Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (24)

22

На следващата сутрин се върнах при Зъба, като се преструвах, че нищо не се беше случило, че малкото ми ДНК-сърчице не се беше разпърхало като пеперуда и че не си бях представила как слизам по стълбите на имението Тара като Скарлет О’Хара, облечена в рокля с обръчи.

Не, не беше в стила ми. Вместо това долетях, приземих се с трясък, засипах всичко с прахоляк и камъчета и казах:

— Да тръгваме!

Днес на върха на списъка с умопомрачително досадни неща стояха:

1. Неловкото чувство между мен и Зъба;

2. Притеснението, че бяхме оставили ятото;

3. Мъчителният порив да се върна към мисията;

4. Обичайното — храна, подслон, оцеляване и прочее;

5. И накрая, разбира се, цялата история за спасяването на света.

Майчице, не беше лесно да реша за кое от всичките да се тревожа първо. Ало, нещата, които искате да ми докарате язва, моля, стройте се и си вземете номерче!

— Мълчалива си — прекъсна мислите ми Зъба.

Километрите голи планини, равнини, индиански резервати и пустиня под нас изглеждаха като измачкана покривка с цвят на пръст.

— Наслаждавай се, докато можеш — стрелнах го аз с поглед.

— Макс… — Изчака да го погледна отново. — Имаме единствено един друг. Единственото, на което можем да разчитаме, независимо от ситуацията. Трябва… трябва да поговорим за някои работи.

С далеч по-голямо удоволствие бих се оставила да ме разкъсат дивите зверове.

— Харесвах те повече, когато не говореше — казах. — Хората неслучайно предпочитат да не надничат под камъните.

— Какво искаш да кажеш? — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Да се престорим, че нищо не се случва, така ли? Това е тъпо. Единственият начин да се справим с тази ситуация е да излеем всичко.

Оф.

— Да не си гледал „Опра“ скоро?

Това вече го вбеси и той млъкна. Изпитах облекчение, но знаех, че темата не е приключена. В следващия миг погледът ми се фокусира върху пейзажа, над който се носехме стремително в момента. Беше ми трудно да преценя къде точно се пада границата между Аризона и Калифорния — човек очаква сините линии от картата да са изписани и да делят щатите и в действителност, — но мястото ми беше познато.

— Спускам се! — обявих, килнах тяло и свих криле зад себе си.

Зъба ме последва безмълвно. Буквално усещах мощното му излъчване тип „иде ми да ти извия врата“, но не беше първият път, в който го вбесявах, нито пък последният — бях убедена в това.

Приземих се в края на гората близо до малко аризонско градче и тръгнах пеш на запад. След две минути спрях. Пред мен имаше малка, спретната къщичка посред разхвърлян двор.

Макс, допускаш сериозна грешка — обади се Гласът. — Разпери криле и се омитай от тук начаса! Върни се към мисията си. Говоря напълно сериозно.

Не му обърнах внимание. Вътре в мен бушуваха емоции.

— Какво е това място? — прошепна Зъба.

— Къщата на Ела — отвърнах почти невярващо. — И на доктор Мартинес.