ще ни отведе сега към стадиони в други страни. „Левски“ — който с гостуването си в Букурещ през 1923 г. ще остане като първия наш клубен отбор, излязъл извън пределите на родината — търси контакти с клубове от различни страни, стреми се да утвърди своето присъствие на международното поле. Този стремеж ще го насочва към чести международни изяви.

Сега ще потеглим с него към някои чуждестранни стадиони.

Началото на добри връзки със съседите от юг

През есента на 1925 г. — отзовавайки се на предложение за няколко мача в съседна Турция — „сините“ след пътуване с влак и параход пристигат в Измир. И още на другия ден, 5 септември 1925 г., играят със сборния градски отбор и побеждават с 2:1. Това е началото на трайни и добри връзки на „Левски“ с турски отбори. Два дни по-късно двата състава играят нов мач и този път победата на „сините“ е убедителна — 3:0. Те печелят и третия мач в Измир — 4:2 срещу „Алтай“. Следва покана за среща на „Левски“ със сборния отбор на Истанбул — тя завършва 1:1. След завръщането в София ръководството на клуба награждава играчите със специална мемориална значка за това успешно гостуване.

Тези успехи са авторитетна „визитна картичка“ на „Левски“ за турските футболисти. По-нататък „сините“ ще бъдат чести и популярни техни гости.

Празник в Добрич

Годината е 1931. Футболистите на „Левски“ пристигат в Добрич (по онова време е в пределите на Румъния). Това посещение е истински празник за добруджанци, повод на изблик на национално чувство. Гостите от София са посрещнати възторжено, стадионът е препълнен, за този мач на „Левски“ с местния „Глория“ са пристигнали добруджанци от околните селища. Тази многохилядна публика аплодира бурно победата на „сините“ 8:1, за този мач дълго ще се говори. Датата е 17 август 1931 г.

Четири дни по-късно „Левски“ гостува в Констанца. В мача с домакините от „Елпис“ в тоя ден „сините“ постигат най-голямата международна победа в своята история — 14:4.

Български песни из Балтика

През пролетта на 1936 г. футболистите в сини фланелки отново са на път. Примамливи предложения за гостуване в чужбина са получени в клуба и неговите ръководители не се колебаят да ги приемат. Въпреки предупрежденията от страна на БНСФ и на СОСО, че мачовете на отбора в столичното първенство няма да бъдат отложени и ще му се зачитат служебни загуби. Незачитане на това първенство показват клубните ръководители, така се поддържа конфликтната ситуация в отношенията на „Левски“ с ръководните футболни инстанции, но това е отделна тема.

Отборът потегля от столичната гара на 25 май. Пред него е дълъг път с мачове в пет страни — Румъния, Германия, Литва, Естония (двете по това време са независими държави) и Полша. Съставът е силен: Любомир Алдев, Ради Мазников, Никола Николов, Любен Гиков (преминал от „Славия“), Кирил Цветков, Пенко Рафаилов, Никола Димитров–Фъц, Борислав Габровски, Любен Стамболиев, Янко Стоянов, Михаил Лозанов, Асен Пешев, Асен Панчев, Георги Андрейчев, Иван Григоров. Треньор — Иван Радоев, който е и единственият водач.

Първият мач е в Румъния — 4:1 срещу ФК „Браила“ (в едноименния град), началото е добро. Следва дълго пътуване до Кьонигсберг (тогава в Германия, днес Калининград) — нова победа с 5:1 срещу ВФБ „Кьонигсберг“. Турнето продължава до Тилзит: загуба с 1:2 срещу градския отбор, после равен мач 1:1 с „Виктория“ в Елбинг. По-нататък „сините“ навлизат в Литва: победа в Каунас срещу градския отбор с 2:1 и във Вилнюс загуба срещу националния отбор на Литва с 2:3. Следват мачове в Естония: две победи в Талин — 3:2 срещу градския отбор и 3:2 срещу националния отбор на Естония. Последният мач от дългото турне е в Полша: загуба с 0:1 срещу „Погон“ (Лвов).

Така за 22 дни (от 27 май до 17 юни 1936 г.) „Левски“ играе 9 мача, в които има 5 победи, 3 загуби и 1 равен резултат при общо 21:14 гола. При това футболистите в сини фланелки са излизали на стадионите в пет страни, пропътували са над 4000 км.

Зад тези цифри е всекидневието на групата, изпълнено с напрежение, с натрупваща се умора и с освежаващо добро настроение. За това всекидневие ми е разказвал Любомир Алдев:

— Тежко беше това турне наистина. Пътувахме почти непрекъснато, от една държава в друга, от град на град, от хотел в хотел, от стадион на стадион. Издържахме благодарение на здравите приятелски отношения, които се създадоха в групата, и на колективния дух, това ни помагаше да понасяме голямото физическо и психическо натоварване. За всичко това голяма беше заслугата на Иван Радоев — редом с треньорските си задължения той като водач на групата умееше да ни сплотява, да поддържа ведро настроение. За това настроение особено допринасяха Никола Николов, Пенко Рафаилов и Никола Димитров–Фъц, те се оказаха сладкогласни певци, около тях си образувахме хор, понякога имахме и публика.

„Българските гости се оказаха не само отлични футболисти, но и много добри певци“ — ще отбележи един вестник в Талин. За пръв път из Балтика звучат български песни, чиито темпераментни ритми завладяват северняците, за пръв път се говори и пише така често за България.

Когато „сините“ се завръщат в София, столичното първенство отдавна е в разгара си, „Левски“ вече е инкасирал три служебни загуби и въпреки че печели останалите си мачове, в крайна сметка заема пето място. Все пак остава една утеха: в Балтика вече знаят нещо за България и за българския футбол.

Равносметка

В периода от 1914 до 1944 г. „Левски“ е играл с футболни отбори от 15 съществуващи тогава страни: Румъния, Турция, Гърция, Австрия, Югославия, Чехословакия, Унгария, Германия, Франция, Англия, Полша, Египет, Израел, Литва и Естония.

Равносметката сочи общо 121 международни мача, в които „сините“ имат 64 победи, 18 равенства и 39 загуби. Заслужават внимание тези изяви на „Левски“ във време, когато българският футбол търсеше път към трайно присъствие на международното поле.

И така спортното движение у нас има нови параметри, клубовете са преустроени, новите имена са установени. Може да се помисли вече за подновяване на редовния футболен живот — след тежките години на войната хората са зажаднели за футбол. Продължаваме нашия път през времето.

Проверката

Началото в новата обстановка е поставено през април 1945 г., тогава започва столичното футболно първенство, което ще се проведе само в пролетен кръг. Участват 17 отбора в две групи. Ето ги в първата група: „Левски“, „Славия“, „Локомотив“, „Чавдар“, „Раковски ФК“, „Бенковски“, „Спортист“ и „Септември“ (обединил клубовете в III район). Това първенство е първата официална проява след големите промени в клубовете и ще бъде меродавна проверка за състоянието и перспективите на столичните отбори в новосъздадената обстановка. „Левски“ не е сред фаворитите, явява се и със значително променен състав: Апостол Соколов, Стефан Методиев, Атанас Динев, Константин Георгиев, Стефан Никушев, Любомир Петров–Боби, Борислав Цветков, Васил Спасов, Арсен Димитров, Димитър Дойчинов, Любен Хранов (изключените играчи са реабилитирани). Треньор е Иван Радоев.

Този състав поднася голямата изненада в първенството: побеждава най-напред стария съперник „Славия“ с 4:1, за да приключи борбата със 7 победи в 7 мача. Така „Левски“ за осми път става първенец на София.

Съперничество в синьо и червено-черно

След столичното първенство става ясно, че „Славия“ е в пълно отстъпление (зае в него предпоследно място) и така двубоите между „сините“ и „белите“ бяха загубили решаващото си значение, което имаха в миналото. „Левски“ въпреки всички сътресения беше успял да запази челната си позиция. Сега срещу него се появи нов силен съперник — столичният „Локомотив“ (на второ място в първенството), чийто състав респектираше по това време с имената на известни футболисти като Стоян Орманджиев, Стою Недялков, Крум Милев, Вучко Йорданов, Симо Костов, Трайче Петков, Лазар Христов и др. Очертаваше се нов двубой на върха — между „сините“ и „червено-черните“.

През есента на 1945 г. се проведе държавното първенство чрез елиминиране в един мач. В него „Левски“ отпадна в III кръг — загуби с 1:2 срещу амбициозния, силен тим на „Спортист“. Локомотивци продължиха с пълна пара напред, на финала се наложиха над „Спортист“ с 3:1 и 1:1 и напълно заслужено станаха държавни първенци. За „Левски“ остана правото за реабилитация. И периодът от 1946 до 1947 г. ще мине под знака на борбата между „сините“ и „червено-черните“.

1946 г. — Към турнира за държавно първенство сега интересът е повишен: победителят ще остане в историята като първия републикански шампион — плебисцит през есента на същата година обяви България за република.

Този победител ще бъде „Левски“. В един есенен ден, 6 септември 1946 г., на стадион „Юнак“ в първия финален мач победи „Локомотив“ с 1:0, седмица по-късно във втория финален мач нова победа с 1:0. Така „Левски“ за четвърти път стана държавен и за първи път републикански шампион. Тези титли бяха извоювани от Любомир Алдев, Апостол Соколов, Атанас Динев, Любен Петров–Боби, Стефан Никушев, Константин Георгиев, Георги Младжов, Петър Москов, Борислав Цветков, Васил Спасов, Божин Ласков, Любен Хранов, Петър Аргиров. Капитан на отбора беше Стефан Никушев, треньор — пак Иван Радоев. Забележителен беше мощният спринт на „сините“ в този финален турнир — 6 победи в 6 мача при 17:0 гола… И сборникът „Петдесет години футбол в България“ (изд. 1960 г.) ще отбележи: „Хегемонията на «Левски» е неоспорима. Неговият състав е безусловно най-силният в страната.“

1947 г. — Отново „Левски“ и „Локомотив“ са големите съперници и се устремяват към върха. И отново финалът ще бъде оцветен в синьо и червено-черно. Първият мач, на 2 ноември, след непрекъсната борба за всяка топка завършва 1:1. Все така напрегнато минава и вторият финален мач на 6 ноември, и той ще донесе победа на „Левски“ с 1:0. В отбора има промени и нови имена — ето състава: Апостол Соколов, Стефан Методиев, Любен Петров–Боби, Амедео Клева, Ангел Петров–Чори, Атанас Цанов, Борислав Цветков, Васил Спасов, Георги Кардашев, Георги Печеджиев, Йордан Томов. Капитанската лента сега носи Васил Спасов. Треньор все така е Иван Радоев.

Имаше нещо, което се помни. — В онези следвоенни години, в които стават тези събития, „Левски“ и „Локомотив“ бяха двата „големи“ в столицата, в тяхната игра наистина проличаваше известно качествено подобрение, което ги отличаваше от останалите отбори. За честта на „сините“ и „червено-черните“ трябва да добавя, че техните двубои се помнят както с мъжество и непримиримост, така и със спортсменски дух, а и с добрите, приятелски взаимоотношения между двата клуба.

Двоен победител. — През 1946 г. се провежда и първият финален турнир за новоучредения приз — Купата на Съветската армия, която дълги години ще има значение на национална купа. В този турнир по елиминатуарната система са започнали борби всички отбори в страната. Първият финален мач е на 6 май 1946 г. на стадион „Юнак“: „Левски“ побеждава „Черноломец“ (Попово) с 4:1 и е първият носител на този трофей (ще го печели още много пъти). Съставът му беше този, който стана държавен шампион същата година.

През 1947 г. на финалния мач от втория турнир за купата на 1 юни на стадион „Юнак“ отборът на „Левски“ отново триумфира — 1:0 срещу „Ботев“ (Пловдив). В състава сега участваха и Петър Москов, Гочо Русев и Арсен Димитров, треньор неизменно е опитният Иван Радоев.

Така след своя „дубъл“ през 1942 г. сега „Левски“ в две поредни години отново е двоен победител — държавен шампион и носител на купата. Хегемонията му е пълна, в този период той безусловно беше най-силният отбор в страната.

„Увлечени в съперничеството помежду си, «Левски», «Локомотив» и «Славия» не забелязват, че на българския футболен хоризонт изгрява нова звезда, чиято светлина заплашва да затъмни другите — отборът на армейците, който носеше името «Септември при ЦДВ». Беше дошло време да се чуе и неговата дума“ (из сборника „Петдесет години футбол в България“).

През пролетта на 1948 г. се беше появила тази звезда.

Първата официална среща между „сините“ и армейците е по програмата на софийското първенство. Състояла се е на 5 май 1948 г. и е завършила 1:0 за „сините“. Можеше ли тогава да мине някому през ума, че това е началото на едно непримиримо съперничество, което повече от 40 години ще минава като ярка червена нишка през летописа на нашия футболен живот, ще вълнува безброй хора и ще продължава все така непримиримо и до днес?

През есента на същата 1948 г. двата отбора ще застанат един срещу друг на финала на републиканското първенство (това е финалът, за който „сините“ играха с „Марек“). Първият финален мач е на 6 септември — 2:1 за „Левски“. На втория мач, на 9 септември, до последната минута резултатът е 2:1 за армейците и в самата последна минута — 3:1… Така армейският клуб спечели първата си шампионска титла.

Следва блестящата реабилитация на „Левски“.

Отбор без грешка

Забележителен е балансът на „сините“ в републиканското първенство за сезона 1948–1949 г., проведено в рамките на „А“ група от 10 отбора: 15 победи (вкл. срещу армейците), нито една загуба, 33 точки (срещу 24 на армейците). И един рекорд на „Левски“: 24 поредни мача без нито една загуба. Треньор на отбора е Режьо Шомлай.

Тежък беше този сезон за „Левски“: при проведената реорганизация на физкултурното движение няколко силни състезатели трябваше да напуснат отбора, в него станаха промени. И все пак бе оформен стабилен състав: Спас Андреев, Атанас Динев, Амедео Клева, Димитър Дойчинов, Димитър Илиев, Иван Димчев, Борислав Цветков, Драги Георгиев, Георги Кардашев, Любен Хранов, Йордан Томов. Шампиони без грешка!

Някой влезе в „А“ група през задната врата…

Нещо симптоматично има в тази история. Затова ще ти кажа нещо и за нея, драги читателю.

През късната есен на 1949 г. поради поредната реорганизация на спортното движение в София започна квалификационен турнир, който трябваше да определи петте столични отбора (измежду осем), които ще участват в новосъздадената „А“ републиканска футболна група. Събитията в турнира се развиха така, че за крайното класиране решаващ се оказа мачът между „Левски“ и ЦДНА (така се наричаше вече армейският клуб). Помня го този мач на 8 декември 1949 г. върху кал, вода и лед на игрище „Юнак“ — в него имаше един възлов момент, който не се забравя: при 2:0 за „Левски“ съдията маркира дузпа (безспорна) за ЦДНА, която можеше да внесе прелом в играта и резултата. А Спас Андреев — Паскера, вратарят на „сините“, беше лошо контузен преди това, едва се движеше, но беше останал самоотвержено на поста си. За изпълнение на дузпата зад топката застана майсторът на тия удари, моят добър приятел Стевето Божков. И сега виждам тоя момент: удар на Божков — невероятен скок на куц крак на Андреев, който изби топката… и това реши всичко, „сините“ запазиха победата си. А след мача въодушевените зрители занесоха Андреев на ръце до съблекалнята. А той цели 67 минути беше играл с фрактура.

В крайното класиране на турнира начело застана „Левски“, следващите заветни четири места заеха „Локомотив“, „Червено знаме“, „Славия“ и „Академик“ — петте столични отбора, участници в „А“ група. Под чертата останаха ЦДНА, „Спартак“ и ВВС (този отбор по-късно беше разформирован). И тук спортната общественост стана свидетел на един фарс: докато „Спартак“ честно и почтено се включи в първенството на „Б“ група (стана първенец и заслужено зае място в „А“ група), то могъщите покровители на ЦДНА не се примириха със спортната правда. Потърсиха решение на зелената маса и го намериха: на мястото на ДНА (Пловдив), извоювал място в „А“ група, формираха набързо отбор на народната войска — ОНВ. Така, през задната врата, столичните армейци бяха вкарани в „А“ група…

В спорта освен точки и голове има етика, има и достойнство. Това, което покровителите на ЦДНА извършиха в своите кабинети, беше под достойнството на футболистите в червени фланелки. Беше предизвикателство към обществения престиж на столичния армейски клуб.

Бяха подлудили София тези мачове. Не само София — в цялата страна стотици хиляди любители на футбола със затаен дъх слушаха преките предавания по радиото от столичния стадион. Три финални мача за купата поред. И на следната година — още три… Такова нещо не е било. И едва ли някога ще бъде. Как да ги забравиш тези мачове!… Зрителите едва издържаха напрежението, как ли го издържаха тези младежи в сини и червени екипи!

