Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (32)

Когато мисля за старото игрище „Левски“…

То и сега е пред очите ми — това наше някогашно игрище, на мястото, където днес е националният стадион. Срещу входа му имаше над реката тясно дървено мостче, по което съм минавал безброй пъти. Добре помня дървените трибуни, бетонените ложи-кутийки, високата постройка на централната трибуна с канцеларията, съблекалните и домакинството. Теренът беше, разбира се, землен, лете по него се вдигаха облаци прах и преди по-важни мачове го поливаха с лейки, през дъждовна есен и през зимата се превръщаше в гъсти, лепкави калища. Скромно беше това игрище (такива бяха и другите), но беше скъпо за членовете и почитателите на „Левски“, защото беше изцяло тяхно дело, до последния забит гвоздей. В паметта ми то е останало завинаги свързано с образа на Методи Величков, този безкрайно скромен и предан на „Левски“ човек, чийто живот дълги години минаваше почти изцяло на това игрище — той беше верен секретар, касиер, архивар, домакин и метач, първоначално дълго време беше единственият платен (скромно) служител на клуба. Сякаш и сега го виждам зад прозорците на канцеларията откъм реката…

С много перипетии беше свързан строежът на това игрище.

В началото са безкрайните усилия, молби, митарства и унижения и безкрайната настойчивост на ръководители и деятели на „Левски“. И най-после през 1924 г. (десет години след основаването на клуба) столичната община отпуска място за това игрище. Ура!

Да, но мястото е едно старо, занемарено и разровено сметище, негодно за нищо, в края на града. За да се превърне то в игрище, са нужни много пари. А клубът няма никакви средства, нито има към кого да се обърне за помощ. Левскарите си помагат сами — започват да продават купончета за закупуване на тухли (едно купонче — една тухла), устройват томболи, литературни и киноутра, откриват подписка за събиране на средства, на членове и почитатели се раздават „вносници“ — малки бележници за отбелязване на сумите, които се внасят до края на строежа. Популярни играчи, деятели, ръководители, привърженици работят в свободното си време, копаят, прочистват, изравняват рововете, пренасят материали, прекарват тухли и цимент. За ония дни с умиление си беше спомнила Соня Чолакова, някогашна баскетболистка на „Левски“:

— Особен ентусиазъм беше обхванал всички ни — ще имаме най-после наше игрище! Въпрос на чест за нас беше да помагаме. Мъжете работеха къртовски, а ние, тогава млади девойки, помагахме според силите си. И когато виждах как усърдно толкова много хора даваха доброволен труд за нашето игрище, разбирах колко силна е обичта към „Левски“!

Дълги години ще се строи, достроява и поправя това игрище. Вечно изникват нови нужди и вечно парите не достигат, сключват се заеми. През 1926 г. теренът и част от трибуните са готови и на новото игрище излизат първите пратеници на египетския футбол — отборът на „Сфинкс“ (Кайро). Интересът е огромен, всички билети са продадени, това е финансова помощ (мачът с „Левски“ завършва 4:0). Доизгражда се централната трибуна откъм реката, плановете предвиждат да се построи и баня и това живо интересува футболистите (за тогавашните условия банята е нечуван лукс — след мачове на което и да е игрище, потъналите в пот, прах и кал играчи тичат да се измият на някоя чешма в най-близкия двор). Мечтаната баня на централната трибуна е построена, но парите стигат дотук, пукнат лев не остава за душове, казанчета и други дреболии, без които не може. Играчите си помагат сами — начело със Симеон Янков неколцина от тях с книга за волни пожертвования в ръце посещават магазини и кантори на по-заможни почитатели на клуба. Парите бързо са събрани — и ето че идва дългоочакваният ден на 1933 г. (девет години след започването на строежа), в който уморените, прашни и изпотени играчи на „Левски“ — първи в София — застават блажени под душовете на своето игрище! И така всичко е наред, ура, ура!

Не всичко е наред. Защото през 1934 г. столичната община подготвя решение за отнемане на игрището, като половината от него ще се преустрои в алеи за разходки, а другата половина ще се присъедини към съседния парцел на дружество „Юнак“, за да бъде построен голям стадион. Спортна София реагира, печатът критикува намеренията на общината, в статия във в. „Спорт“ от 28 юли 1934 г. например се отбелязва: „Чисто българска работа! След като са похарчени над три милиона лева (курс 1934 г., б.а.) и при използване на идейния труд на три поколения младежи, за да се изгради това красиво дело, сега изведнъж нова идея — как да се окачестви това!“ Своевременните, единодушни и енергични протести дават резултат — игрището е спасено!

А през 1940 г. членовете и почитателите на „Левски“ по своя инициатива и с помощ на клуба издигат на източния край на игрището красив паметник на своя велик патрон Апостола на свободата! (Къде ли изчезна този паметник?) Пред него често имаше букети от свежи цветя. Да, това игрище се беше утвърдило като истински материален и духовен център на пълноценния, динамичен живот на клуба.

До 1949 г., когато на това място започна изграждането на националния стадион „Васил Левски“.

Нашето старо, скромно игрище — то е останало в спомените ми като свидна част от богатото минало на нашия клуб.