Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (27)

25

След което двете с доктор Мартинес се втурнахме една срещу друга. Движенията ни като че бяха на забавен кадър. Бях намислила да я посрещна с едно небрежно: „Опа! К’во ста’а?“, но идеята ми стана на пух и прах, драги мои. Вместо това я стиснах здраво в прегръдките си и едва сдържах сълзите си, изпълнена със странно, всепроникващо, ужасяващо удовлетворение.

Тя погали косата ми и прошепна:

— Макс, Макс, Макс… ти се върна.

Гласът й звучеше развълнувано. Аз не посмях да проговоря.

Внезапно си спомних, че отблъскващата демонстрация на медени емоции, в която бях потънала, се разиграваше право пред очите на Зъба. Който вероятно щеше да ме занася за това до гроб. Обърнах се, огледах гората с острото си зрение на граблива птица и различих беглите очертания на силуета му.

Махнах му, а доктор Мартинес зашари с очи в сенките между дърветата, след което ме запита:

— Макс? Добре ли си?

— Да. Аз… Нямах намерение да се връщам — започнах колебливо. — Но… аз… ние бяхме в околността…

Очите на доктор Мартинес се уголемиха — Зъба излезе от гората с каменно изражение, подобен на оживяла сянка. Изразявам се доста литературно за дете птица, не мислите ли? Нося душа на поет, сериозно!

— Това е моят… брат Зъба — измрънках аз.

Запънах се на думата брат. Защото ме беше целунал. И без дебелашки шеги, моля. Уф.

— Зъб? — повтори доктор Мартинес и му се усмихна колебливо, а в сърцето ми се разля нова топла вълна.

Тя протегна ръка, а той тръгна към нас, сякаш го теглехме с невидимо въже — напрегнат, недоверчив повече отвсякога. Тоест доста.

Спря на около два метра от нас и не пое ръката й.

— Зъб? И ти ли си… като Макс? — попита доктор Мартинес.

— Не — отговори той с досада. — Аз имам ум.

Потиснах порива да го изритам в пищяла.

— Хайде, влезте и двамата — покани ни доктор Мартинес с едновременно развълнуван, озадачен и невярващ глас. — Канех се да ида до магазина преди Ела да се върне от училище, но той може да почака.

Вътре се почувствах по-уютно, отколкото в къщата на Ан Уокър, въпреки че бях прекарала тук не повече от четиридесет и осем часа, при това преди няколко месеца. Може би защото тук се бях почувствала у дома си, в първия истински дом, в който бях попадала.

Зад мен Зъба остана близо до вратата. Оглеждаше всеки детайл, отбелязваше изходите, планираше действията си, ако се случеше нещо лошо. Както често ставаше с нас.

— Гладни ли сте? — попита доктор Мартинес, съблече якето си и остави чантата си. — Мога да ви направя сандвичи.

— Би било страхотно — казах и стомахът ми изкъркори при мисълта.

Зъба подуши във въздуха.

— Каква е тази… миризма? На какво…

Погледнах доктор Мартинес и двете се усмихнахме.

— Курабийки с шоколад — казахме едновременно.