Шест финални мача в две поредни години. И все между „сините“ и армейците.

1949 г: 1:1, 2:2, 2:1

Стадион „Юнак“, 8 май. Близо 35 000 души са изпълнили всички възможни места — стълбите, парапетите, оградите, дори покрива на санитарната линейка. Не се броят тези, които са се покатерили по околните дървета. Те всички са забравили своите всекидневни грижи, има нещо по-важно, всички изживяват една и съща треска — кой ще победи? Под неспирния грохот армейците откриха резултата още в 5-ата минута… „Сините“ изравниха. Край на мача.

16 май. Втори финален мач. Пак армейците първи вкараха гол. И покачиха — 2:0. Решено ли е всичко? Не, „сините“ промениха — 2:1. После вкараха още един гол — 2:2. Край на мача.

17 май. Трети финален мач. Още в първата минута 1:0 за ЦДНА. После стана 1:1. Край на редовното време. Две продължения по 15 минути — 2:1 за „Левски“. Небето щеше да се събори, избухна вулкан от бурни, нескончаеми овации и скандирания, стадионът потъна във феерията на хиляди запалени факли от вестници.

А след това в някогашния ресторант „Ариана“ в Парка на свободата (така се наричаше тогава Борисовата градина) имаше истинска народна фиеста, непознати хора се целуваха и си честитяха победата, в много очи имаше сълзи от вълнение и радост.

Героите победители в тези три епични мача: Апостол Соколов, Стефан Методиев, Амедео Клева, Константин Георгиев, Иван Димчев, Димитър Дойчинов, Борислав Цветков, Васил Спасов, Георги Кардашев, Георги Пачеджиев, Любен Хранов, Арсен Димитров, Атанас Динев, Ангел Петров–Чори, Драги Георгиев, капитан на отбора беше Стефан Методиев, треньор Режьо Шомлай.

1950 г: 1:1, 1:1, 1:0

Стадион „Народна армия“, 26 ноември. Трибуните са препълнени до краен предел, навън километрични опашки, хиляди отчаяни любители на футбола са останали без билети. Напрежение, което нараства — ще се повтори ли миналогодишната история с финалите за купата? Сега „сините“ вкарват първия гол, армейците изравняват. Редовното време завършва — 1:1. Две продължения — няма промяна.

27 ноември. Втори финален мач. Непрекъснат ситен дъжд, примесен със снежинки, зрителите прави под чадъри. Във втората минута — 1:0 за ЦДНА. После „сините“ изравняват. Коментари на зрителите — да, историята се повтаря. Но дали този път и третата среща няма да завърши наравно?

3 декември. Трети финален мач. В редовното време — 0:0. В първото продължение „сините“ бележат гол, който ще реши всичко. Край на мача — 1:0 за „Левски“. Еуфория, вече са пламнали хилядите импровизирани факли, грохотът от овациите и скандиранията е невъобразим. После триумфални шествия ще залеят софийските улици с възторга си. Такъв масов емоционален изблик може да предизвика само футболът.

В състава на „сините“ тази година има промяна — сред победителите във финалите сега са и Спас Андреев, Димитър Илиев, Димитър Еленков, Тодор Такев, Йордан Томов. Капитанската лента носи Иван Димчев, треньор е Иван Радоев.

Помня думите на капитана

И сега, толкова години оттогава, с особено, топло чувство си спомням за тези двукратни финали. Не само заради победите на „Левски“. А заради неповторимата атмосфера, заради перипетиите на страхотната борба в тези дълги и тежки 630 минути, заради върховното напрежение на младежите в сини и червени фланелки. И едните, и другите се изразходваха на терена докрай, изстискваха последните си психически и физически сили, надминаха себе си. За всичко това и едните, и другите заслужават признание. Тяхна е заслугата за този невероятен футболен фестивал, който две години поред беше развълнувал цяла спортна България.

И сега изпитвам възхищение от изключителната психическа устойчивост на играчите на „Левски“ — тя беше най-силното им оръжие срещу големия съперник, който в повечето случаи повеждаше в резултата, тя реши всичко в атмосферата на безкомпромисни, остри стълкновения (в мача на 26 ноември беше счупен кракът на Дойчинов). Още помня думите на капитана на „сините“ Димчев–Бачин, един от героите в епичната борба: „Победихме ги с нашия дух и нашата воля. Бяхме уверени, че ще ги победим, дори когато те поведоха с 2:0.“

Духът на онова славно поколение на „сините“!… Доколко успяват да го съхраняват тези, които се редуват на смяна?

Много богати по съдържание бяха тези епични 6 финални мача. Как наистина да ги забравиш?

Да, победите на „сините“ създаваха чести радости на много хора. Струва ми се обаче, драги читателю, че се налага да ти стане ясно при какви условия биваха извоювани тези победи в ония етапи с повишена трудност. Необходимо е да разбереш в каква обстановка съществуваше и се бореше „Левски“ в продължение на цели 20 години в епохата след 9 септември.

По нашия път през времето ние минахме през етапите, в които основната сюжетна линия във футболния ни живот се очертаваше от съперничеството между „Левски“ и „Славия“. Продължително и непримиримо беше това съперничество, но то се развиваше при равни условия, решаваше се на футболното игрище и само на него, беше честно, спортсменско съперничество. Честно и спортсменско беше по-късно и съперничеството между „Левски“ и „Локомотив“ — при равни условия, на игрището пред очите на хората.

В съвсем друга, далеч по-тежка обстановка трябваше да води борбата „Левски“ с новия голям съперник ЦДНА (така се наричаше тогава столичният армейски клуб). Тежка беше тази борба, защото се развиваше при съвсем неравностойни условия. И защото беше свързана с някои действия извън игрището, далеч от очите на хората.

Такъв беше например нашумелият навремето „случай Цанов“.

Атанас Цанов, млад, надарен футболист от Плевен, левскарче по душа, дойде в София и се появи в тимовия лист на „Левски“ през 1947-а, а следващата година беше включен в разширения състав на националния отбор пред мач с Полша в София. Като войник по-късно играеше в ЦДНА с червената фланелка, взе участие в някои от финалите за купата през 1949-а и 1950 г. След уволнението през 1951 г. се върна при „сините“, на които предстоеше мач с ЦДНА. Тогава станаха събития, за които са ми разказвали участници в тях. Иван Радоев, треньор на „сините“ по това време: „Пред мача с армейците отборът ни беше събран в хотел «Славянска беседа», с нас беше и Цанов. Дойде комендантски патрул и го отведе, имало нещо неуредено при уволнението. Повече не се върна при нас.“ Иван Аладжов, президент на „Левски“ тогава: „За изясняване на случая с Цанов се срещнах със заместник-министъра на народната отбрана генерал Атанасов в неговия кабинет, там имаше и други висши офицери. Генералът се държа непочтително и между другото ми заяви: «Левски» е фашистки клуб, ние ще го разтурим.“ Така завърши срещата ни. Държаха известно време Цанов в казармите на I–VI полк, после го изпратиха да играе в армейския отбор в Шумен. Със синята фланелка той не излезе повече на игрището.

Има ред други факти. Само ще спомена някои от тях.

На двама от най-добрите играчи на „Левски“ — централния защитник Димчев и централния нападател Ласков, бяха предложени офицерски чинове и солидни заплати, за да преминат в армейския клуб. И двамата отказаха.

Особен психически натиск изпитваха футболните ни съдии, когато ръководеха важни мачове на ЦДНА, и това продължи до последните години. Известен е случаят със съдията Антон Василев, който отмени редовен гол на „Левски“ в мач със ЦДНА и, запитан по-късно защо го е отменил, той отговори честно: „В тоя момент си бях загубил ума, изплаших се…“

Натиск изпитваха и спортните журналисти. Партиен лидер от най-висок ранг беше наругал коментатор от телевизията, защото не се изразил достатъчно ласкаво за играта на ЦДНА.

По силата на специална разпоредба младите войници можеха да играят футбол само в армейски отбори. Така ЦДНА имаше широки възможности да си избира най-талантливите между тях.

В „А“ футболна група в ония години армейски отбори имаше и в Пловдив, Варна, Сливен, по едно време и в Шумен. Което означаваше, че ЦДНА фактически започваше първенството с аванс от 12 или 16 точки, осигурени от тия отбори, които в същото време с нокти и зъби се бореха да отнемат точки от „Левски“.

На какво разчитаха „сините“

Това са факти. Може ли да се твърди, че „сините“ и армейците в ония години започваха борбата при равни условия?

А имаше и още нещо.

ЦДНА имаше всички предимства на привилегирован клуб към МНО, разполагаше с най-добрата материална база у нас и с най-големи възможности, с елитен състав от най-известни футболисти, имаше безрезервната подкрепа на могъщи покровители, запалени по футбола — генерали и партийни ръководители от висок ранг, ръководни футболни деятели, партийни физкултурни функционери.

Срещу всичко това на какво можеха да разчитат „сините“ при скромните възможности на „Левски“? Разчитаха единствено на собствените си сили и дух. И на обичта на хората. И сега се чудя на тяхното самочувствие и дързост, с които излизаха те тогава срещу мощния съперник, излизаха и се бориха докрай. Падаха (на 23.IX.1953 г. претърпяха от армейците рекордната си загуба — 0:5). И побеждаваха (на 17.X.1968 г. извоюваха срещу ЦДНА рекордната си победа — 7:2).

Това, изглежда, не можеха да простят на „сините“ могъщите покровители на ЦДНА — че така дръзко се съпротивляват на хегемонията на „отбора на Народната армия“ и в тази съпротива имат масовата, горещата подкрепа на хората. Питам се сега: това обвинение — „фашистки клуб“, не съдържаше ли то едно признание навремето за безсилие да се сломи по честен начин съпротивата на един съперник, който респектира? Това обвинение и заканата, че клубът ще бъде разтурен, формулирани от генерал Атанасов, зам.-министър — не разкриваха ли те нечии замисли да се използва добре познат по онова време начин за разчистване на пътя? И то когато „Левски“ в цялата своя история е бил клуб на народа. Дали именно огромната му популярност не стана причина да се осуетят тези замисли?

Започва дългото чакане

Нашето пътуване, драги читателю, продължава през етапи на повишена трудност.

„Левски“ стана шампион за 1950-а и 1953 г. (по-нататък ще стане дума за тези успехи). И после започна дългото чакане.

Беше настъпил период на пълна хегемония на армейските футболисти. С привилегиите си в селекцията ЦДНА беше събрал по онова време повече от 30 елитни футболисти, мнозина от които щяха да бъдат за дълго „замразени“ на резервната скамейка, вместо да изявят възможностите си в състави на други отбори и така да помогнат за техния подем (на тази тема в брой 1019 на в. „Народен спорт“ беше поместена критична бележка от покойния колега Милко Стефанов). Това беше време на пълен, продължителен и неоспорван възход на футболистите с червени фланелки, те въобще нямаха съперници. Така за периода от 1954-та до 1962 г. вкл. ЦДНА беше 9 пъти поред недостижим шампион. Това беше време на ненормална обстановка в нашето първенство — шампионът се знаеше, преди то да започне, борбата се водеше за второто място… Това беше и пречка за нормалното развитие на българския футбол.

В този период и „Левски“ беше неравностоен като претендент за върха. Неравните условия даваха логични резултати, не само те обаче понижаваха боеспособността на отбора в борбата за първенство — негативно въздействие имаха и вътрешни слабости на клуба, необмислени и прибързани експерименти за подмладяване на състава и т.н.

Дванадесет години продължи това дълго чакане на „сините“, за да стъпят отново на върха.

(Условията на „сините“ и на армейците в борбата за надмощие до голяма степен бяха изравнени, след като през 1969 г. „Левски“ беше обединен със „Спартак“ и клубът „Левски-Спартак“ получи статут на ведомствен клуб.)

Необходимо изясняване

Разказвам ти, драги читателю, факти за отминал и сложен период в нашата футболна действителност. И за отношенията по онова време между двата ни най-авторитетни клуба. Става дума за периода, преди „Левски“ да бъде обединен със „Спартак“. Неприятна ми е тази тема, но нямам право да я отмина, тя дълги години вълнуваше спортната ни общественост. Налага се известно изясняване.

Съперничеството на „Левски“ със „Славия“, после с „Локомотив“ беше, както казах, на чисто спортна основа, вражди нямаше. Съперничеството на „Левски“ с армейския клуб за съжаление от самото начало започна да се развива на по-друга плоскост, намесиха се политически тенденции, които помрачиха чистата спортна идея. Считаше се, че като отбор на тоталитарния режим ЦДНА трябва да бъде винаги най-силният и с победите си да доказва предимствата на режима. Да, но той срещаше непримиримата съпротива на „сините“, които играеха за честта на своя клуб, срещаше масовата съпротива на вярната им публика. Така се стигна до обвиненията във фашизъм, до вражди и антагонизъм, които избиваха в срамни сцени и тровеха обстановката в нашия футбол. И бяха плод на вмешателство на фактори отвън, на запалянковци с висок партиен и военен ранг, плод на техните амбиции и „инструкции“ за победа на всяка цена. Те създаваха атмосфера на крайно нервно напрежение и тя неизбежно действаше върху играчите, които излизаха прекалено „навити“ на терена. Ще цитирам думи на Любен Хранов: „Преди един от епичните мачове за купата с ЦДНА загрявахме на кортовия терен на стадион «Народна армия». При съперниците бяха куп генерали, навиваха ги. А ние бяхме като сирачета, само с треньора Иван Радоев. Казвахме си — сега никой не ни обръща внимание, но като се покажем от тунела и като ревне публиката, ще видим кой колко струва. Колкото повече ни гонеха, толкова повече ни сплотяваха.“

Да, истината е, че не футболистите, а високопоставени фактори на тоталитарния режим с намесата си нажежаваха до червено напрежението преди мачовете между „Левски“ и ЦДНА. Истината е, че между самите футболисти от двата клуба нямаше вражди, в някои случаи имаше приятелство. Спомням си например новогодишната вечер преди години, когато на една маса видях най-ярките „звезди“ на „Левски“ и ЦДНА по онова време — Георги Аспарухов и Иван Колев, със семействата си в най-дружеско настроение.

…Вятърът на промените след 10 ноември 1989 г. създаде нова обстановка и в спортния ни живот. С рухването на тоталитарния режим отпаднаха възможностите за въздействие на политически и идеологически тенденции, които толкова години внасяха напрежение в нашия футбол и помрачаваха вълнуващите мачове между двата ни най-реномирани отбора. Съперничеството между „Левски“ и ЦСКА (приемникът на ЦДНА) е все така непримиримо и води до крайно напрегнати мачове. Те минават в нормална спортна обстановка на терена, футболистите в сини и червени фланелки показаха, че могат достойно да побеждават и достойно, спортсменски да губят. Срамните сцени — да чукна на дърво! — изчезнаха. Защото изчезна безогледната запалянковска намеса отвън на фактори от висок ранг. Професионалният футбол има свои писани и неписани норми.

Дългогодишната борба за надмощие между „сините“ и армейския клуб обогатява нашия футбол, дава му неповторим колорит. При условие че тази борба се води при зачитане на чистотата на спортната идея, достойнството на двата клуба и при взаимно уважение!

И сега в тези страници са записани някои любопитни факти от живота на футболистите със сини фланелки.

Как беше открит Ласков

Божин Ласков остава едно уважавано име в летописа на „Левски“. Как беше открит той? Откъде дойде и как попадна в отбора на „сините“, за да се изяви като мощен централен нападател и голмайстор, какъвто го помним и до днес?

За това ми е разказвал Любомир Алдев:

— През 1940 г. бях вратар на един състав на „Левски“, който игра тренировъчен мач с отбора на Семинарията. Сред семинаристите веднага изпъкна едно високо, слабо момче, което непрекъснато търсеше да връхлита като оса срещу вратата ни, бореше се самоотвержено, падаше, ставаше и пак връхлиташе, имаше добри удари с глава. Това беше откритие. Получи възможност да тренира редовно в „Левски“, потвърди очакванията ни и заслужи място в първия отбор като титулярен централен нападател, който можеше да решава важни мачове.

Наградата

В онова наивно и идилично време на аматьорския футбол клубовете все пак търсят начини да възнаградят някак своите играчи. Към 1940 г. например в „Левски“ след тренировките във вторник и четвъртък започват да им сервират чай. И понеже това е свързано с известна процедура по приготовлението му, заместват по-късно чая с двадесетолевки на ръка (имаше навремето такава монета).

А през 1945 г. по повод гостуването на „сините“ в Будапеща ръководството на клуба решава да подари на играчите по три метра плат — да бъдат по-представителни с нови костюми, а и като награда за постигнати успехи. Всички отидохме, разбира се, в ателието на модния шивач Иван Савов на улица „Гурко“ — разказва Любомир Алдев. — Той беше известен в София като запален почитател на „Левски“, беше и страшна бъбрица, през цялото време на пробите не спираше да говори за „Левски“ и „Славия“, даваше съвети как да се играе и какво ли не. Иначе беше майстор в професията си, добре ни уши костюмите, а като ни ги даваше, ни посъветва: „Пък добре е, когато вали дъжд, да не излизате с тях на улицата…“ Платът си беше чиста дървесина.

