Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (103)

101

— Направете си снимка за спомен — сопнах се на Белите престилки.

Те едва не подскочиха, когато проговорих, и ме зяпнаха с подновено любопитство.

— О, здлавейте! — каза един от тях със силен акцент. — Ще ви зададем няколко въплоса, добле?

Завъртях очи, а те се размърмориха оживено помежду си.

— Имаш име, нали? — каза той, вдигнал химикалка над листа.

— Да — казах аз. — Името ми е седем-пет-девет-девет-три-девет-хикс-тире-едно.

Тер Борщ изсъска нещо иззад бюрото, но не се намеси.

Бялата престилка ме изгледа озадачено, след което се обърна към Ръч.

— Ти как се казваш?

Ръч се замисли.

— Джесика — избра най-сетне. — Джесика Миранда Алисия Танджерин Бътерфлай.

Усмихна ми се, очевидно доволна от името си.

Белите престилки отново замърмориха помежду си, а един се удиви. „Бътелфлай?“^[1]

Дойде ред на Ейнджъл.

— На теб ще ти казваме „Малката“ — заяви водачът им.

Явно се беше отказал от объркващата процедура по запознаването.

— Добре — каза Ейнджъл любезно. — Аз ще те наричам „Човек в бяла лабораторна престилка“.

Той повдигна вежди.

— Може това да е индианското му име — предложих аз.

Един друг се намеси:

— Лазкажете ни за чувството ви за олиентация. Как действа?

Втренчиха се в мен очаквателно.

— Ами, все едно имам вграден джипиес — отговорих аз. — От говорещите. Казвам му къде искам да ида и той ми обяснява: „Продължете двайсет километра направо, завийте наляво, тръгнете по път деветдесет и четири“ и така нататък. Честно казано, понякога се държи доста наставнически.

Очите им се уголемиха.

— Наистина? — удиви се един.

— Не, тъпанар такъв — казах ядосано. — Не знам как работи. Просто имам безпогрешната способност да избирам посока, диаметрално противоположна на тази, в която има тайфа идиоти.

Това вече ги подразни. Давах им още около пет минути до изпускането на нервите и вълнуващия завършек на интервюто.

— На каква височина можеш да се издигнеш? — попита друг направо.

— Не съм сигурна. Момент, ще проверя висотомера на стомаха си — наведох се и вдигнах малко суичъра си. — Странно… тази сутрин беше тук…

— На височината, на която летят самолетите? — скастри ме Човек в бяла лабораторна престилка.

— По-високо — каза Ръч и онези се залепиха за нея.

— По-високо от самолет? — повтори един заинтригувано.

Ръч кимна уверено.

— Да. Толкова над него, че дори не чуваме ластичето, което задвижва перката — флюп-флюп-флюп! — Тя размаха пръст в кръг и повдигна вежди. — Говорим за детско самолетче, нали?

Тер Борщ, избухна и скочи на крака.

— Was ist Das?! Достатъчно! Нищо няма да постигнете с тия маймунджилъци!

— Спокойно де, Боршчо — казах аз. — Хората са дошли толкова отдалече да поговорят с нас. Явно знаят, че можем да летим нависоко. И че винаги успяваме да се ориентираме, дори и в тъмното. И че можем да развием повече от сто и шейсет километра в час например. Сигурна съм, че искат да научат още нещо.

Да размахаме моркова пред тях и да видим как ще постъпят — помислих си. Това щеше да бъде моят скромен експеримент.

Петимата Бели престилки трескаво записваха откровенията ми. Тер Борщ се тръшна яростно на стола си с гневно изражение.

— Слушай, Боршчо — прошепнах високо, — май не е зле да намалиш пърженото.

Потупах се по стомаха, а после посочих далеч по-големия негов, намигнах му и се обърнах сериозно към нашите изследователи.

— Предполагам, знаете, че е нужно да поемаме много гориво, за да работим. На всеки два часа. Неща от типа на млечни шейкове, понички, пилешки хапки, пържоли, пържени картофи, ъ-ъ…

— Хамбургери — включи се Ейнджъл — и морковена торта, и пастърма, и… ъ-ъ… франзели, и…

— Гофрети — добави Ръч. — И запечени картофи с кашкавал и бекон. И само бекон. И сандвичи с фъстъчено масло, и сникърси, и коренна бира^[2], и…

— Сандвичи с франзела — изграчи Ари дрезгаво.

Онези го погледнаха стреснато, сякаш не си бяха представяли, че би могъл да проговори.

Белите престилки се скупчиха заедно и заговориха оживено. Направих знак с вежди на ятото с надеждата, че ни очаква обилен обяд.

— Безсмислено е да ядете — каза Тер Борщ по-спокойно. — Така или иначе, скоро ще умрете. Kaputt!

Водачът на Белите престилки се приближи до него и взе да му говори, а Тер Борщ отново се ядоса. Чух го да казва: „Nein, твърде късно е.“

— Не можеш ли да влезеш в умовете им? — прошепнах изключително тихо на Ейнджъл. — И да ги накараш да виждат мравки навсякъде, или нещо подобно?

— Не — отвърна Ейнджъл разочаровано. — Просто усещам… опитвам се да проникна, получава се, но след това ме изхвърлят.

— Здравата огладнях — прошепна Ръч.

— И аз — каза Ари.

— Аз също — прошепна Тото. — Готов съм да изям някой от тях.

Останалите тъкмо сбърчихме носове с погнуса, когато вратата на лабораторията се отвори и всички се обърнаха към нея.

Беше мама. И, честно казано, май не се радваше особено да ме види.