Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (100)

98

— Брей! — удивих се. — Все едно се гледам в огледалото.

— Да — каза тя. — С тази разлика, че аз съм се къпала скоро.

— Печелиш. Е, аз, как е?

— Какво правиш тук?

— Продавам сладки, печени от скаутките — отвърнах. — Искаш ли? Ваниловите са върховни.

Макс II тръгна редом с нас. Всички се движехме с еднаква скорост и описвахме овал в голия двор. Все още бях нащрек, в случай, че тя внезапно се хвърлеше върху мен.

— Бе-е-е — избля Ръч. — Бе-е-е.

Засмях се, а Макс II ме погледна.

— Как може да се смееш?

Посочи гневно стените, наблюдателните кули и въоръжените роболети, които стояха наоколо като някакви кукли с дистанционно управление.

— Ами, тя избля като овца — обясних аз. — Получи се доста смешно. — Потупах Ръч по главата. — Особено с тази къдрава коса. Дали пък отсега нататък да не я наричам „Агънце“?

Ръч се ухили, а Макс II се вбеси още повече.

— Не схващаш ли какво става? Къде сме?

— Ами, в някакъв огромен замък на злото в Германия — предположих аз. — Толкова успях да отгатна.

Макс II се огледа наоколо, сякаш за да се увери, че никой не ни подслушва. Предвид че крачехме рамо до рамо с още няколкостотин души, представлението й беше безсмислено.

— Това е последната спирка — каза приглушено, без да ме поглежда. — Огледай се. Всички сме отхвърлени. Искаха да създадат армия от нас, но след това успяха да задействат роболетите. И вече сме ненужни. Всеки ден изчезва по една група.

Вгледах се в нея.

— Извинявай, пропускам ли нещо? Последния път, когато се видяхме, ти се опита да ме убиеш. Сега изведнъж сме приятелки? Имам ли да наваксвам с нещо? И изведнъж си решила да ме осветлиш за положението ни?

— Щом се бориш срещу тях, значи сме на една и съща страна — каза Макс II твърдо.

Разбира се, възможно беше думите й да са пълна лъжа. Всъщност най-сигурно беше да приема, че случаят беше точно такъв. Но като нищо можеха да се окажат и искрени.

— Кога дойде тук? — попитах я.

Тя отклони очи.

— След Флорида. Те… много се ядосаха, че позволих да ме надвиеш.

— Не си позволявала нищо.

Тя въздъхна и кимна отсечено.

— Очакваше се аз да победя. И да те довърша. Изобщо не бяха предвидили възможността ти да спечелиш. А за капак не ме уби. Беше ужасно.

— Няма защо — казах и ядът ми пламна с нова сила. — Следващия път ще се постарая да не те унижавам, като те оставям жива.

Макс II ме погледна с тъга. Побиха ме тръпки — толкова напомняше на отражението ми в огледало, че лицето ми се опита да наподоби изражението й, за да съвпаднем.

— Следващ път няма да има — каза тя. — Уверявам те, това е последната спирка. Доведени сме, за да ни убият.

— Да, на мен ми се случва често.

— Не разбираш — продължи Макс II и се възпламени. — Всички сме планирани за елиминация. Всеки ден все повече от нас изчезват. Когато пристигнах, дворът беше толкова пълен, че се налагаше да се редуваме. Вече останахме само тези тук.

— Хм-м — изсумтях.

— С такава численост имаме време… вероятно до утре — огледа се тя, пресмятайки наум.

Признавам, това не звучеше добре. Бях решила, че разполагаме с няколко дни, за да се прегрупираме и да намерим някакъв изход. Ако Макс II не лъжеше, значи трябваше сериозно да повишим оборотите. А и да лъжеше, нямах причини да се задържам тук.

Продължихме да се тътрим в голям кръг. Тото се присъедини към Ръч и двамата пробляваха от време на време. Бях потънала в мисли — опитвах се да измъдря някой от характерните за мен брилянтни планове, — когато един от мутантите се бутна в мен за част от секундата и се отдалечи.

Почувствах нещо в ръката си.

Парче хартия.

Изключително, изключително тайно го разгърнах и сведох очи. Беше бележка: „Зъба е на път с ятото. Казва: «Дано не е шега»“.

Стегнатият възел от напрежение в гърдите ми, за чието съществуване дори не бях подозирала досега, се развърза. Боже! Зъба идваше. По принцип проявявах повече подозрителност, но единствено той можеше да измъдри нещо от рода на „Дано не е шега“.

Зъба идваше. С Иги и Гази. Щяхме отново да се съберем.

— Макс? Какво има? — Ръч ме гледаше загрижено. — Плачеш ли?

Докоснах бузата си и установих, че действително се бях разплакала — по лицето ми се стичаха сълзи. Избърсах ги в ръкава си и подсмръкнах. Замаяна от радост, не можах да проговоря няколко мига.

— Зъба идва да ни помогне — казах под нос, вперила очи напред. — Идва насам.