Професията

В ония години в социалистическите страни се държеше за аматьорския статут на футболистите и се парадираше с него, професионализмът беше заклеймен като капиталистическо явление в спорта. За да получават все пак заплати, играчите биваха назначавани формално на различни синекурни длъжности, които невинаги изпълняваха. (Футболистите на „Миньор“ например се водеха като рудокопачи, макар че нито веднъж не слязоха в забоите.) Може би за читателя не е безинтересно да узнае какви професии са имали официално играчите на „Левски“ през 1949 г. Ето ги: Апостол Соколов, Стефан Методиев, Амедео Клева, Иван Димчев, Ангел Петров–Чори, Васил Спасов, Арсен Димитров, Любен Хранов — чиновници в ПТТ, Спас Андреев — главен майстор в гаража на пощите, Насо Динев — електромонтьор, Димитър Дойчинов — адвокат, после чиновник в ПТТ, Йордан Томов, Борислав Цветков и Георги Караджов — студенти, Георги Пачеджиев — строителен техник, Тодор Такев — чиновник в Пощенска спестовна каса. По същото време в отбора на ЦДНА фигурираха 5 подпоручици (т.е. младши лейтенанти), 1 поручик (лейтенант), 4 войници, 2 военни чиновници, 2 студенти, 2 техници, 1 печатар.

Банкетът

Традиция беше по онова време след голям успех на футболистите да им се дава банкет. През 1959 г. такъв „банкет“ беше устроен на играчите от отбора на „Левски“ по случай спечелването на купата. Той се състоя в стола на пощенци в сутерена на Централната поща, а менюто включваше по три кюфтета с пържени картофи, сервирани в алуминиеви чинии, една паста и бутилка лимонада. Играчите бяха наградени с по три метра плат за костюм.

Мисля понякога за пищните коктейли, които се устройват в чест на победителите в големи футболни изяви, за крупните премии, получавани от играчите. Колко скромно и наивно ни се струва онова време!

Той беше момчето, което животът ни дари.

Присъствах на дебюта му в първия отбор на „Левски“. Тогава със синя фланелка № 9 на терена излезе високо, стройно момче красавец, вписано в тимовия лист като Георги Аспарухов. Беше на 17 години. Това е мач № 1 в изумителния му път. Мач със столичния „Локомотив“. Датата е 5 юни 1960 г. Ще дойде и гол № 1 — срещу „Ботев“ в Пловдив на 28 септември с.г.

Ще дойде — уви — и последният мач № 245 — срещу ЦСКА на 28 юни 1971 г. Преди това е отбелязан последният гол № 150 — срещу „Етър“ във Велико Търново на 13 юни с.г.

В „А“ националния отбор дебютира на 6 май 1962 г. във Виена с мач № 1 — срещу Австрия. Последният мач № 50 е на 12 юни 1970 г. срещу Мароко в гр. Леоне (Мексико) на световното първенство. Общо с националната фланелка има 50 мача. Участник е в световните първенства през 1962, 1966 и 1970 г.

В състезателния си актив има общо 440 официални мача (вкл. международни), в които е вкарал 254 гола. Тук влиза мачът Англия — България на 11 декември 1968 г. на стадион „Уембли“ в Лондон, в който Гунди вкара своя знаменит гол и срещата завърши 1:1.

Най-щастливата година

В историята на „Левски“ е вписан летният ден на 1965 г., в който на стадион „Славия“ при тържественото закриване на първенството на „сините“ бяха връчени златните медали и купата на шампиона. В този забележителен ден Георги Аспарухов освен златния медал получи и купата на в. „Народен спорт“ като голмайстор на първенството, беше награден и с купата на в. „Земеделско знаме“ като първенец в индивидуалното съревнование по спортсменство. Ще бъде избран за спортист № 1 на България за годината, за футболист на 25-летието, ще заеме почетно място в анкетата на „Франс футбол“ за най-добрите футболисти на Европа за 1965 г. И в самия край на годината, на 26 декември, ще предизвика бурна радост и изблик на национална гордост на стотици хиляди любители на спорта у нас — на стадион „Комунале“ във Флоренция в решителния квалификационен мач с Белгия ще вкара два майсторски гола и така България се класира за световното първенство през 1966 г. в Англия. Помня възторженото посрещане на Гунди на Летище София при завръщането на националния ни отбор от Италия.

Да, 1965-а беше най-щастливата година за Георги Аспарухов.

Последната ни среща

Тя беше през лятото на 1971 г. на заседание на дисциплинарната комисия при тогавашната футболна федерация, на която бях член. Тежко беше за нас това заседание, след което се разотидохме потиснати — бяхме наказали Гунди във връзка с нашумелия навремето мач с ЦДНА, завършил 1:0 за „сините“ — той щеше да се окаже последният мач на Гунди… Нервен, груб мач, в който в една схватка армеецът Пламен Янков го ритна по болния крак, Гунди не се сдържа и в острата болка на грубостта отговори с грубост, съдията отстрани и двамата от терена. Ние в дисциплинарната комисия трябваше да ги накажем съобразно правилата.

И сега пред очите ми е Гунди. Бяхме го изслушали и той, изправен, вглъбен в себе си, очакваше решението ни. Често съм мислил колко щедра и в същото време колко жестока се беше оказала съдбата към този слънчев младеж. Беше го дарила не само с несравним футболен талант, а и с чар, с богата душевност, с обичта на хората и с изключителна популярност. И в същото време му беше отредила тежкия жребий на физически и душевни страдания именно заради футболния му талант. За Гунди играта беше радост и чрез играта си той създаваше радости на другите. Беше уважаван от свои честни съперници заради своето майсторство и спортсменство. И беше злобно, безмилостно малтретиран на терена от други съперници, безпомощни срещу неговия талант. Виждал съм го в тъжни моменти, когато под възторжения грохот от големи победи на „сините“ той повдигаше фланелката си, за да ми покаже по тялото си незарасналите следи от изяви на човешка злоба. Болеше го и това беше душевна болка, която най-трудно отминава. За Гунди тя не отмина…

И сега го виждам на онова заседание на дисциплинарната комисия — мълчалив, вглъбен в себе си, как слуша безмълвно решението ни (лишаване от състезателни права за един мач — първото и единственото наказание в цялата му блестяща кариера). Когато се сбогува с нас, в очите му имаше нещо, което никога няма да забравя. В тези изразителни, честни очи виждах страданието, болката, мъката на човек, чийто устрем към радостта и вярата в доброто сякаш бяха покрусени… Дали в тези очи нямаше и съзнание за някаква обреченост?

…После дойде страшната вест. На другия ден по шосето към Ботевград при тежка автомобилна катастрофа беше приключил земният път на Георги Аспарухов. Заедно с него завърши дните си и прекрасният, незабравим човек и спортист Никола Котков.

В спомените

През 1993 г. по случай 50-годишнината от рождението на Гунди в нашия спортен печат бяха публикувани много материали. Ще цитирам нещо от това, което колегата Стефан Петров бе писал в един вестник: „Тъкмо този аристократичен финес превръщаше играта му в съблазнителна виртуозност, а тя пораждаше зрелищна стихия. Тогава трибуните бяха препълнени от огромен свят, който шуми, вълнува се, притихва, изригва, страда, ликува… Гунди беше Халеевата комета на нашия футболен небосклон — неимоверно бляскава, но — уви! — толкова краткотрайна.“

А аз си спомням надписа с едри букви, който бях видял някога на оградата на един завод край София:

Сик транзит глория мунди, нон транзит глория Гунди.

Незнайна ръка с много обич беше написала тези думи.

Помощ от най-високото място

Тази история ми е разказана от покойния режисьор Рихард Езра, един от най-преданите, колоритни и известни левскари в столицата, първият председател на клуба на привържениците на „Левски“. Той е инициатор на събитието, за което става дума:

— Беше през 1964 г. по време, когато чествахме 50-годишнината от основаването на „Левски“. Точно тогава остро изниква въпросът как да запазим за отбора Жоро Соколов, изключителен футболен талант, израснал в клуба. Предстоеше му да влезе в казармата, а според разпоредба на военния министър войниците можеха да играят футбол само в армейски отбор (така ЦДНА обираше каймака на нашия футбол). Ясно ми беше, че за да остане Жоро в „Левски“, трябваше да се наруши министерската разпоредба, а това можеше да стане единствено по нареждане от най-високото място, т.е. от самия Тодор Живков. Трябваше значи да се подготви и устрои среща с него. Сложна, деликатна работа… Формирах прочее достолепна делегация от уважавани хора на изкуството — бай Коста Кисимов, Георги Калоянчев, Илия Йосифов (тогава директор на операта), Васил Мирчовски (земляк на Т. Живков) — все известни артисти. Изготвихме сценария на срещата, репетирахме кой какво ще каже. Калоянчев се обади по телефона на секретарката на Т. Живков с молба за среща на делегация с него — тук малко шантажирахме, казахме, че въпросът е за честването на Васил Левски. Срещата стана още същия ден. Първият ни прие много любезно, покани ни на кафе, после, по сценария, бай Коста Кисимов стана и прочете подготвения адрес до Живков. В адреса ставаше дума за спорт и Тодор Живков се изненада — ама вие за спорта ли, аз мислех, че е за честване на Васил Левски… Пак по сценария думата взе Калоянчев, каза нещо за 50-годишнината на клуба „Левски“, после се обърна към мене — хайде, продължи ти… Казах каквото трябваше — че Жоро Соколов от дете е израснал в „Левски“, молбата ни е като войник той да може да играе в родния си клуб. За наша неизказана радост Тодор Живков веднага се свърза по телефона с военния министър Добри Джуров и нареди да стане така, както бяхме помолили ние! Имаше и други подробности по тази среща на високо равнище, но важното беше, че успяхме да запазим за отбора на „Левски“ един рядък талант, на когото клубът разчиташе и възлагаше много големи надежди (какво се случи с този талант — за това става дума по-нататък).

Човек до човек

Навремето (от периода към 1948 г.) в нашия футбол бързо започна да се разпространява строгото персонално покритие, въведено най-напред в националния отбор на унгарския треньор Хайду Бачи и станало популярно под формулата „човек до човек“. Спомням си от онова време един мач на „Левски“ със софийския „Спартак“, чийто отбор беше един от първите, усвоили това покритие: към Васил Спасов–Валяка беше аташиран полузащитникът Инджев, който най-стриктно изпълняваше възложената му задача — да не се отделя нито на крачка от него. През целия мач беше плътно до Валяка дори когато той изпълняваше тъч или корнер, в един момент Валяка клекна уж да си връзва обувката, Инджев застана прав до него с ръце на кръста и го чакаше… А зрителите се смееха. После в. „Стършел“ писа, че след завършването на мача Инджев тръгнал след Валяка към съблекалнята на „Левски“… Това, разбира се, бяха увлечения, които се изживяха.

Предлагам, драги читателю, да се върнем към нашия график на движение. По пътя ни досега пред нас се откриха интересни събития, а в етапите на 1933, 1937, 1942, 1946, 1947 и 1949 г. видяхме как футболистите в сини екипи триумфираха на върха като шампиони. Сега продължаваме нашия път по хълмовете на времето. И по-нататък през някои етапи ще минем транзит, на други ще отделим повече внимание. Според пейзажа.

Още една титла

В летописа на „Левски“ 1950 г. остава свързана с епични финали за купата — за тях вече стана дума. Тази година е свързана и с нова шампионска титла. Големият съперник, разбира се, и сега бяха армейските футболисти, които вече играеха под името ОНВ (отбор на Народната войска — знаеш, драги читателю, как този отбор беше формиран и вкаран в „А“ група). Решаващият сблъсък с тях още в началните кръгове завърши 1:0 за „сините“, които уверено поведоха колоната и финишираха като шампиони. В състава им влизаха Спас Андреев, Атанас Динев, Амедео Клева, Димитър Дойчинов, Иван Димчев, Драги Георгиев, Борислав Цветков, Арсен Димитров, Георги Кардашев, Любен Хранов, Йордан Томов, Димитър Еленков, Тодор Такев, Константин Георгиев, Димитър Илиев. Треньор беше Иван Радоев.

Неочакван успех в едно уникално първенство

1953 г. Такова първенство България не беше имала. И няма да има. Беше нечия измислица, нещо уникално. За да се обиграе за квалификациите за световното първенство през 1954 г. в Швейцария, сборният (т.е. националният) отбор беше включен като редовен участник в състава на „А“ футболна група и играеше всяка седмица мачове за първенство. Само че съставът му не беше предварително уточнен, за него в хода на първенството непрекъснато се вземаха за проба играчи от различни отбори, други играчи биваха освобождавани, хаос… Спомням си куриозния случай с известния навремето централен нападател Добромир Ташков. В мача (по програмата на първенството) между сборния отбор и „Славия“ той през първото полувреме игра в клубния си отбор „Славия“. През паузата треньорите на сборния отбор решиха, че им е необходим — и през второто полувреме Ташков излезе с фланелката на националите… Пълна неразбория, която по същество компрометира първенството. А и с нищо не помогна: В квалификациите нашите представители не спечелиха нито един мач и останаха последни в групата — адио, Швейцария…

От тази история най-много пострада ЦДНА — повечето от армейските футболисти бяха включени в сборния отбор (в това първенство армейците участваха под името ОСГ — отбор на софийския гарнизон), от „Левски“ биваха призовавани периодично отделни играчи. Така „сините“ бяха уверени лидери и след XXI кръг имаха 36 точки срещу 29 на армейците. Междувременно сборният отбор беше разформирован и в един отложен мач „Левски“ претърпя най-голямата си загуба от ЦДНА (вече в пълен състав) — 0:5… Това беше и психически удар, но „сините“ запазиха своите шансове — преди последния кръг имаха 41 точки, ЦДНА — 42, решаващ оставаше последният мач „Левски“ — ВВС (отбор на Военновъздушните сили, който по-късно беше разформирован и редица негови отлични играчи минаха в „Левски“). „Сините“ победиха с 3:2 и така спечелиха нова шампионска титла — в период, в който най-малко я очакваха. В състава им имаше промени, сега в него играеха и Васил Спасов (върнал се в отбора), Димитър Андонов, Симо Костов, Иван Георгиев, Стефан Абаджиев, Димитър Попдимитров, Методи Ангеловски, Александър Кръстев, Александър Бахчеванджиев, Тодор Стоянов… Треньор беше олимпиецът ветеран Димитър Мутафчиев.

После започна дългото чакане…

Светла страница

Години трябваше да минат, за да запишат нова светла страница „сините“ в историята на своя клуб. Това стана през 1965 г. — щастливата година на Гунди. През есента на 1964 г. „Левски“ приключи полусезона на пето място с 6 точки зад есенния първенец „Локомотив“ (София). А през лятото на 1965 г., в края на „маратона“, финишира пръв с 3 точки преднина!

Шампионската титла беше извоювана по блестящ начин от състав, в който играеха Георги Аспарухов, Христо Илиев, Александър Костов, Георги Соколов, Стефан Абаджиев, Бисер Михайлов, Иван Здравков, Иван Вуцов, Борис Александров, Георги Златков, Георги Георгиев, Александър Манолов, Георги Стоянов, Симо Николов, Александър Борисов, Теню Ботев. За старши треньор беше ангажиран опитният и авторитетен Рудолф Витлачил.

В този сезон особено блесна талантът на Гунди, който беше голмайстор на първенството и с играта си привличаше като магнит публиката. Това беше сезон на знаменитото нападение на „сините“ — Стефан Абаджиев, Георги Соколов, Георги Аспарухов, Христо Илиев, Александър Костов — имена, които във всяко време биха правили чест на всеки отбор. Чудно ли е, че в ония години на мачовете на „Левски“ на стадиона в Подуяне се стичаха по 40 000–50 000 души?

Юбилейната титла

Сезон 1967–1968 г. Още от старта „Левски“ потегли в равномерно темпо, поддържаше го на цялата дистанция на „маратона“ и за десети път финишира като шампион. Това беше юбилейна титла. В тези години в състава бяха станали промени, в тимовия лист бяха вписани имената и на отличните футболисти Кирил Ивков, Стефан Аладжов, Цветан Веселинов, Янко Кирилов, Стефан Павлов, появиха се и Стоичко Пешев, Георги Каменски, Методи Бончев, Христо Джорджилов, Трайче Спасов. Капитанската лента все така носеше Христо Илиев. Старши треньор беше Кръстю Чакъров, негов помощник беше Йончо Арсов.

