Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (133)

131

— Та ти току-що пристигна! — каза мама и очите й отново се насълзиха.

— Така е — отвърнах аз, — но ще се върнем. Обещавам.

— Трябва ли да си тръгвате? — изстена Ела.

— Имам… отговорности — рекох. — Продължаваме със спасяването на света.

Разменихме безброй прегръдки с мама и с Ела. Тото препика храста салвия и хвърли мрачен поглед на Магнолия.

Озовах се лице в лице с Джеб. Знаех, че иска да ме прегърне. Знаех също, че не беше лесно някой да заслужи прегръдката ми.

— И защо аз, Джеб? — попитах. — Откъде-накъде аз трябва да спасявам света, при положение, че дори не съм най-съвършеният експеримент?

— Достатъчно съвършена си — каза той и преглътна. — Макс, ти си последният хибрид, който все още носи… душа.

Спомних си колко кух и безизразен ми се беше сторил Омега. Хм-м.

— Няма и понятие от музика — рече Гази с насмешка. — Виждал ли си я как танцува^[1]?

— Не в този смисъл, Гази — казах аз. — Говори за душа.

— А-а!

Последно сбогом, след което двамата със Зъба се спогледахме.

— Хайде, да излитаме — казах, точно когато той изрече:

— Право нагоре, банда!

Усмихнах му се леко и се обърнах към останалите.

— Чухте го. Право нагоре!

И отново се понесохме във въздуха и се заиздигахме над обърканата сложна Земя към простото и съвършено чисто синьо небе, където всичко беше спокойно и логично.

— Знаеш ли какво? — заприказва Тото.

Иги го носеше в кенгуруто, което мама беше намерила на тавана. С него носенето на Тото беше далеч по-лесно. Вярно, по принцип кенгуруто беше предназначено за бебета, но за нищо на света не го казвайте на Тото.

— Какво? — попитах.

— Майка ти не е толкова зле.

— О, много ти благодаря — рекох сухо, а останалите се разсмяха.

И накрая, преди, образно казано, да се стопим в залеза, бих искала да добавя само едно нещо:

Надявам се, че не сме приключили.

И ако съм права, ще стане страшно.