Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (99)

97

Малко след мелодраматичното ни изпълнение в тъмницата се появиха няколко роболета и ни преместиха — на още по-ужасно място.

— Просто страхотно — казах напълно искрено. — Възхитена съм от ремонта, който сте направили. Сериозно.

Проблемът със сарказма е, че е безсмислен около роботи. Все пак можех поне да се надявам, че носят записващи устройства и по-късно високопарната ми забележка ще бъде прослушана от Майката-откаченячка.

Роболетите се обърнаха с жужене и се отдалечиха. Нямаха капка чувство за хумор.

С Ръч, Ейнджъл, Тото и Ари огледахме новото място.

— Да видим — започнах аз. — Високи каменни стени, равен под с прахоляк, крачещи наоколо мутанти… Не знам. Дали пък не е дворът на затвора? Какво ще кажете?

— „Дворът на затвора“ ми звучи доста точно — одобри Тото, след което изприпка да се облекчи край стената.

— „Дворът на затвора“ е твърде положително за това място — подхвърли Ръч. — Според мен „безжизнена, изпиваща всяка капка сила пустош на отчаянието“ е по-точно.

Изгледах я с възхищение.

— Браво! Пак ли си чела речника?

Ръч се изчерви от задоволство.

— Вижте! Ето ме — посочи Ейнджъл.

Клонингът й се разхождаше с останалите на двайсет метра от нас. Приличаше на Ейнджъл повече от самата нея. По моя преценка в бившите конюшни на замъка се бяха събрали около двеста създания. Никой не приказваше — повечето просто пристъпваха в широк кръг по посока на часовниковата стрелка — упражняваха се. Толкова приличаха на пасаж безмозъчни риби или може би на стадо овце, че ми идеше да се затичам помежду им с крясъци, за да видя дали ще се пръснат наоколо.

— Мен виждате ли ме? — попита Ръч и занаднича между хората.

— Все още съм озадачен, че аз нямам свой клонинг — изпуфтя Тото и изприпка обратно при нас.

— Ти си неповторим — казах аз.

— Съмнявам се — отговори той. — Копието ми може би няма да може да говори, а ще вика само „бау“, но все пак… Какво? Не им се е занимавало, така ли?

— Бау? — повторих.

— А, ето ме! — каза Ръч, както беше на пръсти. — Както виждам, и другото ми аз има проблеми с косата.

— Защо им е да ни правят клонинги? — зачудих се на глас.

— Вие. — Металическият глас нямаше интонация.

Обърнахме се. Пред нас беше изникнал един роболет.

— Кажи, Си-Трипио^[1]? — отвърнах учтиво.

— Разхождайте се! — Роболетът посочи блъсканицата и пристъпи към нас.

Добре де, не беше нужно да повтаря заплахата. Побързахме да се смесим с тълпата и закрачихме редом с останалите.

Оглеждах се за Макс II, която се беше опитала да ме убие при последната ни среща, след което аз едва не убих нея. Ако тя не се окажеше момиче, за което старите дрязги нямат значение, очаквах най-лошото.

— Такива ли ще бъдат затворите след Ре-Еволюцията? — попита Ейнджъл, хванала ме за ръка. — С нашийници и прочее?

Тя подръпна нашийника на шията си, чийто зелен диод премигваше на всеки две секунди.

— Предполагам — отговорих и потиснах импулса да се вкопча в собствената си каишка. — Вероятно са програмирани да ни удрят с ток, ако се опитаме да избягаме. Сигурно имат и проследяващи устройства.

Именно поради това не се бяхме опитали да хвръкнем право нагоре в мига, в който излязохме на двора.

— Защо ще са им затвори, като половината от всички ще са мъртви? — попита Ръч. — Нали хората щели да престанат да се бият за разни работи? И бъдещите хора щели да са съвършени? Ако са съвършени, няма да тръгнат наоколо да вършат престъпления, нали така?

— Браво — казах аз. — Десетилетия психологически предвиждания разгромени за три секунди от единайсетгодишно дете. И това ми било съвременна наука!

Тъкмо споменах съвременната наука и се наложи да се сблъскам с едно от чудесата й. Или провалите. Всичко зависеше от гледната точка.

— Макс.

Обърнах се рязко към твърде познатия ми глас и се озовах пред себе си — красива, с кафяви очи, няколко лунички, не съвсем убедително облекло и нахакано поведение. Макс II.