Големият удар

Такъв мач не се пропуска! Датата е 17 ноември 1968 г. Денят на най-голямата изненада в първенството: „Левски“ — ЦДНА 7:2… Армейците вкараха гол още във втората минута, после започна „синята серия“: Аспарухов — 3 гола, Янко Кирилов — 2, Александър Костов и Борис Богданов — по 1. Имаше и нещо друго, което трябва да се оцени: при цялото си традиционно напрежение мачът мина коректно, армейците приеха спортсменски най-голямото си поражение. Ето ги достойните победители: Георги Каменски, Стоичко Пешев, Иван Вуцов, Стефан Аладжов, Кирил Ивков, Кръстю Богданов, Стефан Павлов, Борис Богданов, Георги Аспарухов, Янко Кирилов, Александър Костов. Като решаващ фактор за рекордния резултат старши треньорът Кръстю Чакъров посочи волята за победа и строгата тактическа дисциплина.

В първенството за 1968–1969 г. „Левски“ зае второто място. Но това 7:2 има може би не по-малка стойност от една титла — то остана да се помни завинаги.

Нещо за едно обединение

През януари 1969 г. в духа на партийно решение на високо равнище за „окрупняване“ на спортните клубове „Левски“ беше обединен със „Спартак“ (София). Броени дни преди това да стане, запитах Асен Младенов, председател на „Левски“ тогава — какво вярно има в упоритите слухове из София, че такова обединение предстои. Неговият отговор: при нас всичко е спокойно, гледаме си работата, за обединение никой не говори. Същия въпрос поставих на бай Иван Аладжов, бивш председател и един от най-уважаваните деятели на „Левски“, по това време зам.-министър на съобщенията. Неговият отговор: „Който иска да се обединява, да си търси партньор, на нас обединение не ни трябва!“

Да, „сините“ не го желаеха. Но обединението стана — на 22 януари 1969 г. се появи името „Левски-Спартак“. За членовете и привържениците на „сините“ името остана, разбира се, „Левски“. Вярната публика на клуба въобще не прие съчетанието „Левски-Спартак“, както не беше приела навремето натрапеното по съветски модел име „Динамо“.

Опитвам се да направя обективна преценка за ефекта на това обединение. Очевидни факти: клубът получи ведомствен статут с всички предимства, МВР даде солидна подкрепа в изграждането на материалната база, във футболния отбор бяха включени редица опитни и известни състезатели. Негативни страни: под „шапка“ на МВР клубът загуби много от своята самостоятелност, на членовете и почитателите на „сините“ не беше особено желана връзката с милицията, прибавката „Спартак“ накърняваше чистотата и обаянието на името „Левски“. Това, разбира се, са мои разсъждения постфактум. Иначе обединената организация показа голяма жизненост, създаде си авторитет. През 1980 г. от нея се отдели самостоятелният футболен клуб, чието име на свой ред премина през различни перипетии. За нас, драги читателю, си остана въобще непроменено — „Левски“!

Промени. И отново двоен успех

В тимовия лист на „синия отбор“ бяха вписани нови, престижни имена на опитни национални състезатели: Добромир Жечев, Павел Панов, Милко Гайдарски, Васил Митков, Георги Цветков, Иван Стоянов (все известни футболисти на бившия „Спартак“), както и на един от най-популярните и уважавани български спортисти — Никола Котков, преминал заедно с Петър Кирилов от столичния „Локомотив“ (по това време в рамките на „окрупняванията“ той беше за известен период не по своя воля обединен със „Славия“ под името „ЖСК Славия“…), Христо Илиев–Патрата приключи състезателната си дейност и на терена в трогателен момент предаде капитанската си лента на Георги Аспарухов. Старши треньор — първоначално Кр. Чакъров, после Р. Витлачил.

Така в сезона 1969–1970 г. „Левски“ извоюва своята единайсета шампионска титла. А на финала за купата победи ЦДНА с 2:1.

При тържественото закриване на първенството на Никола Котков беше връчена купата на първенец в индивидуалното съревнование по спортсменство.

Злополуката. Топли думи за Котков

Споменах вече за автомобилната катастрофа, при която загинаха двамата големи и обичани майстори на футболната игра — Георги Аспарухов и Никола Котков. Това стана на 30 юли 1971 г. и беше голяма загуба за българския футбол. Тъжната вест бързо се разнесе из цялата страна и отекна в сърцата на безброй хора. За Гунди вече отделих място.

Сега искам да кажа топли думи за Никола Котков.

Винаги и искрено съм го уважавал като човек и спортист. Беше един от най-популярните български футболисти. Хората го обичаха и го уважаваха заради високото му майсторство и най-вече заради изключителното му чувство за спортсменство и другарство. Беше свидна рожба на столичния „Локомотив“ и беше достойно зачетен в своя роден клуб. Както беше зачетен в „Левски“, чиято фланелка носеше с чест тогава.

Един рекорд на „Левски“

Есента на 1973 г. донесе едно рекордно постижение на „Левски“ в първенството: 14 победи и едно равенство — нещо (както подчерта в. „Народен спорт“), което не беше се удавало на никой друг отбор в историята на „А“ група. През тази есен нито един столичен отбор не беше отбелязал гол във вратата на „сините“. Характерна беше оценката на Христо Бонев, тогава капитан на пловдивския „Локомотив“: „Самият факт, че «Левски» постигна нещо, което досега не е отбелязвано в шампионата — в 15 кръга само едно равенство, говори най-добре за силата му. Това ме удивлява. «Сините» действаха мощно, настъпателно, респектираха всички. Поздравявам ги! Ако продължават все така, няма съмнение, че ще останат докрай на върха.“ Да, отборът на „Левски“ остана докрай на върха. Шампионската титла за 1973–1974 г. извоюваха Стефан Стайков, Бисер Михайлов, Милко Гайдарски, Добромир Жечев, Стефан Аладжов, Кирил Ивков, Георги Тодоров, Тони Джеферски, Иван Стоянов, Георги Добрев, Воин Войнов, Чавдар Трифонов, Кирил Миланов, Павел Панов, Георги Цветков, Васил Митков, Цветан Веселинов, Емил Спасов. Капитанската лента носеше Добромир Жечев. Старши треньор беше Димитър Дойчинов с помощник Александър Костов.

Нови лаври

Богати лаври събра „Левски“ при закриването на първенството за сезона 1976–1977 г.: купата и златните медали на шампиона, купата на в. „Вечерни новини“ като първенец в отборното съревнование по спортсменство, купата на в. „Отечествен фронт“ за най-резултатно нападение, купата на ГС на БСФС като градски първенец, Павел Панов беше обявен за голмайстор на първенството и футболист № 1 на България за годината. В отбора вече играеха и Николай Грънчаров, Иван Тишански, Тодор Барзов, Йордан Йорданов, Красимир Борисов, Благой Кръстанов. Капитан на отбора беше Кирил Ивков. Старши треньор — Васил Спасов с помощник Александър Костов.

Богат сезон

Почетната обиколка на шампионите направиха „сините“ и при закриването на първенството за сезона 1978–1979 г. Този път имаше нещо, което правеше успеха им особено ценен: в хода на първенството ЦСКА (така се наричаше вече армейският клуб) поведе с 4 точки преднина, а в края, преди последния и решаващ мач с неизменния си съперник, „Левски“ беше вече излязъл с една точка напред, за първото място му беше достатъчен и равен резултат с армейците. Но „сините“ се устремиха към победата и я заслужиха — 2:1, като победното попадение на Барзов беше обявено за „Гол на годината“! Още един богат сезон за „Левски“: шампионската купа и златните медали, купата на в. „Вечерни новини“ за отборно първенство по спортсменство, купата на в. „Отечествен фронт“ за най-резултатно нападение, купата на в. „Народен спорт“ за голмайстора на първенството Руси Гочев.

В този победоносен сезон се проявиха и новите, добре подготвени попълнения на отбора: Пламен Николов, Руси Гочев, Томас Лафчис, Димитър Енчев, Ангел Станков, Валери Греков. Сред попълненията беше и талантливият Антон Милков, на когото разчиташе и националният отбор, но младият му живот преждевременно угасна при автомобилна катастрофа…

Капитан на отбора сега беше Павел Панов. Старши треньор — Иван Вуцов, с помощници Александър Костов и Людмил Горанов.

Купа на България

През 1980 г. беше учредена купа на България.

Първият турнир за нея, проведен в сезона 1980–1981 г., завърши със заслужен успех на ЦСКА (по системата на точки във финалния кръг).

През 1982 г. се игра финалът на втория турнир: категорична победа на „Левски“ — 4:0 срещу ЦСКА.

„Златната година“

В нашето пътуване, драги читателю, стигаме до „златната“ за „Левски“ 1984 г.

В турнира за купата на България „Левски“ реши крайния си успех в полуфинала, в който елиминира ЦСКА с 3:1. А на финала победи „Ботев“ (Пловдив) с 1:0 и за втори път постави високата награда на трофейната си витрина.

В турнира за купата на Съветската армия двамата големи съперника отново се срещнаха в полуфинала: „Левски“ — ЦСКА 1:0. На финала — „Левски“ — „Доростол“ 4:0.

В първенството за 1983–1984 г. решаващ за титлата се оказа последният мач: в него „сините“ победиха армейците с 3:1 и за 15-и път направиха триумфалната обиколка на шампионите.

Богати бяха плодовете на тази наистина „златна година“: купата и златните медали на републикански първенци, купата на България, купата на Съветската армия, купата на градския съвет на БСФС за столичния първенец, първо място в класацията „Воля за победа“ на в. „Старт“, капитанът на отбора Пламен Николов беше обявен за футболист № 1 за годината.

В този забележителен сезон в състава на „Левски“ бяха включени Борислав Михайлов, Пламен Николов, Красимир Коев, Петър Петров, Николай Илиев, Емил Велев, Наско Сираков, Емил Спасов, Красимир Чавдаров, Михаил Вълчев, Пламен Цветков, Руси Гочев, Петър Курдов, Божидар Искренов, Владо Делчев, Андрей Аспарухов, Веселин Балевски, Георги Йорданов, Григор Григоров, Стоил Георгиев, Александър Начев, Христо Денчев. Старши треньор беше Васил Методиев с помощник Стоян Китов.

Не беше случаен този триумф. Беше отдалече и системно подготвен в юношеската школа — от нея излетя цяло ято талантливи млади футболисти: Михайлов, Петров, Коев, Искренов, Илиев, Сираков, Велев. На тези довчерашни юноши беше гласувано доверие и те станаха основно ядро на отбора — троен победител. „Малко са подобни случаи на такова многочислено и едновременно подмладяване на един отбор, и то със собствени кадри. Така бяха постигнати успехите“ (оценка в печата).

В края на този сезон капитанът Пламен Николов три пъти извеждаше футболистите в сини фланелки в почетни обиколки под нескончаеми овации. Традиционната почетна обиколка на победителите… За футболистите това е празничен миг, в който са вложени много, много месеци на делничен всекидневен труд!

Шумни събития, отнета и възстановена титла

С необикновени, нашумели събития беше свързан краят на първенството за 1984–1985 г. И с безкрайни коментари. И с емоции, които дълго време не можеха да се уталожат.

За какво става дума?

Борбата за първенство беше завършила с успех и с нова шампионска титла на „Левски“. Оставаше да се реши спорът за купата на България. И на 19 юни 1985 г. на националния стадион в петия пореден финал за тази купа една срещу друга (за кой ли път?) застанаха единайсеторките на „Левски“ и ЦСКА. Този мач завърши 2:1 за ЦСКА.

По време на играта на терена избухна скандал, разигра се мигновена срамна сцена с участието на неколцина играчи от двата отбора, размениха се удари, препълнените трибуни реагираха бурно, на стадиона се създаде нервна, грозна обстановка, далеч под достойнството на един финал за купата на България, под достойнството и авторитета на „Левски“ и ЦСКА. След енергична съдийска намеса бе въдворен ред на терена, страстите се поуталожиха, играта продължи.

Два дни по-късно, на 21 юни, беше оповестено решение на секретариата на ЦК на БКП по повод този скандал: разпускат се футболните клубове и представителните отбори на „Левски“ и ЦСКА, отнема се ведомственият статут на двата клуба, отнема се завоюваната вече шампионска титла на „Левски“, отнема се от ЦСКА спечелената купа, търси се персонална отговорност и т.н. И като капак: сменени бяха имената на двата клуба: „Левски“ стана „Витоша“, ЦСКА — „Средец“…

Страхотни санкции, те просто зашеметиха почитателите на двата клуба — срамният скандал налагаше наистина строги наказания, но не беше ли нещо сбъркана пропорцията? Имаше и друг въпрос: защо чак секретариатът на ЦК на БКП трябваше да се занимава с това, което става по игрищата, когато съществуват съответни футболни институции? Този секретариат по-важна работа няма ли?

Няма да коментирам въпросното решение, безсмислено е.

С времето, разбира се, нещата заеха своите места. Между другото беше възстановено крайното класиране в първенството за 1984–1985 г.: „Левски“ — 40 точки, ЦСКА — 36, „Ботев“ (Пловдив) (Тогава се наричаше „Тракия“) — 33. ЦСКА получи купата за 1985 г.

Новата си шампионска титла „сините“ бяха завоювали със стабилния си състав от 1984 г., имаше и попълнения: Николай Тодоров, Калин Банков, Антони Здравков, Милан Кашмеров, Мирослав Байчев. Старши треньор беше Васил Методиев.

Със стабилна основа — отново на върха

Колко важно е за един клуб да осигури стабилна, трайна основа на своя представителен отбор. И да може да я поддържа със свои кадри. Такава основа беше създал „Левски“ през 1984 г., когато синята фланелка беше поверена на млади, талантливи футболисти, подготвени в клубната юношеска школа. През сезона 1987–1988 г. от тази школа дойдоха нови млади надарени състезатели, които ще намерят места в състава — Георги Славчев, Велко Йотов, Кирил Вангелов, Георги Донков, Росен Крумов, Владимир Шаламанов, Павел Груев, в групата влязоха и Васил Драголов, Димитър Марков, Никола Костов и др. Така беше оформена здрава сплав от по-опитните играчи и новите попълнения. Особено силно игра през този сезон голмайсторът Наско Сираков — 44 точни попадения в 49 мача за първенство, за купата и т.н.

Така с 20 победи, 8 равни мача и само 2 загуби, при 67:29 гола в първенството за 1987–1988 г. „Левски“ отново завладя върха. Старши треньор и сега беше Васил Методиев.

Триумфът

През пролетта на 1993 г. пряката среща за първенство между „Левски“ и ЦСКА може би за пръв път нямаше значение в борбата за титлата — четири кръга преди края „сините“ вече си я бяха осигурили. Въпреки това те воюваха за победата до последната минута, дадоха най-силната си игра за сезона — и след като ЦСКА поведе с 2:0, спечелиха мача с 3:2. В този мач те се бориха не за точки, а за моралната победа и това беше изява на шампиони. Шампиони с рекордна преднина по точки и голове пред големия и достоен съперник.

Истински триумф беше за тях закриването на първенството за 1992–1993 г. „Сините“ събраха всички награди: купата и златните шампионски медали, купата на първенец на столицата, купата като най-добър отбор в класацията на в. „Футбол“, купата на „Отечествен вестник“ за най-резултатно нападение (76 гола), купата на в. „Подкрепа“ за най-добра защита (допуснала само 27 гола), купата на в. „Спорт“ за голмайстора Пламен Гетов, който получи и наградата на в. „Футбол“ като най-добрия футболист в първенството.

В този така богат сезон престижа на „Левски“ защитаваха Пламен Николов, Здравко Здравков, Петър Хубчев, Валентин Дъртилов, Александър Марков, Красимир Коев, Николай Илиев, Георги Славчев, Златко Янков, Гошо Гинчев, Даниел Боримиров, Наско Сираков, Илиян Илиев, Георги Донков, Пламен Гетов, Емил Мицански, Велко Йотов, Димитър Трендафилов, Валери Вълков, Калин Банков, Николай Митов, Илиян Симеонов, Владко Шаламанов, Стоян Пумпалов, Александър Николов. Капитанската лента носеше Наско Сираков. Старши треньор — Иван Вутов.

„В съкратени срокове «Левски» спечели титлата с аванс от десет точки и не остави никакви съмнения за превъзходството си над останалите отбори. Направи го мощно и категорично срещу най-големия си съперник ЦСКА в един двубой, рядко виждан по нашите терени“ (в. „Футбол“). „Победителите успяха да обърнат в своя полза един загубен в началото мач. И само това да бяха сторили, те заслужаваха да бъдат поздравени. С точни удари те станаха шампиони с преднина, която не се помни в първенството“ (в. „Спорт“).

Думи, които казват всичко.

Пред мене е списък на старши треньорите на „Левски“ за времето от 1921 до 1993 г. Имена, имена… Те са от различни епохи, всяко от тях е неделима част от пътя на „Левски“, в известен период всяко от тях повече или по-малко е определяло насоката на този път. Те всички са оставили невидими следи по дългия път на „Левски“.

Ще ти представя тези треньори, драги читателю. Ще ги представя по хронологичен ред, т.е. според това, кога всеки от тях се е появил за първи път на командния мостик.

