Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (54)

52

Да де, но се оказва, че злите побъркани учени с неизчерпаеми финанси имат както средствата, така и мотивацията внезапно… да речем, да обгазят цяла стая с пленени деца птици.

При което въпросните деца птици губят съзнание, без дори да си дават сметка за това, след което се будят затворени в метална клетка посред някакво поле.

Посред нощ.

Вероятно по-прозорливите от вас са се досетили, че именно това се беше случило с нас и не си бръщолевя ей тъй, за да минава времето. На досетилите се — браво!

— У-у-у-уф-ф — изстена Гази и се размърда.

Насилих се да приседна. Нямаше никаква светлина. Дори луната и звездите бяха забулени от плътни ниско пълзящи облаци.

— Вече се събудихте, ja? — изрече ужасяващо познат глас с акцент.

— Ja, ja — измрънках аз и разтърках глава. — А ти си си все същият задник, ja?

— So, време е да ви елиминираме — заяви Тер Борщ с жизнерадост в гласа. — Не указвате никакво съдействие с тестовете, така че нямаме нужда от вас.

Помогнах на Ръч да се надигне и я разтрих по гърба, докато тя кашляше.

— Не мога да повярвам — отрони Зъба и разкърши рамене.

Огледа клетката. Побираше и петима ни при условие, че не си позволявахме луксове от типа на това да се изправим или да се движим.

— О, повярвайте — рече Тер Борщ и плесна с ръце. — Тази вечер ще приложим нашия план „Ре-Еволюция“! Und като приключим, на света ще останат по-малко от един милиард хора. Всички държави ще бъдат под наш kontrolle! Няма да има нито болести, нито слабости. Новото умно силно население ще спаси планетата und ще ни отведе в двайсет и втори век!

— Да — казах аз. — А ако отвориш речника на „откачен мегаломан“, ще видиш собствената си снимка.

— Не можеш да ме впечатли с думите си, момиче — каза Тер Борщ по-спокойно. — Време е да ви елиминираме. Провалихте се на всички тестове. Безполезни сте. Kaputt!

— Да, но пък сме страшни сладури — казах и наредих на мозъка си да започне да бълва идеи.

Огледах небето и полето, доколкото позволяваха решетките, но не видях нищо. Хайде, хайде — помислих си.

— Макс? — прошепна Ръч, приближи се до мен и взе ръката ми в своята.

Стиснах я успокоително, докато вътрешно се чудех дали времето ни наистина не беше изтекло. Петимата бяхме наблъскани гръб до гръб в тясната клетка и всички гледахме навън.

В далечината се появи неясно петно, което се понесе към нас и взе да увеличава размерите си. След секунда установих, че са група хора, крачещи през полето. Вероятно бързаха, за да не изпуснат представлението. Разбира се, някои бяха облечени в бели престилки, но не всички. Различих Джеб и Ан Уокър.

— Как ще се измъкнем от тук? — пророни Гази, така че да го чуем само в ятото.

— Има план — прошепнах аз. — Винаги има план.

Е, поне звучеше добре.

— Деца — каза Джеб, щом се приближиха. — Няма нужда да се стига до това.

— Добре — отвърнах. — Нека бъде различно. Пуснете ни от клетката!

Той стисна устни и поклати едва забележимо глава.

Дойде ред на Ан. Вътре в клетката направо вибрирахме от напрежение.

— Знаете ли кое е най-тъжното? — попита тя.

— Ситно раираният ти костюм? — предположих аз. — Или модерните обувки?

— Дадохме ви всички възможни изходи — рече Ан.

— А, не! Всички възможни изходи включват и това да отворите тази нечовешки тясна клетка и да ни пуснете навън — казах на път да избухна. — Това са всички възможни изходи. В противен случай излиза, че сте ни дали само някои изходи. Не виждате ли разликата?

— Стига! — излая Тер Борщ. — Es ist nutzlos — безсмислено е! Остава само да дойдат екзекуторите. Може да се сбогувате.

— Сбогом — чу се сладкият глас на момиченце.

В следващия миг един лъскав метален прът прелетя през въздуха и фрасна Тер Борщ в главата. Разнесе се отблъскващ пукот като от цепеща се диня.