Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (51)

49

— Макс! Миличка — каза Джеб. — Добре, че са ти разрешили да се пораздвижиш.

Втренчих се в него.

— За да съм в добра форма, когато ме убият?

Той потръпна и се прокашля.

— Здрасти, Макс — обади се Ейнджъл.

Само я погледнах.

— Определено трябва да опиташ тези курабийки — каза тя и ми подаде предателство, гарнирано с шоколад.

— Благодаря. Ще запомня. Лъжлива предателка.

— Макс… Знаеш, че трябваше да постъпя както беше правилно — каза тя. — Започна да вземаш грешни решения.

— Да, например това да ти се притечем на помощ и да отървем неблагодарната ти кожа — казах.

Малките й рамене увиснаха, а на лицето й се изписа тъга.

Бъди силна, Максимум — казах си. — Знаеш какво трябва да направиш.

— Аз имам най-различни специални умения — продължи тя. — Заслужавам да бъда водачът. И да бъда спасена. Далеч по-специална съм от вас двамата със Зъба.

— Утешавай се колкото искаш — казах й студено, — но не очаквай подкрепа от мен.

По оформеното й като сърце лице се изписа негодувание.

— Нямам нужда от подкрепата ти, Макс!

В гласа й се беше прокраднала нова стоманена нотка. Не беше видяла това от мен. Какво ли още беше научила?

— Предстоящото ще се случи, независимо дали го подкрепяш, или не. Така или иначе, скоро ще те оттеглят. — Тя отхапа ядно от курабийката.

— Може би. Но ако това стане, ще се върна като дух и ще те тормозя всеки ден до края на мъчителния ти мизерен живот на предателка.

Тя опули очи и дори отстъпи назад.

— Хайде, престанете и двете — каза Джеб, както правеше навремето, когато двама от нас се спречкаха.

— Все едно — казах с любимия си отегчен тон.

Заобиколих ги, като внимавах да не ги докосвам, сякаш бяха отрова, и продължих надолу по коридора. Сърцето ми биеше бясно и с недоволство усетих, че бузите ми почервеняват.

Ари ме застигна. Продължихме мълчаливо известно време, докато накрая той не проговори, сякаш за да ми предложи утешителната награда:

— Събират армия.

Много ясно — помислих си потиснато.

— Откъде знаеш?

— Видях ги. Имат цял хангар, пълен с роболети, които висят и се зареждат. Хиляди са, а и не престават да ги произвеждат. В лабораторията отглеждат заличителски кожи.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах.

Той повдигна вежди объркано, после вдигна рамене.

— Не знам. Доколкото помня, ти си човек, винаги готов за бой. И макар че ми е ясно, че вече няма измъкване и за теб, все пак ми се ще да знаеш с какво си имаш работа.

— Това някаква клопка ли е? — попитах направо. — Капан? Имам предвид в по-голяма степен, отколкото вече е очевидно?

Той поклати глава.

— Не. Просто… Знам, че никога няма да се измъкна от тук. Моето време изтече. Може би част от мен се надява все още да има шанс за теб.

По някакъв тъжен, нелеп начин това звучеше смислено.

— О, аз ще се измъкна, обещавам ти.

И може би — само може би — щях да го взема с нас.