Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (72)

70

— Това не са истинските перли.

Бях убедена в това. Изключено беше да изложат истинската корона на Англия в стъклена витрина, която всеки може да взриви.

— Каква красота! — възхити се Ръч и се залепи за стъклото. — Императорската корона. Уха! Как ми се иска и аз да имам такава!

Без съмнение желанието й щеше се сбъдне — какво по-естествено от това да коронясат чудат научен експеримент? Майчице.

— Я вижте скиптъра! — прошепна Тото. — Какво ще кажете за камъка?

— Пише, че са истински — посочи Ейнджъл една табелка. — Истинският диамант „Кълинан“. На мен ми харесва златното кълбо.

— И какво? Преди да иде в Парламента, кралицата минава от тук и си ги слага, така ли? — рекох с насмешка и се обърнах към Ари. — Какво пише на твоята табелка? От онази страна.

Ари ме погледна и за миг почти се превърна в малкото момченце, което ходеше по петите ми преди толкова време. Той се изчерви и белезите на почти заздравелите му рани се оцветиха ярко.

— Не знам — каза и се обърна. — Не мога да чета.

— Трябва да идем в „Мадам Тюсо“ — предложи Тото. — Непременно!

— Нямам представа кои са тези „известни“ личности — каза Ейнджъл, когато стигнахме до музея.

Обикаляхме зала, пълна с восъчни знаменитости. Честно казано, оставаше само някой да ми сипе камъчета в обувките, за да се почувствам съвсем трагично. За онези от нас, отраснали като опитни зайчета на учени злодеи, разходката около реалистични фигури, които можеха да ни се нахвърлят всеки момент, беше сериозно изпитание.

Следях фигурите като ястреб (усетихте ли се — малко хумор от ятото) в очакване очите на някоя да помръднат или гърдите й да се повдигнат с вдишването. Засега всички бяха неподвижни. Което не означаваше, че нямаше да го направят.

— И аз не знам — каза Ръч разочаровано.

— И аз — добави и Ари.

С грубите си черти и дрезгавия си глас изглеждаше като тухла в бижутерия на фона на восъчните фигури.

— Хм-м, мисля, че този тук е Брад Пит — посочих аз. — Виж ти, колко висок бил!

— Кой е Брад Пит? — попита Ейнджъл.

Тото изцъка, почеса се зад ухото със задната лапа и рече:

— А, обикновена световноизвестна кинозвезда. Понякога не е лошо човек да поглежда вестниците, да знаеш.

Въздъхнах.

— Съжалявам, банда. Знам, че е хубаво да разгледаме забележителностите, но от това място ме побиват тръпки.

— Така ли се казва? — попита Тото. — Тръпки?

— Да — отговорих му. — Просто съм убедена, че накрая някой от тези изроди ще шавне и тогава ще направя цялата зала на пух и прах. Трябва да се махна.

— Ох, слава Богу! — включи се и Ръч. — Тук е ужасно.

— Съгласна — рече Ейнджъл.

Тото поклати глава разочаровано.

— Ама че хора! Та това е съвременна култура.