Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (29)

27

— Къде е Ейнджъл? — прошепна Гази едва чуто в ухото на Ръч.

— Не знам — изшептя тя.

Камионът спря и задните врати се отвориха. Беше ден. Роболетите, които се возеха с тях отзад, слязоха и треснаха тежките метални врати, от което ушите на Ръч писнаха.

След цяла вечност отвориха отново и един роболет им подхвърли няколко къшея хляб и полуизгнили плодове. Вратите пак се затръшнаха. Отвън се разнесе зловещ смях.

Въпреки тъмницата вътре Ръч виждаше доста добре, както и Гази. Двамата се загърчиха в посока на парчетата хляб. На Ръч направо й призляваше от глад. Ръцете им продължаваха да са вързани зад гърба, но те все пак успяха да нагълтат парчетата баят хляб, както и повечето плодове, с изключение на най-отблъскващите.

— Когато се измъкнем, всеки от роботите ще получи поне по едно ухапване — измърмори Тото.

Лапите му бяха омотани с лепенка.

— Този път няма измъкване — рече Иги. — Имам много лошо предчувствие.

Ръч не помнеше Иги да беше звучал толкова обезверен. Той беше от по-големите — колкото Зъба и Макс. Тя често забравяше, че е сляп. Беше силен, здрав, страхотен боец. Затова думите му сякаш стиснаха бързо биещото й сърце в безмилостна желязна хватка.

— Ще се измъкнем. — Тя за хиляден път си представи как вратите се отварят с трясък и Макс и Зъба нахлуват в камиона.

Иги замълча.

— Трябва да намерим Ейнджъл — прошепна Гази. — Не трябва да им позволяваме да… да направят с нея същото като миналия път.

Когато я спасиха последния път, Ейнджъл беше същинска развалина. Бяха й нужни седмици, за да се възстанови. И сякаш се беше променила. Беше по-тъжна и по-мълчалива.

При мисълта какво може би се случваше с Ейнджъл в момента Ръч потръпна.

— Да направим план — каза тя тихо. — Така биха постъпили Макс и Зъба. Да помислим.

— Защо не помолим за съвет Дядо Коледа? — рече Иги злъчно. — Или Великденския заек?

— Предлагам просто да ги изпохапем — обади се Тото. — Щом отворят вратите, им се нахвърляме с ръмжене и с оголени зъби. Или пък аз им се заплитам в краката и ги спъвам, а вие ги нападате.

— Нашите зъби не са остри — поясни Гази търпеливо.

Звучеше уморен и обезкуражен.

— Не са остри, но все пак са зъби — каза Ръч. — Как не се сетихме досега! Да прегризем лепенката! Хайде! Тото ще прегризе моята, аз ще се заема с тази на Гази, а за теб, Гази, остава тази на Иги. А после ще наритаме тези скапани роболети.

В пристъп на надежда Ръч се изтътрузи по мръсния метален под, за да може Тото да достигне китките зад гърба й.

Тъкмо усети мустаците му на кожата си и металните врати се отвориха отново. Пет роболета се качиха вътре и поеха към предната част на каросерията, като подритваха децата птици по пътя си.

Ръч застина неподвижно, отпуснала глава на пода. До тук с плана й.