Борис Василев-Боркиша (като завеждащ футбола в клуба той е имал треньорски функции): 1921–22 г., 1922–23, 1924–25, 1925–26, 1926–27.

Михаил Борисов (първият неофициален треньор в историята на българския футбол): 1923–24 г.

Иван Качев: 1927–28, 1928–29, 1929–30, 1930–31, 1931–32 г.

Цветан Генев: 1932–33 г.

Иван Радоев: 1933–34 (с Георги Караиванов)^[1], 1937–38, 1944–45, 1945–46, 1946–47, 1947–48, 1950, 1951 (Венцислав Ангелов)

Георги Караиванов: 1934–35 г. (Р. Льовенфелд)

Рудолф Льовенфелд: 1935–36 г. (Иван Радоев)

Кирил Йовович: 1936–37 г.

Димитър Мутафчиев: 1938–39, 1953 г.

Асен Панчев: 1939–40, 1941–42, 1942–43, 1943–44 (Иван Радоев)

Милош Стружка: 1940–41 г.

Режьо Шомлай: 1948–49 г.

Венцислав Ангелов: 1952 (Любомир Петров-Боби)

Васил Спасов: 1954, 1955, 1956 (Г. Пачеджиев), 1976–77 г.

Георги Пачеджиев: 1957, 1958, 1958–59, 1959–60 (К. Георгиев)

Константин Георгиев: 1960–61 (Кр. Чакъров)

Кръстю Чакъров: 1961–62, 1962–63, 1963–64, 1966–67, 1967–68, 1968–69 (В. Спасов), 1969–70 (P. Витлачил)

Рудолф Витлачил: 1964–65 (Хр. Младенов), 1965–66, 1969–70 (Кр. Чакъров), 1970–71 (Й. Арсов)

Йончо Арсов: 1971–72, 1972–73 (Д. Дойчинов)

Димитър Дойчинов: 1973–74, 1974–75 (Ив. Вуцов)

Иван Вуцов: 1975–76, 1977–78, 1978–79, 1979–80

Христо Младенов: 1980–81, 1981–82 (Д. Жечев)

Добромир Жечев: 1982–83, 1989–90 (П. Панов)

Васил Методиев: 1983–84, 1984–85, 1987–88, 1988–89 (Д. Жечев), 1991–92 (Д. Дерменджиев)

Кирил Ивков: 1985–86, 1986–87 (П. Панов)

Павел Панов: 1990–91 (В. Методиев)

Иван Вутов: 1992–93 г.

Георги Василев: 1993–94 г.

Най-често на командния мостик, както се вижда, са заставали Иван Радоев и Кръстю Чакъров — по 9 пъти, Васил Методиев — 6, Борис Василев, Иван Качев, Георги Пачеджиев, Васил Спасов, Иван Вуцов — по 5 пъти.

Извоювани шампионски титли: Иван Радоев — 4, Васил Методиев — 3, Рудолф Витлачил — 2, Цветан Генев, Кирил Йовович, Асен Панчев, Режьо Шомлай, Димитър Мутафчиев, Кръстю Чакъров, Димитър Дойчинов, Иван Вуцов, Иван Вутов — по 1.

Двойни победи — шампионска титла и носител на купата едновременно: Иван Радоев — с 3 двойни титли (1946, 1947, 1950), с по 1 двойна титла — Асен Панчев (1942), Режьо Шомлай (1949), Рудолф Витлачил (1970), Васил Спасов (1977), Иван Вуцов (1979), Васил Методиев (1984).

Доайен на „сините“ треньори очевидно е Иван Радоев, който изведе отбора до завидни успехи в трудни за клуба години. Колцина са тези, които сега си спомнят за делото на този забележителен специалист, възпитан, ерудиран и коректен човек, отдал на „Левски“ всичко от себе си.

Когато всеки мач е премиера

Познавах мнозина от треньорите на „Левски“, мислил съм понякога за тяхната съдба — съвсем не е леко да си наставник на този популярен отбор, устремен винаги към върха, да работиш в атмосфера, в която често бушуват центростремителни и центробежни сили и в която си в постоянно напрежение, под зорки и мнителни погледи, да усещаш натиска на хиляди почитатели, които са те посрещнали с овации и „Осанна“, когато си поел поста, и ще те изпратят с хули и „Разпни го“, ако не си оправдал надеждите им. Както се случи с някои от треньорите, които представих… И както може да се случи с всеки треньор, защото във вихъра на големия двубой, между триумфа и провала понякога има броени секунди.

А този голям двубой — не е ли той по същество сблъскване на треньорски характери, интелект, авторитет, професионално умение и лични възможности? Как да не завиждаш на режисьора? Подготвил е новата постановка, вечерта на премиерата се настанява в ложата си и следи спокойно развитието на действието, известно му е всяко следващо явление, знае, че в началото на второто действие например младият герой ще поднесе розичка на любимата си и ще ѝ каже, че я обича, а тя свенливо ще сведе очи. Никакви изненади не очакват режисьора, най-много някоя сбъркана реплика, което зрителите едва ли ще забележат. А накрая той ще се поклони на публиката, ще приеме нейните овации — и по-нататък едва ли ще посещава тази постановка, механизмът е включен, всичко се повтаря. Колко е различно положението ти на треньор! И ти си подготвил грижливо отбора си за поредния мач, постарал си се да предвидиш всички възможни изненади и как да противодействаш — но как ще гледаш спокойно този мач, когато насреща ти е силен, опитен и хитър съперник, който също грижливо се е подготвил и в хода на играта може да прати по дяволите целия ти тактически план! И ти стискаш зъби, потиш се от напрежение на резервната скамейка, палиш цигара от цигара и тръпнеш до последния съдийски сигнал… „С всеки мач се раждаш и умираш“ — каза ми веднъж треньорът Кирил Ивков, беше прочел някъде тази мисъл и не беше я забравил.

За треньора всеки мач е премиера. „Сините“ и „белите“ например могат да изиграят десет мача поред и всеки от тях ще бъде оригинален спектакъл, с оригинална сюжетна линия и оригинална развръзка. И с оригинално напрежение, разбира се. А в същото време в театралната зала ще върви поредното представление на същата пиеса, със същите реплики, в началото на второ действие младият герой все така ще поднесе розичка на любимата си, тя все така свенливо ще сведе очи. Няма изненади, няма напрежение, чиста работа. Как да не завидиш на режисьора!

Да, но нали именно в това е неповторимото обаяние на футбола — в тези зашеметяващи изненади, които той може да крие до последните секунди и които са в състояние да взривят стадиона… Човек заради това отива на мач — заради голямата неизвестност, да види какво ще стане? Футболът е по-завладяващ от една пиеса, защото в него няма режисура, на стадиона всичко може да се случи. И ако някъде се почувства намеса на режисьорска ръка — всичко отива по дяволите…

Пред мене е една снимка, направена през 1952 г., жизненост лъха от нея: група засмени момчета в анцузи, сред тях е самоуверен млад човек с шлифер. За „Левски“ тази снимка има историческа стойност — това са негови юноши начело с треньора си Любомир Петров-Боби: през 1952 г. те са извоювали републиканска шампионска титла за юноши старша възраст — първата шампионска титла за клуба въобще в първенствата на младата смяна!

Тридесет години преди това на някогашната „Могилка“ беше станало събитие, за което ти разказах, драги читателю: бяха се появили „сините лъвчета“, първият юношески футболен отбор у нас. Така „Левски“ остава като пионер в работата с младата смяна, тогава беше поставено началото на здрава традиция в клуба. За тази традиция и за някои събития, свързани с нея, ще стане дума сега.

Нека най-напред си изясним нещата: в периода до 9 септември 1944 г. у нас е било организирано само едно държавно първенство за юноши — през 1943 г., когато победител е АС 23. Редовните републикански първенства на младата смяна започват, както следва: за юноши старша възраст през 1946 г., за деца през 1956, за юноши младша възраст през 1964 г. Тръгваме по следите на тези събития и пътьом ще узнаем, че пръв републикански шампион за юноши старша възраст е бил „Ботев“ (Бяла Слатина) през 1946 г. Тези събития ще ни насочат и към „Левски“ — наследниците на някогашните „сини лъвчета“, както видяхме, завладяват юношеския връх през 1952 г. Това е времето, когато на младата смяна в клуба започват да посвещават време, сили и опит бивши популярни футболисти от първия отбор и влагат много обич и амбиция в благодатното поприще. На това поприще веднага изпъква едно име, станало еталон в работата с децата и юношите в „Левски“ — Константин Георгиев-Коцето. Представих ти го вече, драги читателю, неуморната работлива „пчеличка“ на отбора-шампион от времето на Спасов, Ласков и др. вършеше огромна работа, без да блести за зрителите. За да блесне с цялото си дарование като треньор на младите — тук се оказа неговото призвание. Благ по характер, общителен, трудолюбив, принципен, Коцето Георгиев обичаше работата си, обичаше своите възпитаници, даваше им всичко от себе си, поддържаше редовна връзка с родителите и учителите им, остава пример на висококвалифициран, предан специалист, създаде школа в работата с децата и юношите на „Левски“. На същото поприще в онези години изпъкват и други имена, които оставиха следи: Любомир Петров-Боби (за него стана дума), Атанас Динев, Ангел Петров-Чори, Драги Георгиев, Петър Дончев — все уважавани ветерани, които с творческата си работа, преданост и голям опит във футбола имат голям принос за общия успех. Ще се появи и Петко Николков, работлив, взискателен и опитен педагог, посветил цялата си ползотворна треньорска кариера на младите. И още едно уважавано име — Михаил Георгиев, за него ще стане дума след малко.

Това са хората, които подготвиха нови шампионски титли за юношите старша възраст: 1953 г. — Атанас Динев, 1954 г. — Константин Георгиев, 1957 г. — Константин Георгиев, 1958 г. — Константин Георгиев, 1960 г. — Ангел Петров-Чори, 1961 г. — Константин Георгиев и Михаил Георгиев. През тези години „Левски“ спечели шампионски титли и за деца: 1960 г. — треньор Драги Георгиев, 1962 г. — треньор Петко Николов.

Ако погледнем сега назад, ще видим, че това е период, в който младата смяна на „Левски“ — благодарение именно на труда и обичта на треньорите — е истинска ковачница на елитни футболисти: Георги Аспарухов, Христо Илиев, Александър Костов, Александър Шаламанов, Петър Величков, Георги Соколов, Стефан Абаджиев, Иван Георгиев, Бисер Михайлов, Янко Кирилов, Иван Здравков, Цветан Веселинов, Георги Стоянов-Джеси, Методи Ангеловски, Пантелей Димитров, Спас Пашов, Никола Цанев, Александър Манолов, Димитър Захариев, Деян Гороломов, Георги Каменски, Георги Тиханов и много, много други (някои от тези футболисти ще играят по-късно в други клубове). Добре бяха поработили треньорите, които ти представих, драги читателю, бяха подготвили стабилно бъдеще на „Левски“.

В духа на традицията

Достигаме до етапа на 1963 г. — тогава стана забележително събитие: на новия клубен стадион (тридесет години по-късно той ще получи името на Георги Аспарухов) беше открита първата детско-юношеска клубна школа по футбол у нас — школата на „Левски“, която ще стане школа еталон. Жива е традицията, чието начало е далече във времето, маркирано с появата на „сините лъвчета“.

Ето го и първия директор на школата — Михаил Георгиев, един от най-опитните и авторитетни наши специалисти в тази област, който ще постави на здрави основи нейната дейност и ще очертае тенденциите на развитието (след него този пост ще поемат други специалисти). За работа с младата смяна бяха създадени възможните най-добри условия, въведе се и обучение на десетгодишни деца.

Юношите старша възраст спечелиха нова шампионска титла през 1971 г., треньор Петър Дончев. А в следващите години в младата смяна на „Левски“ ще израснат първокласни футболисти — като Емил Спасов, Томас Лафчис, Валери Греков, Тони Джеферски, Йордан Йорданов, Славчо Стоилов, Никола Радев и т.н. Цели десет години обаче трябва да минат, за да застанат юношите старша възраст отново на върха — през 1981 г., с треньор Серги Тодоров. Сред младите шампиони сега са футболисти, които скоро ще се радват на завидна популярност — Борислав Михайлов, Петър Петров, Красимир Коев, Николай Илиев, Божидар Искренов, Наско Сираков, Емил Велев и т.н. (все така заедно ги видяхме в шампионския триумф на първия отбор на „Левски“ през „златната“ 1984 г.). Следват нови титли за юношите старша възраст — през 1987 г. с треньор Ради Минковски, през 1989 г. с Емилиян Павлов, през 1991 г. с Ради Минковски.

Юношите младша възраст завладяха върха през 1964 г. с треньор Петко Николов, 1967 г. с Михаил Георгиев, 1969 г. с Петър Дончев и Асен Панайотов, 1978 г. с Петко Николов, 1984 г. с Веселин Лечев, 1988 г. с Воин Войнов, 1989 г. с Ради Минковски, 1992 г. с Бисер Хаздай. Шампионски титли спечелиха и детските отбори — през 1971 г. с Георги Стоянов, 1984 г. с Емилиян Павлов, 1987 г. с Димитър Алексиев, 1989 г. с Николай Грънчаров.

Фланелката с националния герб са обличали около сто възпитаници на школата на „Левски“. По участия в юношеския национален отбор рекордьори между тях са Валери Греков — 38 мача, Красимир Коев — 36, Николай Илиев — 29, Воин Войнов — 28, Тони Джеферски — 27, Томас Лафчис и Иван Стоянов — по 25, Божидар Искренов — 20, и т.н. Голмайстор — рекордьор на юношеския национален отбор, и до днес остава Павел Панов с 20 гола. Възпитаници на школата на „Левски“ станаха европейски юношески шампиони с отбора — победител в турнира на УЕФА през 1959 г. — Г. Соколов, Н. Цанев, П. Величков, Д. Жечев, Ст. Китов, П. Димитров, П. Александров, и през 1969 г. Г. Тодоров, П. Панов, Сл. Стоилов, Н. Радев.

Зад всички тези постижения са усилията, амбицията и предаността на опитни специалисти треньори. Имената на мнозина споменах, към тях ще добавя и тези на Емил Спасов, Янко Кирилов, Стефан Аладжов, Васил Митков, Стефан Грозданов, Румен Близнаков, Александър Кръстев, Ангел Станков, Б. Хаздай. Дял в успехите има и един опитен методист, чието име е добре познато — Георги Пачеджиев.

В такава равносметка обикновено се пренебрегват усилията и заслугите на други хора — безкористните и предани обществени деятели. А на младата смяна на „Левски“ много обич и грижи в продължение на дълги години посветиха те — Любомир Алдев, Георги Манов, Михаил Цветков, Илия Димов, Димитър Спасов, Иван Велков, Милчо Гавазов, Димитър Антонов, Георги Тошков, Стефан Грънчаров.

…Разказах ти, драги читателю, нещо за основните тенденции в развитието на детско-юношеския футбол в „Левски“. Темата заслужава внимание, защото „Левски“ — както и ЦСКА, „Локомотив“ (София), „Ботев“ (Пловдив) и др. — е един от основните центрове за подготовка на млади кадри въобще за българския футбол. Ще цитирам редове от в. „Старт“, посветени на възпитаниците на клубната школа: „Първо научихме имената на новите титуляри на «Левски» — приличащи си по снажния ръст, по дарбата да мислят и действат бързо, по умението им да играят и живеят задружно… И дойдоха победите, титлите, дойде признанието. Заради пробуждането на собствената сила!“

Времето налага промени, преоценки и проблеми

— Икономическата и моралната криза в обществото рефлектира особено силно в детско-юношеския футбол… Дейността на детските и юношеските треньори се оценява според това — дали са станали републикански първенци, а не колко професионални футболисти са изградили… По мое време любовта към футбола беше по-голяма, на сегашното поколение липсва футболът на улицата и това стеснява естествената основа за развитието му… Сегашното поколение много повече се „разсейва“, изкушенията са по-големи. Струва ми се, че младите футболисти твърде рано получават големи материални импулси, които не винаги заслужават — това твърди Павел Панов, старши треньор на младежкия национален отбор.

Времето носи промени във всички сфери на живота, носи ги и в детско-юношеския футбол. Много точна е диагнозата на Павел Панов. Бих добавил нещо към нея: въвеждането на професионалния статут неизбежно създаде нова обстановка в нашия футбол, в него властно и неудържимо навлязоха парите, появи се трансферът, едно понятие, което има неотразимо въздействие. Времето наложи преоценка на ценностите, предаността към родния клуб загуби своята стойност — довчерашни юноши без колебание го напускат, за да отидат там, където им се предлагат повече пари… Проблемът има многопланов аспект, допира до колизия между моралния дълг към родния клуб и лични интереси. И до правото на клуба да разчита на собствените млади кадри, които е подготвил.

