Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (3)

1

— Стига с проклетия клаксон! — сопнах се и потърках чело.

Ръч се дръпна от кормилото. Шофираше Зъба.

— Съжалявам — рече тя. — Просто ми е страшно забавно — все едно си правим купон.

Поклатих глава и се втренчих навън през прозореца на микробуса, като се опитвах да овладея раздразнението си.

Колосалният подвиг да се измъкнем от изключително зловещата и твърде смущаваща централа на „Айтекс“ във Флорида сякаш се беше случил вчера, а всъщност оттогава бяха изминали четири дни. Да, преди четири дни Гази и Иги взривиха дупка в стената на централата, за да можем да избягаме от поредната си адска тъмница.

И понеже сме си вманиачени да не изневеряваме на последователността, отново бягахме.

Но пък си имахме интересна нелетяща промяна на темпото: движехме се с автомобил. Мъдро решихме да заемем осемместен микробус, който явно беше служил като „кола на любовта“ през осемдесетте: всичко беше покрито с китеници, прозорците бяха затъмнени, а около номера имаше неонова лампа. Нея я махнахме на мига, тъй като се набиваше прекалено много на очи.

Както никога имаше достатъчно място за всички ни: моя милост (Макс), нашия шофьор Зъба, Иги, който се опитваше да ме убеди да поверим волана на него, нищо, че беше сляп, Ръч, на предната седалка до Зъба, която просто не можеше да се отлепи от клаксона, Газопровода (Гази) и Ейнджъл, моето мъниче.

О, и Тото, говорещото куче на Ейнджъл. Дълга история…

Гази пееше някаква песен на „Уиърд Ал Янкович“^[1] и звучеше точно като оригинала. Невероятната му способност да имитира беше възхитителна, но увлечението му по функциите на човешкото тяло, което Уиърд Ал явно споделяше, вече ме дразнеше.

— Няма ли да престанеш да пееш за запека?! — простена Ръч, когато Гази поде втория куплет.

— Скоро ще спираме ли? — попита Тото. — Имам чувствителен пикочен мехур.

Той помръдна с нос и ме прикова с блестящите си очи — аз бях водачът и решението дали да спрем зависеше от мен. Както и близо милион други работи.

Огледах картата на екрана на преносимия компютър — в момента „пренесен“ в скута ми — и свалих прозореца, за да се ориентирам за местоположението ни по нощното небе.

— Да бяхте отмъкнали някоя кола с джипиес — обади се Тото услужливо.

— Би могло — отговорих. — Или пък да си бяхме взели куче, което не говори.

Стрелнах Ейнджъл с поглед, а тя ми се усмихна… ами, като ангелче.

Тото изпуфтя обидено, скочи в скута й и сви малкото си черно телце на скоч териер плътно в нея. Тя го целуна по главата.

Преди час най-сетне бяхме прекосили границата на щата Луизиана, подчинени безпрекословно на педантично обмисления и брилянтно начертан план — „да се насочим на запад“, далеч от нелепото ни изпълнение в Южна Флорида. Да не забравяме, че все още имахме мисия — да възпрем „Айтекс“, Училището, Института и всички останали, възнамеряващи да унищожат нас и целия свят. Признавам, амбициозни сме.

При поредната дупка в асфалта се смръщих и измърморих:

— Луизиана — щатът, в който пътната настилка е мит.

Надали щях да изтрая още дълго в колата. Разстоянието от „Евърглейдс“ до тук беше отнело на колела цяла вечност в сравнение с полета.

От друга страна, дори голям микробус на любовта от осемдесетте беше по-незабележим от шест летящи деца и говорещо куче.

Така че — газ.