Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (110)

108

За известно време се възцари мълчание. Всичко това ми дойде прекалено много — представете си да получите най-великолепните, страхотни, невероятно жестоки подаръци за Коледа, но в същото време да установите, че ви носят неописуема болка и гняв.

— Ами нашите родители? — попита Ейнджъл. — Нашите с Газопровода? И тези на Ръч? И на Зъба? Те къде са?

— Не знам — отвърна Джеб и се изправи. — Някои дори не бяха идентифицирани по име — имаха само номер. С други загубихме връзка. Тяхното участие приключи бързо.

— Ами информацията, която открихме? — попита Ръч. — Там имаше имена, адреси и други неща.

Джеб поклати глава.

— Не знам какво сте открили, но бих допуснал, че сте го изтълкували погрешно или пък ви е било подхвърлено от Директора. Напоследък научих за доста нейни постъпки, за които не съм знаел преди.

О, убедена съм в това — помислих си.

Погледнах Ръч и Ейнджъл. Лицата им посърнаха, а надеждата в очите им помръкна. Прегърнах ги, а Тото се мушна в краката ни.

— Съжалявам, момичета — казах и ги притиснах към себе си. — Така или иначе, цялата история с родителите е пълна заблуда. Ние сме единственото семейство, което има значение, нали?

— Просто… загубихме толкова време в опити да ги открием — пророни Ръч.

Ейнджъл кимна.

— Аз със сигурност искам да знам.

— Един ден ще научим цялата истина — казах, — но засега се радвам, че имам вас. Вие сте моето семейство.

Усмихнаха ми се тъжно и кимнаха.

Погледнах Джеб през рамо.

— Сега си върви. Освен ако нямаш още някоя покъртителна новина, която да споделиш.

Той доби гузен вид. На мига застанах нащрек.

— Трябва да посетите сбирката — каза. — След което остава едно последно изпитание.

Звучеше странно и избягваше погледа ми. Сигурна съм, че всички ще се съгласите с предчувствието ми, че се задаваше нещо лошо.

И няма да сгрешите.