Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (40)

38

Училището… ужасното, потресаващо място, което се бяхме опитвали да заличим от паметта си в последните четири години. В Училището ни бяха подлагали на експерименти, тестове, проби, обучения. Благодарение на това място през целия си живот нямаше да мога да общувам с хора в бели престилки и никога не бих се записала да следвам химия. Заради него при вида на клетките за кучета в зоомагазините по гръбнака ми пробягваха ледени тръпки.

— Макс? — Гласът на Гази звучеше дрезгав и пресъхнал.

— Здрасти, малчо — казах аз тихо.

— Къде сме? Какво става?

Не исках да му казвам, но докато измъдря някаква убедителна лъжа реалността помете ума му и той се втренчи в мен потресено. Устните му беззвучно произнесоха „Училището“. Нямах избор — кимнах. Той отпусна глава на леглото. Забелязах, че някога русата му рошава коса се беше превърнала в сплъстена сивкава маса.

— Ей! — обади се Тото с отпаднала досада в гласа. — Искам адвокат.

Тъжната болка в гласа му обаче изневери на типичната му войнственост.

— Имаме ли план Б? Или В? Или Я? — Гласът на Иги звучеше безжизнено, без капка енергия.

Явно се е предал и говори просто по инерция — мина през ума ми.

Прочистих гърло, преглътнах, събрах последните остатъци от авторитет, които ми бяха останали, и рекох:

— Да, разбира се. Винаги има план. Първо трябва да се измъкнем от превръзките.

Усетих, че Ръч се събуди, и я погледнах. Големите й кафяви очи бяха сериозни и тя беше стиснала уста, за да не затрепери брадичката й. На бузата си имаше лилава синина, по ръцете също. Винаги я бях възприемала за малко дете като Гази и Ейнджъл, но изведнъж ми се стори с десет години по-голяма.

Тъй като знаеше — четеше се в погледа й.

Знаеше, че сме навлезли твърде дълбоко в тези води, че нямах план, че нямахме надежди.

Което изчерпваше всичко.