Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (89)

87

Гледката не беше приятна. Успяхме да повалим около шест роболета, но в крайна сметка металните пружинки и козината надвиха. Заловиха ни и вързаха и ръцете, и краката ни в окови.

От носа ми течеше кръв, а раната от вътрешната страна на бузата ми смъдеше. Ари беше още по-зле — наскоро зарасналото му лице беше покрито с нови рани, а двете му очи бяха подути. Ейнджъл и Ръч също имаха зловещи синини, но като че нищо счупено. Тото, естествено, беше действал всеотдайно и беше изпохапал доста роболети, но не им беше навредил особено.

Роболетите ни завлачиха през лабиринт от коридори. Опитах се да запаметя маршрута. Качвахме се и слизахме по различни стълби, минахме през една кръгла кула и накрая се озовахме пред въртяща се каменна плоча, която се оказа тайна врата. Зад нея имаше нещо като работен кабинет. Не изглеждаше съвсем на място — вместо луминесцентните лампи и модерното дървено бюро човек би очаквал средновековни уреди за мъчения, да речем.

Пуснаха ни грубо върху каменния под, покрит на места с ориенталски килими. С вързани ръце нямаше как да омекотим падането си и забихме колене в камъка, но останахме безмълвни. След секунда се изправихме на крака, опряхме гърбове един в друг и започнахме да търсим изходи, да броим пазачите и да се оглеждаме за нещо, което може да ползваме като оръжие. Какво да се прави, навици.

Вниманието ми беше привлечено от малка табелка на голямото бюро: ДИРЕКТОР.

О-о, Директора! Най-сетне! Големият шеф, босът на босовете, il capo^[1]! Човекът, който дърпаше всички струни и командваше всички и всичко! Напълно побърканият психопат, който целеше да елиминира голяма част от населението на света! Най-сетне щяхме да се срещнем. Щях да го очистя, ако ще и само със зъби.

Бутнах останалите с лакът и посочих с глава бюрото.

— Знаеш какво да правиш — прошепнах на Ейнджъл.

Време беше да си поиграем на телепатия.

Тежката каменна плоча се завъртя отново и светлокосата жена от екраните влезе при нас, следвана от още няколко Бели престилки. На шиите им висяха неотменните стетоскопи, носеха и апарати за кръвно налягане и прочее. Положението явно щеше да стане забавно. Ужасяващо и плашещо забавно.

— Здравей, Макс — каза жената.

На ръст беше колкото мен, със слабо телосложение. Погледна и останалите и рече:

— Ръч, Ейнджъл, Ари. И кучето.

Тото вероятно беше побеснял от това, но си замълча.

— От доста време искам да се запознаем — продължи жената. — Много е важно да поговорим лице в лице. Не мислиш ли?

— Ами, важното е, че вие мислите така — отговорих аз.

Тя премигна насреща ми.

— Името ми е Мариане Янсен — произнесе спокойно. — Аз съм директорът на „Айтекс“ и на дъщерните компании за научни изследвания и развитие.

Успях да запазя лицето си безизразно. Значи Директора беше жена? Почувствах някакво странно разочарование, че човекът зад цялата тази разруха е жена. Подобно шизофренично, унищожително поведение подхождаше повече на мъжете, поне според мен.

— Не само това — продължи тя, без да сваля очи от лицето ми. — Аз съм и твоята майка, Макс.