Проблемите на младата смяна се усложняват и от незавидното финансово състояние на футболните ни клубове напоследък. Липсата на средства води до съкращаване на треньори в детско-юношески школи, трудно се поддържа материалната база. Детско-юношеският ни футбол е в период на криза и нейните последици неизбежно ще се отразят върху общото състояние на нашия футбол. Ако не се намерят навреме начини за нейното преодоляване.

Пионер в детско-юношеския футбол у нас, „Левски“ и сега остава лидер в тази област. Показа го с учредяването на академията „Георги Аспарухов“ за младата смяна.

— За нашия клуб това е път към бъдещето — ще ми каже президентът Томас Лафчис. — Със създаването на академията искахме да поставим на здрава основа по-нататъшното развитие на „Левски“ в стремежа ни към европейския елит.

За работата на тази академия клубът създава най-добри условия, подборът на нейните възпитаници ще бъде прецизен и ще обхване деца от най-ранна възраст от цялата страна. Високи ще бъдат и изискванията пред специалистите в нея. В подготовка е и модерната база на клуба в Драгалевци.

„Левски“ остава верен на своите традиции, чието далечно начало е в деня, в който се тоявиха „сините лъвчета“.

Разговаряме за международните изяви на „Левски“ и аз си спомням, че на тая тема си приказвахме с Георги Аспарухов на летище „Орланда“ в Стокхолм, докато чакахме да се качим на самолета за София. Говорихме за загубата (1:2) от „Юргорден“ в първия мач.

— Тия (играчите на „Юргорден“) в София всякак ще ги елиминираме и ще минем в следващия кръг на турнира — казваше ми Гунди. — Но защо трябва да чакаме реванша в София, когато можехме и тук да спечелим мача и да решим въпроса? Защо все така се получава — да разчитаме на победи у дома, за да компенсираме загубите навън? Който е силен, той побеждава и навън, така ще го уважават хората, така се създава международен престиж. Имам предвид реални възможности, каквито ние имахме срещу „Юргорден“.

Равносметка. И още една равносметка

Предлагам, драги читателю, в контекста на думите на Гунди да анализираме представянето досега на „Левски“ в европейските турнири — най-меродавна проверка за международната стойност на клубните ни отбори. Да направим обичайната равносметка: В периода от 1965 до есента на 1993 г. вкл. „Левски“ има участие в 24 турнира, играл е в тях общо 82 мача, в които е регистрирал 27 победи, 15 равенства и 40 загуби при общо 136:146 гола. Тази обобщена равносметка не е кой знае колко ласкава, както се вижда, но мисля, че не е и шокираща. Ще си послужа сега с друга равносметка, която дава, струва ми се, по-точна представа за постиженията на „Левски“ в европейските клубни турнири. Равносметка на победите и загубите (без да смятам 15-те равенства) у дома и навън. Получава се доста различна, неприятна картина: като домакин „Левски“ е постигнал 24 победи и е понесъл 8 загуби. Като гост цифрите са съвсем други — 3 победи и 32 загуби!… Имаше право Гунди — при каквито и да било уговорки, можеш ли да разчиташ на висок, стабилен и траен международен престиж, когато в едни и същи цикли, при едни и същи съперници имаш у дома си 24 победи, а навън само три?! Цифри, които са свързани с голямата тема за представянето на „сините“ в отговорни международни изпитания, допират до престижа на клуба, а и на българския футбол.

Истината. И другата истина

Възхищавал съм се от футболистите в сини екипи в редица големи, напрегнати, шумни двубой — с „Бенфика“, „Аякс“, „Атлетико“ (Мадрид), „Динамо“ (Киев), „Щутгарт“, „Глазгоу рейнджърс“, „Вердер“ — прочути, мощни, рутинирани съперници, които държат за своето реноме и за финансовите си интереси и не правят подаръци никому. „Сините“ не се смутиха от имената и авторитета, водиха борбата срещу тях със самочувствие, мъжество, физическа мощ, тактически дисциплина и футболно умение, играха като равен с равен и постигнаха победи, някои от които ще останат в златния фонд на клуба. Това е истина, която следва да се оцени.

Има, за съжаление, и друга истина. Имаше мачове, в които ми беше просто неудобно (избирам този израз) да гледам как играе „Левски“ срещу съперници, които с нищо не го превъзхождаха, не можеха въобще да бъдат преграда по неговия път в европейските клубни турнири. А ставаха неочаквано и непреодолимо препятствие, спираха „сините“ понякога още в началото на участието им в поредния турнир. Като онзи скромен и никому неизвестен ОФИ от Ираклион например… Имаше ред съперници — „Гурник“, „Аустрия“, „Динамо“ (Берлин), „Порто“, „Днепър“, двубоите с които бяха загубени само поради тази разлика от един гол в повече на чужд терен, а бяха напълно преодолими и можеха да бъдат елиминирани, ако футболистите в сини фланелки бяха дали това, което хората очакваха от тях и което можеха да дадат. Как може да се приеме тази загуба от „Уотфорд“ в София, след като мачът в Лондон беше завършил наравно? Или тежкото поражение в Алкмаар срещу отбор от средна класа? Да не говорим за най-голямата конфузия, наречена „Люцерн“, чиито играчи сигурно са били сред най-изненаданите от успеха си, който въобще не са очаквали…

Неприятен въпрос

В писмо до в. „Левски“ м.г. Васил Владев от село Долен, Русенско, питаше: „Защо «Левски» по традиция играе на международния терен по-лошо дори от «Етър»? Защо играчите му не се раздават на терена така, както става в други отбори?“… Васил Владев е налучкал според мен същината на проблема: в много от мачовете в европейските турнири футболистите в сини фланелки не се раздаваха така, както става в други отбори! Така е, разбира се. Далеч съм от мисълта да оневинявам някои треньори за техни грешки, но основното за мен в случая е тук — в непостоянната, нерядко безотговорна игра на „сините“, без всеотдайност, без пълно изразходване на силите и неукротим стремеж към високата цел. Тук за мен е голямата отговорност на мнозина от играчите на „Левски“ за поредицата пропуснати възможности в тези турнири. И за скромните досега постижения на клуба в тях: след участие в 24 турнира най-големите успехи на „сините“ са достигането 4 пъти до 1/4 финалите, полуфиналите остават недостижими.

Истината не бива да се премълчава: на международното поле „Левски“ остава голям длъжник — към българския футбол, към спортната ни общественост, към своите почитатели и най-вече към своя авторитет. Характерно е, че в държавното първенство „сините“ неизменно си поставят високи цели, борят се с всички сили за тях и затова са уважавани. А в същото време в международните им изяви често ги виждахме в друга светлина, без убедителна готовност за разходване на силите докрай в името на висока цел. Никога не бих приел „Левски“ да остане като любимец с домашна слава… Когато като голям, самоуважаващ се лидер освен към националната шампионска титла следва самоуверено и настойчиво да се насочи и към по-високите етажи на европейската клубна йерархия.

Лъч на надежда

С представянето си в турнира на европейските шампиони през есента на 1993 г. „Левски“ започна да изплаща свой голям дълг — така поне ми се иска да вярвам. Имам предвид общопризнатия успех срещу „Глазгоу рейнджърс“ и равностойната борба с „Вердер“. Това бяха солидни вноски за погасяване на дълга. И лъч на надежда.

Дали и кога ще бъде изплатен целият дълг? Много са факторите, от които зависи отговорът на тоя въпрос. И на първо място — умението да се формира и поддържа по-траен, стабилизиран, мощен елитен състав и насочването му към високи цели и на международното поле. Колко лесно е да се каже това…

Мисля за маршрутите на „Левски“ в европейските клубни турнири. И си спомням една мисъл на Джек Лондон: няма нищо по-изтощително от преодоляване на разстоянието! Изпитал го е, за да напише тези думи. Да преодолееш разстоянието до целта, към която си се устремил, да изминеш дългия и труден път към върховете, там в далечината… Не всеки успява да тръгне по този път, а и от тия, които тръгват, колцина ще издържат, защото той става все по-труден — трябва да имаш непоколебима устойчивост, мъжество и готовност да се изразходваш докрай, за да издържиш. Питам се — ще имат ли сили да издържат футболистите в сини екипи?

По време на нашето пътуване, драги читателю, те запознах със старото игрище „Левски“. Разказах ти с колко много труд, средства, обич, неприятности и все нови грижи го бяха построили членовете и приятелите на „Левски“, построиха го и дълги години след това все го дострояваха — сами, без помощ от никъде. Свидно за „сините“ беше това игрище, беше станало техен материален и духовен център, на него винаги кипеше живот.

Така беше — до 1949 г. Тогава на същото място беше започнало изграждането на националния стадион. Той получи името „Васил Левски“. Получи го по наследство от старото игрище „Левски“!

Най-популярният столичен клуб остана бездомен. За него започнаха години на странстване.

На първо време — след като безцеремонно отнеха неговата база — му разрешиха да ползва съседното игрище „Юнак“. Известно е как се ползва чужда база, винаги съзнаваш, че е чужда.

По-късно през 1951 г. на „Левски“ беше отстъпено (временно) игрище „Динамо“ в квартал „Иван Вазов“ (на това място сега се намира плувният комплекс „Спартак“). Маломерно, неугледно, неудобно беше това игрище, с терен от черна сгурия, с тесни съблекални, без трибуни. То отдавна е забравено. Но навремето за него често се пишеше и говореше, то остава част от миналото на футбола в столицата. И част от историята на „Левски“. За това ще ти разкажа нещо за него, драги читателю. За да имаш известна представа за условията в този период.

Пролетни картини на игрище „Динамо“

Под това заглавие във в. „Вечерни новини“ от 14 април 1954 г. съм обяснил навремето как се гледа мач на игрище „Динамо“. Ето част от тези редове:

„Съветвам ви да си вземете най-старите обувки, най-износеното палто и неограничено търпение… След като се снабдите с билет (често пъти с цената на измачкани обувки и дрехи), пред вас изниква въпросът как да гледате играта. Малкото място е буквално претъпкано от няколко хиляди души, всеки от които се стреми да си осигури известен кръгозор по всички възможни начини. Хората са насядали буквално на самата тъч линия (понякога и на метър навътре от нея), наклякали, стоят прави. За да си осигурите кръгозор, можете да използвате столчета, сандъчета, лимонадени тарги, тухли, камъни, потрошени кошове, купчинки пясък, на които да стъпите. Ако имате спортни дарби, можете да се покачите на дървената ограда, да се покатерите на близките дървета и телефонни стълбове, да увиснете на съседните разклатени баскети, като си поемете целия риск…“

За мачовете на игрище „Динамо“ афиши обикновено нямаше, вестниците рядко съобщаваха за тях. „Нищо не пишете, другари, нищичко — отчаяно се молеха стопаните на игрището. — Тук едва се събират 1500 души, ще дойдат 10 000, какво да ги правим! Елате да видите какви щети са нанесени.“

Жива мъка беше за футболистите да тренират и играят на това игрище, сред облаци прах и на разровена сгурия, върху която всяко падане беше болезнено. В съблекалните, разбира се, душове нямаше, играчите се миеха на няколко чешмички.

При такива условия бяха поставени „сините“ в ония години, при такива условия се подготвяха футболистите на „Левски“. И не само се подготвяха — ставаха и шампиони (1950, 1953 г.), вицешампиони (1951, 1956, 1958 г.), носители на купата (1950, 1956, 1957 г.). Примитивните условия действаха мобилизиращо на играчите и членовете на клуба, сплотяваха неговите почитатели. Периодът на някогашното игрище „Динамо“ остана достоен етап от дългия път на „Левски“ през времето (това беше период, в който и клубът носеше името „Динамо“, наложено му при поредната реорганизация на спортното движение).

Какво ставаше на Герена

Годините на странстване на „Левски“ не бяха завършили. Но идваше и времето на съзидание.

През лятото на 1959 г. отдавна очаквани първи копки бяха направени в местността Герена в столичния квартал Подуяне, район „Васил Левски“. Тук, по решение на столичната община, беше отпуснато просторно място за изграждане на стадион на клуб „Левски“ (по това време беше вече възстановено името му) — първите копки отбелязаха началото на строежа. Това решение на общината беше плод на настойчиви постъпки на изтъкнати членове и деятели на „Левски“, които използваха своето служебно влияние и обществен авторитет, за да помогнат на клуба в сложен момент от неговото съществуване. Познавах някои от тези хора — Атанас Димитров, Руси Христозов, Кирил Клисурски, зная колко усилия посветиха те на тази цел — място за стадион на „Левски“. Справедливо е да се знаят тези имена.

Строежът на стадиона — това беше станало главна грижа и задача на клуба в следващите години. В изграждането на така желаната база бяха вложени трудът, надеждите и предаността на целия клуб, спомням си как в ранните часове на деня към Герена тръгваха бригади, в които редовно участваха деятели, ръководители, служители и членове на „Левски“. Много труд и средства бяха необходими, за да се изгради модерна спортна база, помощ оказаха някои ведомства и служби в района. В интерес на истината, трябва да спомена и ценната подкрепа на РК на БКП и на РНС в район „Васил Левски“.

Така постепенно се оформяше големият клубен стадион, който щеше да стане център на големия съвременен спортен комплекс „Левски“. Задача на следващите години беше изграждането на този комплекс, за който по-късно, след обединението със „Спартак“ през 1969 г., голяма помощ оказа МВР.

Сега клубът разполага с великолепна спортна база, една от най-съвременните футболни бази у нас. В нея са налице всички условия за работа и на детско-юношеската школа, те ще бъдат след време на още по-високо равнище за академията „Георги Аспарухов“, за младата смяна. На разположение на клуба е и новата, модерна база в Драгалевци.

През 1993 г. по случай 50-годишнината от раждането на Георги Аспарухов комплексът в Герена получи неговото име, а при входа беше открит паметник на незабравимия футболен майстор-спортсмен.

Така бяха приключили годините на странстване на „Левски“.

Дълъг път по маршрута на „Левски“ през времето изминахме с тебе, драги читателю, зад нас останаха много събития, станали на футболния терен и извън него, по тоя път те запознах с известни играчи и треньори, които са създавали славата на тоя наш популярен клуб и чиито имена остават свързани с неговата история. Свързани с тази история са и много други имена, които навремето са били далече от тази широка известност, такива са останали и досега. Несправедливо е те да бъдат забравени.

Президентите

Ще представя хората, които са били начело на нашия клуб от неговото основаване до наши дни.

Владимир Григориев: 1914, 1915, 1916, 1917, 1918, 1919 г.

Димитър Иванов: 1920, 1921, 1922 (Димитър Писаров)

Димитър Писаров: 1923 (Стефан Проданов)

Стефан Проданов: 1924, 1925, 1927, 1928, 1929, 1937, 1941

Йордан Ганчев: 1930, 1931

Д-р Петър Стоянович: 1926, 1932, 1933, 1934, 1936, 1938, 1939, 1940

Христо Данчев: 1935 (д-р Димитър Вълчев)

Стоян Реджов: 1942, 1943, 1944

Никола Йотов: 1945, 1946

Никола Крушовенски: 1947, 1948

Иван Аладжов: 1949, 1950, 1951, 1961 (Ангел Бързашки)

Паруш Парушев: 1952

Димитър Янев: 1953, 1954, 1955, 1956, 1957, 1958

Велин Георгиев: 1959, 1960 (Денчо Юруков)

Ангел Бързашки: 1962, 1963

Асен Младенов: 1964, 1965, 1966, 1967, 1968, 1980

Любен Червенушев: 1969, 1970

Тодор Станчев: 1971, 1972, 1973

Борислав Лазаров: 1974, 1975, 1976, 1977, 1978, 1979

Данаил Николов: 1981, 1982, 1988

Кръстю Чакъров: 1983, 1989, 1990

Александър Цветански: 1984

Лазар Лазаров: 1985, 1986, 1987

Васил Спасов: 1991 (Томас Лафчис)

Томас Лафчис: 1992, 1993, 1994

Начиная от 1980 г., посочените президенти са на самостоятелния футболен клуб „Левски“, който през същата година се е отделил от „Левски-Спартак“.

Всеки от тези хора е имал една или друга роля в живота на нашия клуб. Някои от тях (до 9.IX.1944 г.) са били президенти на обществени начала, други (след посочената дата) са на щатна длъжност в клуба. В последните 3 години се прилага отново първият вариант.

Футболисти-президенти

В списъка на президентите на „Левски“ откриваме имена на хора, свързани завинаги с клуба и от футболното игрище. Първият президент Владимир Григориев е бил дясно крило на първия в историята на „Левски“ отбор от 1914 г. В същия отбор като централен нападател е играл Петър Стоянович, който най-дълго време ще бъде президент на клуба. От игрището ще свърже името си с „Левски“ и бъдещ президент, останал като един от най-уважаваните български футболисти — Васил Спасов-Валяка. А Томас Лафчис е може би единственият в историята (не само на „Левски“) президент, започнал пътя си от детско-юношеската школа на своя клуб, ще мине през юношеския му състав (и през националната юношеска единайсеторка), за да го видим като вратар и на първия отбор на „сините“.

