Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (8)

6

Може да ви прозвучи чудно, но жителите на Тексас са много привързани към контактните спортове. Бебетата, издокарани в гащеризони на „Каубойс“, съвсем не бяха малко.

Откровено ненавиждах идеята да сме тук и нервите ми бяха опънати като повод на ротвайлер. Стадионът „Тексас“ беше с размерите на — познайте — Тексас и около нас имаше над шейсет хиляди тъпчещи се с пуканки причини да изтрещя.

Ръч нагъваше син захарен памук и поглъщаше всичко наоколо с ококорените си като чинии очи.

— Искам огромна перука! — възкликна тя развълнувано и ме задърпа за ръкава.

— Ти си виновен — казах на Зъба, който едва сдържа усмивката си.

Местата ни бяха на долните редове по средата, възможно най-далеч от всички възможни изходи. За мен щеше да е огромно щастие — или поне нещастието ми щеше да намалее значително, — ако се бяхме настанили високо горе, близо до широкия отвор. Тук долу се чувствах приклещена като в капан… нищо, че стадионът нямаше покрив.

— Припомни ми защо точно сме тук? — рекох, без да спирам да сканирам околността с очи.

Зъба метна няколко карамелизирани пуканки в устата си.

— Тук сме, за да видим как мъжествени мъже практикуват мъжествен спорт.

Проследих погледа му: беше вперен в мажоретките на „Далас каубойс“, които далеч не се държаха мъжествено, колкото и да се опитвах да си го внуша.

— Какво става? — попита Иги.

За разлика от останалите, той също беше напрегнат като мен. Намираше се на непознато място, заобиколен от силни ечащи шумове, неспособен да се ориентира. Зачудих се кога ли щеше да изпадне в истерия.

— Ако се случи нещо — казах му, — се изправи на стола си и излети — десет метра напред и право нагоре. Ясно?

— Да — отвърна той, обърна притеснено глава и избърса длани в мърлявите си дънки.

— Искам да стана мажоретка — пророни Ръч замечтано.

— О, за Бога! — троснах се аз, но погледът на Зъба ме накара да млъкна.

„Не съсипвай момента й“ — казваха очите му. Независимо колко заблуден и сексистки беше този момент. Отвътре изгарях — изобщо не трябваше да се съгласявам на това. Фактът, че Зъба беше настоял, ме дразнеше допълнително. При вида му как точи лиги по отвратително закачливите мажоретки побеснях още повече.

— Облечени са в тесни къси гащета. Едната е с дълга червена коса — шепнеше той на Иги, който кимаше задълбочено.

А всички знаем колко обичаш дълга червена коса — помислих си аз и си припомних усещането, когато го бях видяла да целува Червенокосото чудо във Вирджиния. Жлъчта щеше да прогори дупка в стомаха ми.

— Макс? — погледна ме Ейнджъл.

Сплъстените й руси къдрици ме наведоха на мисълта, че трябва в най-скоро време да им намеря баня.

— Кажи, захарче? Гладна ли си? — помахах на един продавач на хотдог.

— Не. Тоест да, искам два хотдога… Тото също иска два… Но исках да ти кажа, че всичко е наред.

— Кое „всичко“?

— Всичко. — Тя ме погледна чистосърдечно. — Всичко ще се нареди, Макс. Стигнахме до тук — очаква се, че ще оцелеем. Ще оцелеем, а ти ще спасиш света, какъвто е планът.

Е, понякога действителността ни напомня за себе си, нали?

— Не се чувствам добре на стадиона — обясних и си наложих да изглеждам спокойно.

— Знам. И се дразниш, че Зъба оглежда момичетата. Обаче на нас все пак ни е забавно, Зъба все още те обича, а ти все така ще спасиш света. Нали?

Зяпнах, а умът ми трескаво запресмята на кое от твърденията да отговоря първо — Зъба ме обича? — когато дочух нечий шепот:

— Това не е ли едно от онези деца птици?