Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (10)

8

— Беше гадно, но в същото време беше яко — каза Гази. — Почувствах се като „Сините ангели“^[1]!

— Да, с уточнението, че „Сините ангели“ са изключително добре обезпечен, оборудван, обучен, нахранен и без съмнение блестящ от чистота екип първокласни военноморски пилоти — казах аз. — Докато ние сме шайка безпарични, необорудвани, полуграмотни, далеч не добре нахранени мърляви хибриди между хора и птици. Разбира се, с това изключение сме абсолютно еднакви.

Обаче разбирах какво има предвид. Колкото и да бях ядосана, че изобщо се стигна до това положение, и да ненавиждах мисълта, че отново сме бегълци, и колкото и уязвими да бяхме след последния ни скромен номер, усещането от това да летим в стегната формация, разперили широките си красиви и внушителни криле… беше невероятно.

Гази се усмихна колебливо — долавяше колко съм напрегната и не можеше да разбере дали се шегувам. Седнах, забучих сламката в една кутийка със сок, изсмуках съдържанието й, хвърлих я и изпих следващата.

Бяхме се скрили в планините около Тексас, близо до границата с Ме-хи-ко^[2], на дъното на един дълбок и много тесен каньон, който предлагаше завет от вятъра. Бяхме наклали и малък огън.

Не се бях ядосвала толкова много и за толкова дълго на Зъба от… ами, никога. Вярно, бях дала съгласието си за тъпата му идея, но сега, като се замислех, тя беше поне шест пъти по-тъпа, отколкото ми се беше сторила отначало.

— Хм-м — каза той, втренчен в лаптопа. — Навсякъде сме — в новините по телевизията, по вестниците, по радиото. Явно доста хора са успели да ни снимат.

— Виж ти! — обадих се аз. — Това обяснява звука на хеликоптери, който чухме.

— Добре ли си, Макс? — попита Ръч плахо.

Усмихнах й се почти убедително.

— Разбира се, миличка. Просто съм… уморена.

Не се сдържах и стрелнах Зъба с поглед.

Той вдигна очи.

— Днес имам сто двайсет и една хиляди посещения.

— Какво-о-о? Сериозно?

Толкова много хора го следяха? Та той едва пишеше!

— Да. Хората се организират и дори се опитват да намерят информация за нас.

Иги повдигна вежди.

— А ако Белите престилки ги спипат?

— За какво пишеш?

Признавам, че скоро не бях чела блога му. Бях твърде заета с оцеляването ни и други подобни дреболии.

— За нас. Опитвам се да подредя парчетата от пъзела. И се надявам някой да ни помогне да видим общата картина.

— Добра идея, Зъб — каза Ейнджъл и обърна другата страна на хотдога си към огъня. — Трябва да намерим връзки.

Какво искаше да каже с това?

Връзките са важни, Макс.

Добре дошъл обратно, Глас.