През погледа на президентите: „Левски“ — 2014 г.

На 24 май 2014 г. нашият клуб, живот и здраве, ще стане столетник! Какъв ще бъде тогава той? Как си го представяме в юбилейната стогодишнина от неговото основаване?

На тези въпроси ми отговориха „сини“ президенти.

Иван Аладжов: „Левски“ винаги е бил клуб на народа, верните привърженици са били най-здравата му опора в тежки за клуба времена. За тяхна радост той ще бъде достоен шампион и като столетник.

Ангел Бързашки: Богатата история на клуба, големите му потенциални възможности, популярността и нарастващата обществена подкрепа, както и финансовата стабилност — това са реални основания за убеждението ми, че „Левски“ ще бъде на върха и в юбилейната си стогодишнина.

Асен Младенов: През 2014 г. „Левски“ ще бъде уважаван професионален клуб с достойно място сред европейските шампиони, челник в развитието на детско-юношеския футбол у нас.

Борислав Лазаров: Очакванията ми, че в зряла възраст „Левски“ ще бъде реномиран европейски клуб, не са мечти. Възможностите и традициите на клуба, съчетани с разумно използване на най-доброто в световния футбол, ще направят очакванията ми реалност.

Кръстю Чакъров: Убеден съм, че през 2014 г. с играта и победите си „Левски“ ще бъде гордост за българския футбол, лидер в младата смяна — в юношите винаги е била най-голямата сила на нашия клуб.

Васил Спасов: Иска ми се в стогодишнината си „Левски“ да бъде мощно акционерно дружество с участие на солидни бизнесмени, на членове и симпатизанти на клуба. В духа на традициите очаквам приток от добре подготвени собствени млади кадри както за попълване на отбора, така и за трансфери, които носят приходи на клуба.

Томас Лафчис: „Левски“ ще бъде жизнерадостен столетник в разцвета на силите си, богат, силен европейски клуб със стабилна финансова основа и утвърден международен престиж. Това е висока цел, която изисква усилия, настойчивост и време. Считам, че пътят ни към нея е верен, към тази цел е насочено и учредяването на академията „Георги Аспарухов“ за младата смяна.

…Ще се сбъднат ли надеждите на „сините“ президенти? Това ще покаже времето, този безпогрешен съдник на човешките дела.

Деятелите

С историята на клуба са свързани и други хора, които в продължение на години всеотдайно и безкористно са му помагали. Това са многобройните обществени деятели — хора от различни поколения, с различна възраст, професия и убеждения, но еднакво предани на „Левски“. Ценни сътрудници, членове на клубни ръководства, съвети и комисии, на които винаги може да се разчита. С някои от тези хора вече сме се срещали. Сега става дума за периода след 9.IX.1944 г.:

Атанас Димитров, проф. д-р Драгомир Матеев, Димитър Гьошев, Емануил Николов, д-р Георги Чепилев, Цветан Ганчев, Иван Славков, проф. Димитър Шойлев, Михаил Георгиев, Борис Велчев, Антон Антонов-Тонич, Кирил Клисурски, Димитър Попдимитров, Любомир Алдев, Константин Божилов, Рихард Езра, Никола Спасов, Радослав Занков, Людмил Неделчев, Стоян Славков, Венцислав Ангелов, Жорж Милчев, Антон Марчев, Христаки Кънев, Банчо Банов, Гено Матеев, Владимир Ганев, Александър Минков, Георги Апостолов, Асен Георгиев, Мирчо Грозданов, Любен Спасов, Димитър Дойчинов, Георги Манов, Христо Крачанов, Никола Димитров-Фъц, Христо Драгански, Михаил Цветков, Тодор Димов, Кирил Бучков, Тодор Славов, Спас Спасов, Асен Разпопов, Стефан Габровски, Боян Боев…

…И още много прекрасни обществени деятели от разни поколения в различни години от живота на „Левски“ в периода, за който става дума. В кръга на моралните ценности в дейността на клуба особено признание следва да получат идеализмът, верността и общественото съзнание на деятели и сътрудници. Непреходни морални ценности, запазили своята стойност и епохата на професионалния футбол.

Болката на ветерана

Не оставяйте старите ценности под праха на забравата — за тази мисъл, дошла до нас от древността, си спомних преди години при посещение на стария стадион „Хайбъри“ на лондонския „Арсенал“, един от най-популярните английски клубове, известен със своите традиции, създавани в продължение на повече от сто години. По стените на клубната канцелария видях много снимки в рамки на хора от различни поколения — състезатели, мениджъри и президенти, които са оставили трайни следи в историята на клуба. И една мисъл — минават годините, поколенията идват и си отиват, а „Арсенал“ остава и продължава пътя си през времето — ето това внушава галерията от портрети, от нея лъха стабилност, самоуважение, почит към миналото и съзнание за непреходността на ценностите в тази древна английска земя. Внушение, което има трайно въздействие. И което още там, на стария стадион „Хайбъри“, ме насочи към други мисли.

Осемдесет години история има вече зад „Левски“. Богата, интересна история, създавана в продължение на десетилетия от хора, посветили на клуба най-хубавите си години и най-чистото от своя живот. А в канцеларията на „Левски“ няма нищо, което да напомня за делата и заслугите на тези хора. Нима не заслужаваше да се постави снимка в рамка поне на Борис Василев-Боркиша, един от най-ревностните инициатори за основаването на клуба, кръстник на „Левски“, поставил начало на юношеския футбол, дълги години уважаван деятел и член на управителния съвет? А в клуба сега въобще не знаят неговото име. И само неговото ли? (И в „Славия“ например едва ли някой знае заслугите на Стефан Чумпалов и Стефан Македонски, такива са нещата и в другите клубове.)

Това е голямата тема за отношението към хора, чието време е минало, но чиито заслуги към клуба имат непреходна стойност и които заслужават внимание. Не става дума за нещо особено, за някакви награди, а просто да знаят, че не са забравени, че все някой си спомня с добро за тях.

Запомнил съм един разговор с Александър Христов-Шкубата малко преди да ни напусне този ветеран, един от първите ни олимпийци, в продължение на 20 години защитавал всеотдайно на терена престижа на „Левски“ — бях го запитал дали получава от клуба някакво внимание, например най-елементарното — честитки за Нова година. „Отдавна са ме забравили, нищо не получавам“ — беше ми отговорил той и в думите му имаше болка, от която и мене ме заболя. И само той ли е изпитвал тази болка… Не ми е известно дали някой от известните, заслужилите ветерани на нашия клуб е удостояван с такова минимално внимание. А как би се повдигнало самочувствието на тези възрастни вече хора, как биха се зарадвали те, ако получат дори една новогодишна честитка от „Левски“ с подписа на президента! Едно малко внимание, което ще им покаже, че не са забравени. Защото много лошо е да съзнаваш, че вече никой не си спомня за теб, все едно че те няма на тоя свят…

Считам, че въпросът за отношението към ветераните на „Левски“ (това се отнася и до другите клубове) и за връзките с тях изпъква сега в друга светлина и придобива по-особено значение. Имам предвид обстановката, създадена в нашия футбол след приемането на професионалния статут: в състава на „Левски“ (както и на всички отбори) започват да преобладават играчи, дошли отвън, за които славното минало и традициите на клуба са чужди. Минало и традиции, които могат да имат изключително морално, мобилизиращо въздействие. Както това много точно са преценили хората от лондонския „Арсенал“. И както е време да го преценят хората от „Левски“. Представям си какво силно въздействие би имала една богата галерия от портрети както на деятели и треньори с изключителни заслуги към клуба, така и на футболисти, създавали славата на „Левски“ — портрети, да кажем, на първия капитан Спас Стоянов-Папа Люро, на Никола Мутафчиев, Иван Радоев, Симеон Янков, Александър Христов, Асен Пешев, Асен Панчев, Михаил Лозанов, Константин Ефремов, Васил Спасов, Божин Ласков, Димитър Йорданов, Христо Илиев, Александър Костов, Георги Аспарухов, Стефан Абаджиев, Кирил Ивков, Павел Панов, Наско Сираков… Като изключим ЦСКА, колко са останалите клубове, които могат да разполагат сега с такова богатство, което е богатство и за нашия футбол? Такава галерия ще има несъмнен морален ефект върху футболисти, дошли в „Левски“ от други клубове, ще им вдъхне гордост, че играят със синята фланелка, носена с достойнство от уважавани майстори, оставили следи в историята на българския футбол, ще ги свърже с богатото минало и традициите на най-популярния клуб в България. Със запознанство с тази галерия би трябвало да започва работата с всеки нов набор в детско-юношеската школа на „Левски“.

Не оставяйте старите ценности под праха на забравата! — колко много мъдрост има в тази мисъл, дошла до нас от дълбините на древността.

Защо са така трайни спомените за нашия голям спортист Георги Аспарухов, с какво името му влезе завинаги в летописа на българския футбол, защо беше станало известно и уважавано в цяла Европа? Отговорите може да са различни и все пак ми се струва, че най-точния от тях даде самият Гунди, който казваше, че за него футболът е с нищо несравнимо удоволствие, а на терена беше станал образец на майсторство и спортсменство.

Същината на спорта е в честната борба, в съчетаване на майсторството със спортсменския дух — така играта въодушевява зрителите и създава неповторимата атмосфера на стадиона. Футболният мач е привилегия да се покаже майсторство и да се твори, той трябва — както го е усещал Гунди — да доставя удоволствие от това, което вършиш, и от съзнанието, че създаваш радостни изживявания на зрителя. Така се стига до големия, вълнуващ спектакъл, в който футболът се издига до степента на изкуство.

По дългия път през времето на футболистите в сини екипи, както видяхме, драги читателю, има много победи и много загуби. Не се колебая да кажа: това бяха честни победи и честни загуби. В европейските клубни турнири например някои загуби може да са нелепи, може да са резултат на слаба игра, на отпускане и непростими грешки (за такива случаи става дума). Но и в най-конфузните ситуации на терена футболистите в сини фланелки играха докрай честно и падаха честно — това трябва да им се признае! А за една достойна загуба, особено в решаващ мач, се иска понякога повече морална устойчивост, отколкото за една достойна победа.

— Да играеш със синята фланелка е голяма чест, но и голяма отговорност — помня ги тия думи на Павел Панов.

Въпрос на възпитание

Да се извиниш на съперника при невъздържано, остро сблъскване, да му помогнеш да стане, ако е паднал — това са прояви, които са израз на добро възпитание, винаги се оценяват от публиката, допринасят за спортсменския дух на състезанието. Много ми се иска да виждам по-често такива прояви от футболистите на „Левски“ — те имат своята стойност.

За зрителите не е без значение и външният вид на отбора — нещо, което сякаш се подценява от играчите и от техните треньори. Спомням си какво добро впечатление правеше стройният, елегантен Константин Ефремов, признат навремето за най-изискания футболист не само на „Левски“. В един разговор с него, години след като беше прекъснал състезателната си дейност, той ми беше казал: „С повишено настроение съм очаквал всеки мач, държах на външния си вид, излизах на терена с чиста, изгладена екипировка, винаги гладко избръснат. За мене това беше израз на самоуважение, на уважение към играта и съперника.“ Мисля сега за някои играчи на „Левски“, за които може би изглежда модерно да се появяват на игрището небръснати (по подражание на чуждестранни „звезди“, както ги виждаме по телевизията) или със спусната навън фланелка. Това също е въпрос на възпитание.

„Сините шалчета“ — колорит и грижи

Симпатични са, разбира се, „сините шалчета“ — тези предани на „Левски“ жизнерадостни младежи, които внасят колорит на стадиона, поддържат всеотдайно „сините“, посрещат с бурна радост всяка тяхна победа и изпадат в покруса при загуба, неизменно верни на синята фланелка и верни ще ѝ останат до последния си дъх. Симпатични са — с непоклатимия си оптимизъм за бъдещето на „Левски“, както и с готовността да бъдат винаги близо до своите любимци в часове на изпитания, да ги придружават при мачове в провинцията. Как да останеш равнодушен при тая кипяща младост, ведри младежки лица и чистата, безкористна, доживотна обич, позната само в света на футбола!

Да, всичко това е чудесно.

И все пак…

И все пак има нещо, което ме смущава. Смущават ме и ме тревожат прояви, които със цялата му острота поставят въпроса за възпитанието и културата на някои от тези иначе симпатични „сини шалчета“. Недопустими, грозни прояви — във влака при пътуване за мач на „Левски“ в провинцията, по стадионите на някои градове, където постъпките на група „сини шалчета“ са предизвикали възмущение на публиката, напрежение и намеса на полицията. Спомням си и един тежък инцидент преди време в София — след мач „Левски“ — ЦСКА „сини шалчета“ бяха тероризирали граждани и деца, после бяха нанесли жесток побой на полицейски служител, опитал се да се намеси.

Грозни, възмутителни прояви, които пряко се свързват със синята фланелка, хвърлят тежко, срамно петно върху нея. И върху престижа на „Левски“!

Допираме до голямата тема за благородството в спорта и за спортсменството. Спортсменство — изявено не само от състезателите, а и от привържениците на клубовете. Ще цитирам думи на сър Стенли Роуз, дългогодишен председател на ФИФА: „Съществува мнение, че клубовете не носят отговорност за поведението на своите привърженици и не са длъжни да се интересуват от тях. Това е неправилно. Хулиганските действия по време и по повод на футболни срещи са свързани с футбола и с името на даден клуб и нанасят щети на тяхната репутация!“

Сър Стенли е особено загрижен за младите привърженици на клубовете: „На тях трябва да се предоставят възможности за по-активно участие в живота на любимия отбор. Вратите на стадионите трябва да бъдат отворени и за срещи с привърженици на клубовете, на които младежите могат да се запознаят с играчите, треньорите, съдиите. След такива контакти и взаимното опознаване младият човек ще чувства честта на клуба като своя чест.“

Мисля колко благородно и отговорно поле за дейност имат тук клубовете на привържениците на „Левски“ в София и в някои други градове. Сър Стенли сочи пътя. Става въпрос за престижа на „Левски“, създаван в продължение на години, за престижа и чистотата на синята фланелка. Доброто име трябва да се пази. Защото един път компрометирано, то много трудно може да се възстанови.

Честта на синята фланелка е чест и на нейните почитатели!

„Обаянието на софийския «Левски» от неговото по-близко или по-далечно минало е много силно, за да повлияе на името му и най-неблагоприятният изход на един мач. «Левски» все още има запазен известен срок, в който може да си позволи лукса да бъде невнимателен към себе си. Това не означава обаче, че може и днес да представи тима си така капризно и повърхностно, каквито случи има. Защото софийският «Левски» не трябва да забравя, че последният срок, в който той може да бъде невнимателен, започна да тече от днес…“

Това е редакционен коментар на в. „Спорт“ от 3 октомври 1937 г. по повод финалния мач между „Левски“ (София) и „Левски“ (Русе) за държавно първенство и Царската купа (този мач завърши 1:1, а при преиграването на следния ден софийският „Левски“ спечели с 3:0).

Обаянието има свой синоним — това е популярността. Какъв изключителен фактор е тя във футбола — привлича масово публиката, поддържа обичта, предаността и оптимизма на привържениците, повишава вярата в собствените сили, особено в трудни моменти по време на мача, респектира съперниците. А обаянието и популярността не идват даром. Да си спомним Големия син отбор, който с майсторската си, красива и спортсменска игра и с победите си постави началото на популярността на „сините“. Това беше първият влог в тази своеобразна спестовна каса, в която нови влогове правиха футболистите в сини фланелки от следващите поколения. Богати лихви може да дава този огромен натрупан капитал на обаяние и популярност. За него става дума в редакционния коментар на в. „Спорт“.

— Как няма да побеждава „Левски“ — щом се появят играчите му на терена, като ревне тая публика, просто крила им дава! — това са думи на Любен Червенушев, председател на някогашния софийски „Спартак“, казани преди обединението на двата клуба през 1969 г.

Така е. Само че тази чудна каса, колкото и да е богата, не е бездънна, не можеш непрекъснато да теглиш, без да правиш нови вноски — иначе в един прекрасен ден ще научиш, че сметката е закрита, кредитът ти е изчерпан…

Става дума за доверието

На стадиона, както в театъра, човек отива с празнично чувство, има доверие в изпълнителите и очаква те да му поднесат най-доброто от своето изкуство. И безпогрешно разбира дали те го уважават, или го лъжат. Артистът, който излиза недостатъчно подготвен, играе вяло и бърка репликите, разваля ефекта от цялото представление и показва, че не уважава публиката. Така е и на стадиона — от играта веднага проличава дали футболистите в сини фланелки уважават зрителите и им показват всичко каквото могат, или ги лъжат, от тях зависи дали ще бъдат аплодирани, или освиркани. От сивия, грубия футбол зрителят остава разочарован, както когато гледа слаба театрална постановка. На стадиона, както и в театъра, уважението е винаги взаимно.

