Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (117)

115

Сърцето на Зъба се сви болезнено, но той се окопити. Макс не беше мъртва. Той щеше да го разбере някак. Да го усети. А усещаше всичко постарому. Тоест Макс беше жива.

— Изпратени сме да ви убием — припяваха роболетите в един глас.

— Значи сте се разкарали напразно — изръмжа Зъба и отново откри огън.

Още десет роболета полетяха надолу и се размазаха на земята с противно стържене и трясък.

— Няма да умрете лесно — обади се поредният роболет.

— За това сте прави.

Досега не беше виждал толкова много роболети — сигурно бяха близо триста. Или повече? Газопровода и Иги все още удържаха фронта — роболетите като че се опитваха да ги заловят, а не да ги убият направо. Ами, да, така не би било интересно — помисли си Зъба.

— Първо ще ви разкъсаме — каза един роболет. — И ще качим снимки на блога ти. За да покажем какво чака всеки опълчил се. След това ще те накараме да се отречеш от всичко, което си писал там.

Зъба се ухили, без да спира да се носи наоколо вълнообразно, като се спускаше и издигаше по пет метра.

— След като ме разкъсате? Май не знаеш много за човешката биология?

— Ще те измъчваме — упорстваха роболетите.

— Не мисля — каза Зъба и покоси и тези.

Боже! Стрелбата беше просто страхотна! И действаше безотказно! И беше толкова ефективна! Защо Макс беше толкова против оръжието?

— Ще покажем на света, че вземаш всяка своя дума назад. — Новата партида все още невредими роболети поде старата песен.

— Ще ви дам един съвет — обади се Зъба. — Ако покажете как ме мъчите и едва след това се отрека от думите си, хората може и да се усъмнят. Току-виж се замислят дали съм го направил доброволно.

— Ще те измъчваме — настояха роболетите.

— Добре, ставате досадни — рече Зъба и дръпна спусъка.

Но не последва нищо. Явно пълнителят се беше изпразнил. На мига се стрелна към земята и посегна към оръжието на един потрошен роболет. То обаче беше прикрепено към него и Зъба не успя да се вдигне. Пусна го, набързо се измъкна от няколко ходещи роболета и намери друг свободен автомат.

Завъртя се, откри огън и порази всички врагове зад себе си. След това насочи дулото нагоре, стреля и със задоволство видя как няколко от тях се кривнаха във въздуха, а телата им запушиха.

— Ей! — извика Газопровода отгоре. — По-полека със спусъка!

Вдигна поглед. Газопровода му сочеше две дупки в дънките си — беше прострелял крачола му, но, за щастие, не го беше улучил.

— Извинявай! — викна в отговор.

Недостатъкът на оръжията — освен това, че човек можеше да улучи някой от собственото си ято — беше, че не можеха да повалят стотици от лошите наведнъж. Трябваше му нещо по-мощно. Ако Иги или Газопровода имаха някоя бомба, досега щяха да са я употребили. Всичко зависеше от Зъба.

Той скочи в студения въздух и продължи да стреля по-внимателно по роболетите. На около сто и петдесет метра височина видя широка сива равнина, обрамчена с огнена линия в далечния си край.

Океанът. И слънцето, което надничаше над хоризонта.

— Време е да умреш — жужеше поредната ескадрила роболети по петите му.

— Аз не съм сам! — извика Зъба и се понесе на изток, отдалечавайки се от хангара. — Не съм сам! Нямате представа колко сме!