Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (116)

Да оставиш следи III

Духа вятърът на промените. И всяко поколение футболисти, което си отива, оставя в душата ти известна носталгия за нещо, което не ще се върне, може би това е носталгия по отлетелите години — и ти сравняваш новите поколения играчи с ония, които са били преди тях и с които са свързани спомените от твоята младост. В спорта, както и в живота, няма нищо вечно, всяко поколение живее в своето време, а таланти не се раждат всеки ден. Никой не би обвинил дошлите на смяна футболисти, ако им липсва ярко изявен талант, но и никой не ще ги оправдае, ако не сторят всичко, за да реализират напълно своите възможности, ако не си поставят високи цели. Защото всяко поколение идва с дълга да защити достойно престижа на своя клуб.

В нашето пътуване през времето, драги читателю, се запознахме с футболисти в сини фланелки от различни поколения. Много време е минало от появата им на голямата сцена, те отдавна са я напуснали, щафетата поеха следващите поколения, „Левски“ продължава своя безкраен път през годините. Появиха се нови имена, някои от тях ще оставят трайни следи.

Иван Димчев–Бачин носеше капитанската лента на „Левски“ в тежък период за клуба, носеше я достойно, беше един от героите на големи футболни битки, в които се прояви като непримирим боец. И сега го виждам с превързаната бяла кърпа на главата във вихъра на борбата. Апостол Соколов–Поцо — знаменитият вратар, който пръв у нас излизаше смело и добре разчетено далеч от вратата, командваше безпрекословно защитниците, приличаше ми на мощен орел, разперил криле в своето поле. Георги Пачеджиев–Чугуна — майсторът на триковата игра, бояк щурмовак, футболът беше станал негова съдба и призвание. Освен като състезател създаде си завиден авторитет и като треньор. На „Левски“ даде най-доброто от себе си най-напред като играч, а по-късно като треньор. На треньорското му поприще ни беше събрала съдбата и за това вече разказах.

Тогава — и това вече казах — помощник на Чугуна беше Любомир Петров–Боби, изключително етичен човек, спортсмен по душа и поведение на терена и извън него, уважаван от почитатели и съперници. Като състезател играеше в средата на терена и внасяше сигурност в нея, като треньор се оказа чудесен педагог, помни се успешната му работа и с юношите на „Левски“, които той изведе до републиканска титла. Любен Хранов–Мистри — един изискан мистър, който особено държеше за външния вид, както държеше за оправданото си присъствие на терена — с голяма работоспособност, психическа устойчивост, покриването на голям периметър и с тежки, точни удари. Георги Кардашев — стройният, симпатичен и коректен централен нападател, за когото футболът беше игра и на интелекта. Амедео Клева, този витален италиански младеж защитаваше левия фланг в полето пред вратата на „сините“, както бе защитавал собствения си дом — при него празно нямаше. Драги Георгиев — един типичен играч в средата на терена, напорист, техничен, умен, особено ценен в сложни ситуации, способен да намери мигновено най-доброто решение. Арсен Димитров–Ацето — колко много ловкост, находчивост и пробивна сила се криеха в този малък дявол — централен нападател, който умееше да се промъква сред едри защитници и да бележи хитри, често пъти решаващи голове. Стефан Абаджиев–Теко — дойде от юношите, помня дебюта му в първия отбор: едно елегантно, красиво момче дриблираше с лекота по десния фланг на нападението, много финес и сигурност имаше в играта му, „звезда“ с много карати уверено изгряваше в този ден. Такъв виждам Теко, когато мисля за него — един от най-известните, изискани и обичани нападатели на „Левски“, включен в почетната десетка на „сините“ с участие в 268 официални мача. Всеотдайният Янко Кирилов, също възпитаник на клубната школа, вършеше огромна „черна работа“ в средата на терена, тласкаше нападателите напред, атакуваше и вкарваше важни голове в големи мачове. Бисер Михайлов — вратарят с най-дълъг стаж в отбора на „Левски“, участвал в 232 официални мача. Запомнил съм най-вече неговата самоувереност и смелост срещу най-именити съперници. Подготви си достоен наследник на поста — сина си Борислав. Борис Апостолов — пример за спортно дълголетие и дисциплина, защитник с точен усет за избор на позиция, стабилен, потенциален победител в единоборствата.

Тече времето, сменят се имената в тимовия лист. Ето го Йончо Арсов, авторитетния, рутиниран, самоуверен конструктор в средата на терена, един от лидерите на отбора, получил по-късно признание и за дългогодишна успешна работа като треньор. Стефан Аладжов, рекордьор по участие в отбора на „Левски“ — в 364 официални мача. Беше защитникът, който умееше да предугажда с един ход напред развитието на всяка ситуация и може би най-вече това го направи за дълго несменяем на поста. Воин Войнов, с 226 официални мача. Бързина, рязък демараж, стремителни рейдове по десния фланг — това бяха негови силни оръжия, но понякога се увличаше и се самофинтираше… Димитър Йорданов-Кукуша — интелигентният, висок централен нападател и голмайстор, маневрен, техничен, агресивен, умееше да използва главата си, за да вкарва голове, печелеше много симпатии с коректната си игра. Александър Костов цяло десетилетие беше колоритна фигура в отбора с футболния си интелект, фантазия и майсторство, а с финтовете си, собствена „марка“, създаваше настроение по трибуните. Влиза в почетните десетки и по участие в отбора, и по вкарани голове.