Когато футболист от „Левски“ закара колата си в сервиза, той иска от монтьорите добросъвестна, качествена работа. А какво ще им поднесе, когато те дойдат да го гледат на стадиона? Дали ще останат доволни от неговата работа? Както футболистът е взискателен към тях, така и те са взискателни към него. И тук задълженията са взаимни.

Всеки мач има своята конкретна стойност, конкретна отговорност, без значение са предишните силни изяви и успехи. И най-бурните овации към футболистите в сини екипи след голяма победа не ще им спестят упреците на зрителите, ако в следващия мач не оправдаят очакванията им, не изпълнят задълженията си, както трябва и както могат.

— Винаги ми е било съвестно, когато сме играли слабо — каза ми веднъж капитанът на „сините“ Кирил Ивков. — Имал съм чувството, че сме излъгали хората.

И за футбола, както за всички области на живота, с пълна сила важи неписаният закон за доверието.

Става дума за доверието към синята фланелка. И за обаянието ѝ.

Проверка на характера

Най-ценното достойнство на футбола виждам в това, че той преди всичко е проверка на характера. В двубоя един срещу друг застават не само два отбора от футболисти — това е най-вече двубой между личности. Много точно го е изразил видният руски треньор Константин Бесков: „Отговорните мачове се развиват сложно, физическата мощ на съперника може да наложи твърда, остра игра. В такива моменти важното е да не трепнеш, да не отстъпиш. Може да отстъпиш в майсторството — какво ще правиш, щом като съперникът е по-изкусен. Главното е да не отстъпиш в характера, да имаш право след мача да кажеш: направих всичко, каквото можах.“

Опитвам се в този аспект да обхвана мислено дългия път на „Левски“ през времето, по който преминахме и ние, драги читателю. И по който в хода на годините се създаваше това изумително обаяние на синята фланелка.

По този път през изминалите осемдесет години са оставали следите на дълъг низ от мачове, от победи и загуби. Това са следи от всеотдайна борба до последния съдийски сигнал, но има и други следи — от вдигане на бяло знаме, без да се даде всичко в борбата. Показателна е преценката в цитирания коментар на в. „Спорт“ от 1937 г. за представянето на отбора на „Левски“ в някои случаи — „капризно и повърхностно“. Това ме кара да си спомня мача с ЦСКА през пролетта на 1993 г., който беше без значение — „Левски“ беше си осигурил вече титлата, армейците поведоха с 2:0, когато с мощна изява на шампионски характер и неудържим щурм „сините“ извоюваха чудесна победа с 3:2. И същият този шампионски състав малко по-късно беше неузнаваем и бързо се предаде на стадиона в Пловдив, където в полуфинал за купата с „Ботев“ падна безпомощно с 0:3. И така, с нова дата, потвърди преценката на някогашния „Спорт“, направена преди 57 години…

Във футбола никой не е застрахован срещу загуби, много и различни са факторите, които определят изхода на един мач. Винаги е имало и ще има победители и победени. Но едно е да паднеш, след като си дал всичко на каквото си способен, друго е да се предадеш без борба. Това вече е въпрос на характер.

Много са тежките мачове, в които футболистите в сини екипи са въодушевявали своите почитатели с ценни победи, извоювани най-вече благодарение на устойчив, силен характер. Познавам мнозина от тях, които заслужават уважение не само като футболисти, а и като личности. Димитър Дойчинов например се беше отказал навремето от адвокатска кариера и остана чиновник в пощата, за да може да играе в „Левски“ (иначе според наредбата трябваше да членува в дружество „Червено знаме“). Иван Димчев-Бачин заради важен мач на „Левски“ беше настоял погребението на починалия му син да стане предиобед — и при цялата си мъка същия ден следобед изведе на терена „сините“ като техен капитан, за всеотдайната си игра беше акламиран от зрителите, които не подозираха какво е в душата му. Ацко Димитров се бори сърцато на финалите за купата през 1950 г., докато съпругата му се намираше в тежко състояние, и след мача, без дори да се измие, беше затичал към болницата. Разказах за доблестната постъпка на вратаря Спас Андреев-Паскера, който с фрактура на костта беше останал на поста си във важен мач (смени не се разрешаваха) и със сетни сили спаси дузпа, с което реши победата на своя отбор. Стефан Абаджиев беше заминал като зрител за мач в Пловдив — имаше болки в стомаха, лекарят му беше забранил да играе, но при очертаващата се загуба на „сините“ настоя да заеме поста си, получи разрешение от треньора и с играта си допринесе за успеха на „Левски“. Много са още имената, които мога да посоча в тази поредица.

Младежи със силни характери от много поколения изграждаха в хода на времето популярността на „Левски“, създаваха обаянието на синята фланелка. Това обаяние е изключително предимство и то трябва да се поддържа. Питам се — дали футболистите, на които тази фланелка се поверява, съзнават какво голямо морално задължение поставя тя пред тях. Така, както беше съзнал това например голмайсторът Димитър Йорданов-Кукуша, преминал в „Левски“ от някогашния ВВС, както го бяха съзнали редица уважавани наши футболисти — национални състезатели. За тях отдавна е забравено, че са дошли от други клубове, самите те бързо се бяха почувствали напълно „сини“, някои от тях поеха капитанската лента — и така „сини“, обичани от почитателите на „Левски“ и с признати заслуги към клуба, останаха те в съзнанието на хората и в летописа — Йончо Арсов, Георги Пачеджиев, Любомир Петров-Боби, Борис Апостолов, Любен Стамболиев, Кирил Ивков, Георги Йорданов, защитникът Пламен Николов, има и други. До края на дните си те ще останат привързани към „Левски“ и към синята фланелка. За разлика от някои млади, надарени играчи, възпитаници на юношеската школа на клуба, които в условията на професионалния статут предпочетоха други екипи, свързани с финансова изгода. И за които съм убеден, че в душите си остават „сини“.

Няма да забравя едно интервю по телевизията с Божидар Искренов, безспорно един от най-талантливите наши футболисти в последно време, възпитаник на юношеската школа на „Левски“. Беше се случило така, че трябваше да напусне родния клуб (за мене това е една болезнена тема!), имаше период, в който игра в ЦСКА. С екипа на ЦСКА беше той в това интервю, в което между другото го запитаха директно — играе в ЦСКА, но как се чувства той — цесекар или левскар? Трогна ме Искренов с честния си отговор: изпълнявам най-добросъвестно професионалните си задължения към ЦСКА, но не мога да забравя, че израснах на Герена, чувствам се левскар… Колко силно остава обаянието на синята фланелка дори в суровите условия на пазарната икономика и на професионалния футбол!

И така, драги читателю, нашето дълго пътуване с „Левски“ през времето завърши.

Сега ако погледнем мислено назад към глъбините на изминалите осемдесет години, веднага ще открием ярката линия на маршрута, по който минахме. И по който през тези осемдесет години са минавали футболисти в сини фланелки. Това е една безкрайна щафета през времето, предавана от поколение на поколение. Първо в нея през 1914 г. стартира поколението на основателите на клуба — на кръстника Борис Василев-Боркиша и на първия капитан на отбора на „Левски“ — Спас Стоянов-Папа Люро, а на поста на 1992–1993 г. триумфално финишира поколението на Наско Сираков, а щафетата продължава през юбилейната 1994 г. към бъдещето.

Като едно цяло

— Толкова се радвам на успехите на нашите момчета, толкова ми е болно, когато губят, че имам чувството, че сме едно цяло… Затова сме левскари — за да помогнем, да влеем с възгласите си енергия на момчетата в сини фланелки, да победим заедно с тях! — това казва Димчо Очков от София, почитател на „Левски“ повече от 30 г.

Той е сред участниците в другата щафета през времето — гигантската щафета на привържениците на „сините“. В нея от поколение на поколение се предава верността към „Левски“, невидими, но яки и трайни са били винаги през изминалите 80 години връзките между момчетата със сини фланелки на терена и техните верни приятели по трибуните. В тези връзки има много емоции, надежди, доверие и гореща, всеотдайна подкрепа, но има и критично отношение, може да има и разочарование, огорчение, дори и обвинение — и във всички случаи неизменно най-много има обич. В напрежението на решаващи мачове мощни флуиди се насочват от трибуните към футболистите в сини екипи и им вдъхват нови сили.

— Не скривам, че много ме инжектира поддръжката от трибуните — казва Наско Сираков, а това могат да кажат всички футболисти, които са играли със синята фланелка в тези 80 години.

Да, но тази поддръжка не е безплатен абонамент — хората по трибуните имат верен усет и подкрепят всеотдайно своите любимци, когато ги виждат да играят с пълно изразходване на силите, независимо от това дали побеждават, или губят. Никакви флуиди няма да потекат от трибуните към терена при слаба, сива и бездушна игра, която кара зрителя да съжалява, че си губи времето на стадиона. Това в масови мащаби доведе в последните години до общия отлив на публиката от стадионите, дори мачове на „Левски“ привличаха понякога едва по 3000–4000 души, докато по-рано толкова идваха на тренировки на „сините“. Това беше мълчаливото обвинение на пустеещите трибуни срещу рязкото спадане на равнището на нашия футбол.

— Тези пустеещи трибуни ни потискаха — беше ми казал Кирил Ивков. — Футбол се играе за публиката, а за кого играехме ние, за празните скамейки ли?

Тези думи ми идват понякога на ум, когато виждам как хората започнаха постепенно да се връщат на стадионите. И най-вече почитателите на „Левски“. Това възвръщане на доверието радва, разбира се, но то носи и задължения за играчи и треньори.

Истината може да има различни имена

Мощни флуиди бяха текли обилно от трибуните към терена в завършилия преди малко мач, флуиди в синьо, флуиди в червено. Още един двубой между „Левски“ и ЦСКА беше отминал в историята, играчите на двата отбора бяха изпълнили задълженията си, дошъл беше моят ред да изпълня дълга си като професионален журналист.

Останал съм сам, лице в лице със събитие, което беше развълнувало спортната ни общественост, беше разпалило страстите и дълго време щеше да бъде тема на разгорещени спорове. И по което трябваше да изразя моето становище. И докато тракам на пишещата машина, зная, че това, което пиша сега, ще бъде прочетено на другия ден от стотици хиляди хора. Аз съм лице в лице и с тях, усещам невидимото им присъствие. Винаги съм уважавал тези верни приятели на нашия футбол, уважавал съм безкористното им, чисто чувство на преданост към любимия отбор, зная, че на стадиона те са искрени в своите възторзи и възмущения, по време на вълнуващия мач преценяват всичко през очилата на клубните си симпатии. Зная, че през същите очила ще прочетат и ще преценят и моя коментар. Как ще посрещнат тези хора това, което пиша сега? Ще ги убедят ли моите думи и мисли в правотата на становището, което защитавам? Или ще налея масло в огъня на разпалени клубни страсти?

Колко пъти са ме вълнували тези въпроси, когато вечер след бурния мач съм сядал в редакцията да напиша коментара си за него. А и журналистът, както всички любители на футбола, има законното право на свои клубни симпатии. И ето — това ме е вълнувало най-много: ще успея ли да преодолея обичта си към „Левски“ и да бъда принципен в моя коментар? Сега ще призная: именно заради тази моя обич съм бил неведнъж по-строг в преценките си и по-критичен към играта на „сините“ и към тяхното поведение на терена. Спомням си, че една вечер ми се обади по телефона добрият ми стар приятел Димитър Дойчинов — беше тогава треньор на „Левски“, и възрази остро срещу някои мои преценки в поредния коментар, намираше ги твърде пресилени. Да, имаше право, бях акцентирал повече върху слабости на „сините“ именно в стремежа си да не се поддам на клубните си симпатии.

Разбира се, най-лесното е да си послужа със суха информация и с общи думи за бурния мач и така да избегна парливите теми, сложните спорни ситуации и нервни сцени на терена, които бяха възбудили хилядите зрители по трибуните и предизвикали противоречиви становища, горещи, непримирими спорове. Най-лесното е — така ще си спестя възможни обвинения, но това е бягство от лична преценка, лично отношение и отговорност, то е липса на смелост и читателят веднага ще разбере това. Журналистът няма право да се приюти в тихия залив на равнодушието и безучастието, където ще бъде защитен от бури и обвинения, но не ще избегне упреците на своята съвест за неизпълнен професионален дълг. Никога не съм търсил тихи заливи. И много пъти, докато тракам на пишещата машина, съм знаел, че и моето становище може да бъде оспорено, имал съм чувството, че стъпвам върху тлееща, димяща жарава… Защото в бурния свят на футбола истината може да има различни имена!

Винаги с поглед към върха

Не е обсипан само с рози дългият път на „Левски“ през годините, по него над „сините“ не звучат непрекъснато фанфари — това и двамата с тебе можем да потвърдим, драги читателю, след като минахме по жалоните на събитията по футболния терен и край него от 1914 до 1994 г. По този път има много успехи, титли и златни медали, но по него открихме и периоди на застой, на отстъпления и загуби, „синият отбор“ не винаги е бил най-силният у нас. Но винаги е гледал към върха, целият път на „Левски“ е белязан с неотстъпен стремеж към върха. Съперниците са се сменяли, силни, амбициозни съперници, които също са били устремени към върха и неведнъж първи са стъпвали на него — най-напред това беше „Славия“, после се появи столичният „Локомотив“, дойде ред и на мощния армейски клуб, кой ли ще бъде следващият? Съперниците се сменят, а „Левски“ е все така на гребена на вълната, неизменно е в челната фаланга на българския футбол.

В това безкрайно надбягване на „сините“ с времето поколенията идват и си отиват, а клубът остава все така с поглед към висините. Всяко поколение е поемало щафетата и се е устремявало напред, борило се е, побеждавало е и е падало, изправяло се е и пак се е борило за честта на своя клуб, давало му е най-доброто от жизнерадостната си младост, после е предавало щафетата на идващите след него. Така в дългия ход на годините са се изграждали традициите, така се е създала славата на „Левски“, за да остане в съзнанието на хората и в страниците на историята.

Богатството на юбилейния баланс

Да, дългото ни пътуване с „Левски“ завърши.

Бихме ли могли сега, драги читателю, при нашия поглед назад да обхванем с духовния си взор тези безкрайни колони от футболисти в сини фланелки, които изникват от неизвестността на годините, появяват се на сцената и после навлизат в глъбините на времето, за да се превърнат в спомени? Можем ли по някаква невероятна формула да измерим това, което всеки от тях е давал като играч на „Левски“ — обич, воля, устойчивост, труд, напрежение, амбиция, отбрани дни от живота си, понякога и лични жертви? Бихме ли могли по такава формула да изчислим изумителния сбор от всички тези изяви на човешки характери в дългата поредица поколения от футболисти в сини фланелки в продължение на 80 години? А към този сбор трябва да прибавим усилията, всекидневното напрежение, белите нишки в косите и разстроените нерви на цяла фаланга от именити треньори. И в получения общ сбор заедно със силите и надеждите на играчи и треньори, следва да включим идеализма, предаността, всеотдайността на плеяда от знайни и незнайни обществени деятели от много поколения.

Кой е в състояние да открие магическата формула и да направи всички тези изчисления за непреходни морални ценности в юбилейния баланс на „Левски“? Велик математик? Или мъдър философ? А може би двамата заедно — това богатство на юбилейния баланс има различни аспекти.

Тоя необхватен, колоритен свят и неговата сила

Когато става дума за непреходни морални ценности, създадени от „Левски“, нямаме право към баланса за играчи, треньори и деятели да не включим участието на още една категория — безбройните верни почитатели, за които стана дума. Те всички — без разлика на възраст, професия, обществено и служебно положение, религиозни и политически убеждения — са единни в общата, голямата, безкористна и доживотна обич — „Левски“! Едни и същи са техните надежди, вълнения и реакции по време на мача, с еднакви възторзи или еднаква покруса напускат те стадиона след края на играта.

Може ли сега някой, чрез тази невероятна, несъществуваща формула да измери огромния нервен заряд, заложен в емоциите на стотиците хиляди, може би милионите човешки същества, които през изминалите осемдесет години са се вълнували при мачовете на „Левски“? Ако имаше начин този заряд година след година да се събира и натрупва в един гигантски акумулатор — и ако към него се прибави общият сбор в баланса за играчи, треньори и деятели, — то това би било сила, която сигурно е в състояние да отмести Витоша… Силата на един фантастичен, необхватен, колоритен, динамичен, емоционален, вечно неспокоен и вечно млад свят — светът на синята фланелка.

Как да забравя думите на един мой приятел от „Левски“, който след победния трети мач от епичните финали за купата в онази 1950 г. ми беше казал: „Не го познавах, за първи път се видяхме, но когато нашите вкараха победния гол, двамата се прегърнахме и се разцелувахме по устата като родни братя!“… Господи, колко неудържими, колко чисти пориви може да предизвика в човешката душа обичта към „Левски“!

И колко добре го е казал Серафим Северняк:

— Ние обичаме нашите „сини“. Нападаме с тях и се браним с тях. Падаме и побеждаваме.