Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (50)

48

— Опа — казах аз, щом ни оставиха сами. — Май са пропуснали да ни програмират за уважение към висшестоящите.

— Ама че идиоти! — каза Гази и тропна с крак по пода.

Чувствахме се като победители, но беше ясно, че сме в плен и в момента всички козове са в техните ръце.

— Тото ми липсва — каза Ръч.

— Ако изобщо е съществувал — въздъхнах аз.

— Не сме си въобразили мишеловите… нито прилепите — каза Ръч.

— Да — съгласи се Иги. — Нито пък зловещите тунели в Ню Йорк.

— Или злобектора от онова училище — включи се и Гази.

— Знам. Сигурна съм, че не сме — рекох, макар че всъщност не беше така, поне не сто процента.

Същия следобед Ари отново дойде да ме вземе. Този път дори ми разрешиха да ходя сама. Иха-а-а!

— Не му вярвам. Стой нащрек — промърмори Зъба, преди да изляза.

— Така ли мислиш? — отвърнах шепнешком.

— Е, за какво правиш всичко това, Ари? — попитах аз. Подминахме няколко Бели престилки, които ни изгледаха странно. — Защо ме вземаш на тези малки разходки?

Вече не бях прикована към количка от олово, така че запаметявах всеки коридор, врата, прозорец.

Той имаше притеснен вид — все още беше потиснат. Доколкото е възможно за върколак.

— Не съм сигурен — промърмори. — Просто ми наредиха да те разхождам.

— Аха-а — казах. — Значи ще предположим, че искат да видя нещо. Освен мозъка на клечка и свръхбебетата.

Ари сви рамене.

— Не знам. Нищо не ми обясняват.

Тъкмо минавахме покрай широка двойна врата, когато едното й крило се отвори и един от Белите престилки изтича навън. Успях да надникна в помещението.

Цялата стена беше заета от огромен видеоекран с карта на света. Нужен беше само миг и орловото ми зрение попи хилядите детайли, които обмислих, докато крачех редом до Ари. В очертанията на всяка държава имаше по един подчертан град.

Над картата имаше надпис: ПЛАН „НАПОЛОВИНА“. Бях чувала това някъде по-рано.

Въпреки че шансът да изкопча нещо беше минимален, попитах Ари:

— Какъв е този план „Наполовина“?

Ари сви рамене.

— Възнамеряват да намалят населението на Земята наполовина — обясни мрачно.

Едва не заковах на място, но се опомних — не биваше да спирам и да показвам интереса си.

— Брей, с цяла половина? Колко прави това, три милиарда? Признавам, амбициознички са.

Главата ми се замая при мисълта за геноцид с такива мащаби. Пред това Сталин и Хитлер изглеждаха като възпитатели от детската градина. Така де, доста гадни възпитатели, но все пак…

Ари отново сви рамене. Осъзнах, че трудно можеше да се развълнува от нещо при положение, че всеки момент можеше да се прости с живота си.

Замислих се за видяното до тук и внезапно ме озари прозрение — бях виждала части от цялото и преди, примерно в някой филм или в сън… Или в някой от онези убийствени мозъчни пристъпи, които получавах преди време, когато ме бяха мъчили жестоки главоболия, през които мозъкът ми сякаш щеше да се взриви в черепа ми. Следваха купища образи, думи, звуци, неща, които заливаха съзнанието ми. Част от онова, което виждах, казвах и правех в момента… дадох си сметка, че вече го бях виждала.

Мисли, мисли!

Все още разсъждавах върху това, когато завихме зад един ъгъл и буквално се блъснах в някого.

Тоест в двама души.

Джеб и Ейнджъл.