Разгръщам тимовите листове — и пред мен изпъква жизнерадостният лик на Христо Илиев-Патрата. Бях на стадиона, когато той за последен път изведе на терена футболистите в сини фланелки. В този ден той предаде капитанската си лента на Георги Аспарухов и приключи състезателната си дейност след участие в 271 официални мача, в които вкара 97 гола. Зад него оставаха близо 20 години, в които от детските и юношеските отбори на „Левски“ премина в първата му единайсеторка, за да ѝ стане за дълги години достоен капитан, голмайстор на първенството през 1957 г., спортсмен № 1 през 1966 г. Жоро Соколов — тъжно ми е да пиша за него. Тъжно ми е, защото го обичах и защото той можеше да бъде едно от най-големите имена не само в „Левски“, а и в нашия футбол. Имаше всичко — талант с най-високи карати, ударна мощ, гореща обич към самата игра, блестящите му изяви го направиха бързо популярен любимец на публиката, пред него беше широко открит пътят към футболните висини и трайната слава. По този път, уви! — той срещна непреодолим противник и това беше собственият му характер — несериозен и неустойчив срещу изкушенията на живота… Очакванията и надеждите се разпиляха. Димо Печеников — „Балканския лъв“, както го беше назовал в голямо заглавие италиански спортен вестник през 1955 г., когато на европейското юношеско първенство във Флоренция той става голмайстор в групата, президентът на ФИФА сър Стенли Роуз му връчи медал, а италиански мениджъри му предложиха изгоден професионален договор. Запомнил съм го с взривния демараж по десния фланг, бомбен диагонален удар в движение и ефектни хеттрикове. През 1957 г. му беше счупен крак и по-късно преустанови състезателната си дейност. А беше само на 25 години… Цветан Веселинов — дясно крило в „звездното“ нападение на „Левски“ с Аспарухов, Соколов, Илиев, Костов, на които беше напълно достоен партньор. Един от най-бързите ни, неудържими нападатели, експлозивен, с мигновен остър удар, казваха му „синята стрела“. И един от най-коректните ни състезатели. Емил Спасов — с 313 мача на второ място в почетната десетка по участие в отбора, влиза в десетката на голмайсторите (79 гола). Преминал през юношеския отбор на „Левски“, за да се наложи за дълги години в първия състав като всеотдаен, техничен и опитен състезател, стабилен организатор в средата на терена. Ето го и Пламен Николов, несменяемия дълги години десен защитник на „Левски“ и на националния отбор — бояк, агресивен, непримирим в борбата за топката, майстор на стремителни рейдове по десния фланг и на изненадващи голови удари. Дълго време достоен капитан на „сините“, футболист № 1 за 1984 г.

Какво богатство се крие в тази щафета на поколенията… Виждам Кирил Ивков, останал за мене като „рицар без страх и упрек“ с това удивително съчетание на футболен талант, невероятно хладнокръвие, безпогрешна игра и безусловно коректно поведение на терена. Уважаваха го почитатели и съперници заради чувството му за другарство, съзнание за отговорност и пословична скромност. Дълго време капитан на отбора, спортсмен № 1 за 1975 г., футболист № 1 на България два пъти поред — за 1974 и 1975 г. Добромир Жечев — участник в три световни първенства (Чили — 1962, Англия — 1966, Мексико — 1970). На стадиона в Ливърпул (1966 г.) наблюдавах мъжествения му двубой с Пеле — неслучайно английските вестници го нарекоха „сянката на Пеле“… Защитник от голяма класа, достоен капитан и лидер на „сините“. Павел Панов — дълго време на първо място в десетката на голмайсторите на „Левски“ (129 гола), на трето място по участие в отбора (197 мача). Голмайстор на първенството през 1977 г., футболист № 1 на страната за 1977 г. Обичах да гледам неговата умна, технична, кавалерска игра, оценявах комбинативното му майсторство, усета за позиция и точния голов удар, беше един от изявените лидери на отбора на „Левски“. Мнозина още са играчите, които могат да намерят място в тази листа.

А животът продължава, с времето други футболисти в сини фланелки ще оставят следи в летописа на „Левски“.

Преглеждам тези страници. Господи, колко много спомени будят в мене имената на някогашните славни футболисти, мнозина от които бяха мои приятели! Къде са сега те? Някои от тях не са вече между нас, други са почувствали тежестта на годините, животът ги е разпръснал, все по-рядко срещам някои от тях. А ги виждам и сега млади, жизнерадостни, сияещи избраници, посветили на „Левски“ най-добрите си години, в които създаваха неговата слава, повечето от тях бяха многократни участници в националния отбор. Такива са останали те в моите спомени, сигурно не само в моите. Времето заличава всичко, дори спомените — бях прочел някъде. Не, не съм съгласен. Спомените остават. И добре е, че остават. Много тъжно е да няма за кого да си спомня човек, когато погледне назад.