Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (56)

54

Зъба се изстреля през дупката в клетката, грабна Тото и полетя във въздуха за по-малко от три секунди. За наше удивление Ари се дръпна встрани и му направи път.

Блъснах Ръч през отвора. Тя се затича, подскочи, увисна във въздуха за момент и се понесе нагоре с мощни махове на крилете.

Ари продължаваше да стои встрани.

Без да го изпускам от поглед, бутнах Иги навън.

— Четири стъпки и нагоре на десет часа — просъсках.

Той кимна и последва указанията ми.

— Хайде, Гази, ти си последен — казах и направо го изхвърлих през дупката.

Разкривените решетки го одраскаха. Потръпнах, но в момента това не беше важно.

Ари го изпрати с поглед.

Ейнджъл държеше хората под контрол. Беше мой ред. Отношенията ми с Ари не бяха розови — така де, единият непрекъснато се опитваше да убие другия и аз дори бях успяла веднъж, — но в момента нямаше време за колебания. Изскочих от клетката, стъпих на земята, разтворих криле и се издигнах на един дъх.

Боже, какво прекрасно чувство беше да си във въздуха, да летиш далеч от света, в който ни очакваха само болка и смърт!

— Толкова се радвам, че ви виждам, банда — рече Тото с леко вълнение в гласа. — Мислех, че сте мъртви! Не знам какво щях да правя без вас!

— И аз се радвам да те видя — отвърнах, като се изненадах от факта, че наистина го мисля.

Под нас Ейнджъл хвърли металния прът и се стрелна нагоре подобно на комета. Сериозното й лице беше красиво. Изпратих няколко въздушни целувки на моята вярна съзаклятница в измамата, а тя грейна насреща ми.

В този миг се появиха екзекуторите и откриха огън по нас. Джеб посегна към ръката на единия и се опита да отклони стрелбата, но онзи просто го удари с оръжието и продължи да стреля.

Ние обаче бяхме извън обсега им. За да ни уцелят, се нуждаеха от базука.

— Хе-хе-хе — рекох тихичко и ги измерих с поглед.

Напълних гърди със свежия нощен въздух, преброих ятото и се съсредоточих за миг, за да се ориентирам — почувствах къде се намираме, накъде е север и накъде трябва да тръгнем.

И изведнъж погледът ми попадна на Ари под нас. Мъжете с оръжията тичаха към него.

— Ари! — извиках неочаквано, без да мисля. — Разкарай се от там! Нагоре! Ела с нас!

— Какво?! — възкликна Зъба. — Ти луда ли си? Какво, по дяволите, правиш?

Ари надали чуваше какво точно викам, но видя, че му махам, и явно ме разбра. Затича се тромаво — седемгодишен мутант с физиката на нападател по американски футбол — и се хвърли във въздуха. Един куршум одраска тромавите му присадени криле, но той замаха неловко и се заиздига — бавно, но уверено.

— Макс, това е пълна лудост! — тросна се Зъба ядосано и подхвърли Тото на Гази. Той викна изненадано, но улови кученцето. — Просто забрави! Няма да дойде с нас!

— Той спаси живота ни — отбелязах. — Ще го убият!

— Чудесно! — рече Зъба с подивяло изражение. — Той самият е опитвал да убие нас поне сто пъти!

Никога досега не бях виждала Зъба в подобно състояние.

— Макс, Ари е страховит — обади се Ръч. — Опита се да те убие, следеше ни… не искам да идва.

— Нито пък аз — каза Газопровода. — Той е от тях.

— Мисля, че се е променил — казах.

Ари приближаваше.

— Помогна ви да се измъкнете — припомни ни Ейнджъл. — И намери Тото.

Зъба ми хвърли бесен поглед, изпълнен с отвращение, и полетя напред, преди Ари да ни настигне. Ръч и Гази го последваха неуверено. Иги чу накъде поемат и тръгна с тях.

И ни оставиха — мен, Ейнджъл и Ари.