Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (28)

26

— Е, това е цена като за теб — казах на Зъба през пълна с трохи уста. — Ще продадеш ли душата си срещу една курабийка?

Зъба се увери, че доктор Мартинес не гледа, показа ми среден пръст и отхапа. Не можеше да скрие насладата от топлата хрупкавост, нотката на ванилия и полуразтопения шоколад. Ухилих му се, а после се оплезих.

Доктор Мартинес седна при нас на масата и топна своята курабийка в чашата с кафе. Потупа ме по ръката.

— Толкова се радвам да те видя, Макс — каза тя така искрено, че се изчервих. — Напоследък по новините заговориха за някакви летящи деца мутанти.

Кимнах.

— Знам. Все забравяме за плана си да се покриваме и да не се набиваме на очи.

— Имате план? — попита тя загрижено. — Какво правите в момента? Има ли и други като вас?

И изведнъж, от нищото, вродените ми инстинкти за самосъхранение и за пазене на тайна заработиха и лицето ми стана безизразно. До мен Зъба застина посред хапките.

Доктор Мартинес на мига разчете изражението ми.

— Няма значение — побърза да каже. — Все едно не съм питала. Просто… искам да ви помогна, ако мога.

Доктор Мартинес беше ветеринарен лекар и се беше погрижила за огнестрелната ми рана в клиниката си. Именно тя откри микрочипа в ръката ми на рентгеновата снимка, която ми беше направила.

— Може би можеш — казах аз. — Спомняш ли си чипа?

— Този в ръката ти ли? — повдигна вежди тя. — Още ли е там?

— Да. А аз още искам да го извадя.

Тя довърши курабийката си и отпи от кафето си замислено.

— След като замина, прегледах снимката поне сто пъти — усмихна се. — Не мислех, че ще се срещнем отново, но това ме побъркваше — трябваше да намеря обяснение. Гледах ли, гледах и се опитвах да намеря начин чипът да се извади, без нервните ти окончания да пострадат и да загубиш усещането за ръката си.

— И измисли ли нещо? — Направо треперех от нетърпение.

Раменете й увиснаха леко.

— Не съм сигурна. Струва ми се, че може и да се получи с микрохирургия, но…

— Съгласна съм — прекъснах я. — Направи го веднага.

Усетих погледа на Зъба върху себе си, но не отлепих очи от доктор Мартинес.

— Искам чипът да се махне. — С досада осъзнах колко умолително звуча. — Последствията не ме интересуват.

Не можеш да поемеш риска да загубиш ръката си — обади се Гласът.

По някаква причина днес ме дразнеше особено много.

Защо? — помислих саркастично. — Съмняваш се, че ще успея да спася света с една ръка, така ли?

Доктор Мартинес, изглежда, се колебаеше и не искаше да рискува.

Внезапно Зъба сграбчи лявата ми ръка и я обърна на масата, разкривайки я до лакътя. Яркочервените, набръчкани, грозни белези от разрезите, които бях направила с мидената черупка, грейнаха пред нас. Лицето ми почервеня и опитах да отскубна ръката си.

— Да — измрънках, осъзнавайки ужаса в уголемените очи на доктор Мартинес.

— Опита се да го извади сама — каза Зъба троснато. — За малко да умре от загуба на кръв на един плаж. Извадете го, за да си спестим поне една нейна идиотия. Поне тази. Другите са позволени — добави трезво.

Стрелнах го гневно с поглед, ядосана от ужаса, изписан на лицето на доктор Мартинес. После се обърнах към нея, очаквайки да видя съжаление в очите й. Кълна се, щях да блъсна главите им една в друга, ако посмееше…

— Ще опитам — каза тя.