Мегън Марч
Истински добра любов (6)

Глава 6

Бенър

Нахълтах в спалнята си в хотела, оставих чантата си на бюрото и я обърнах, за да намеря телефона си.

Когато се регистрирах миналата нощ, малко се тревожих как ще успея да платя сметката ако думите на Ди Букър се окажеха пълни простотии, но вече нямаше нужда да се тревожа за това. Натиснах на телефонния номер и го набрах, а той вдигна, преди да отшуми още първото позвъняване.

— Никога няма да повярваш на това, което смятам да ти кажа — избълвах аз вместо поздрав.

— Ще бъдеш изненадана на какви неща мога да повярвам — каза Логан и ми прозвуча някак странно, но вероятно това се дължеше на факта, че цял ден слушах Ню Йоркски акценти.

— Нали знаеш как си мислех, че Фрау Франсис ме е натопила, защото е искала да ме изгонят от апартамента и да се отърве от мен?

— Да… — объркването бе ясно разбираемо в гласа му.

— Грешала съм. Всъщност съм издадена от съсед, който е искал да намери апартамент на двойка свои приятели, които чакат бебе. Тотални загубеняци. Но това е без значение, защото се оказва, че Мирна не е искала да се отърве от мен. И всъщност ми е оставила всичко. Тридесет милиона долара, апартамента си и куп други работи, за които нямам никаква идея точно сега.

— Какво? — Логан звучеше така, сякаш се дави.

— Знам, нали?

— Оставила ти е всичко?

Кимнах, макар да знаех, че той няма как да ме види.

— Всичко.

— Ами дъщеря й?

Всеки път като се замислех за това, представяйки си, колко шокирана е била Ди Букър, когато е научила, че майка й е оставила всичко на бившата си съседка, нещо в мен се свиваше, защото с лекота можех да си представя как същото се случва с мен. Позвъняване от адвокатите на майка ми, които ми съобщават, че ми е оставила… нищо.

— Не й е оставила нищо.

— Как въобще е възможно това? Мисля, че каза, че те е мразила?

Седнах на леглото, но след миг скочих и почнах да обикалям из стаята.

— Грешала съм, предполагам. Адвокатът звучеше така сякаш тя постоянно е променяла завещанието си.

И отново умствено си наритах задника, че не си изясних всичко с нея, преди да умре. Мразех това, че толкова много неща останаха неизказани. А и не успя да види готовия вариант на секс играчките ми.

— Тридесет милиона… — лек слой удивление се прокрадна в гласа на Логан. — Мамка му.

— И аз казах това, като научих. Трябва отново да се срещна с адвоката й и с финансистите й, за да измислим какво да правим с всичко това, и да ми прехвърлят всичко на мое име, затова ще се забавя тук малко повече отколкото очаквах. Нямах идея, че фрау Франсис има толкова много имоти, което значи, че сега аз имам толкова много имоти, и трябва да разбера какво да правя с това. — Спрях и си поех дъх — Но преди да попиташ, няма да остана в Ню Йорк. Като съм готова се връщам в Голд Хейвън.

— Мамка му, много ясно ще се върнеш. Не ми дреме колко пари имаш, ако трябва ще дойда там и… — страстният тон на Логан ме хвана неподготвена и побързах да го прекъсна.

— Успокой се, Улвърийн. Не е нужно да вадиш ноктите си. Няма нужда да идваш и да ме влачиш на сила. Осъзнах няколко неща.

Поех си дълбоко дъх, подготвяйки се да навляза в дълбоките води. Това не беше типично за мен, затова вероятно щях да се издъня.

— Въпреки това, че току-що Мирна ми предостави възможността да остана в Ню Йорк и да се върна към живота, който имах, аз не го искам. Преди мислех, че Ню Йорк е всичко, но сега осъзнах, че тук няма единственото нещо, което истински желая. Теб.

Сърцето ми биеше силно в гърдите ми, докато изричах думите. Това беше най-близко до признанието, че съм лудо влюбена в Логан, и макар да си бях обещала да не съм първата, която ще го каже, имах нужда той да знае за това.

Докато продължих да чакам в тишината, паниката започна да се надига в мен.

— Сега, можеш да кажеш нещо. Наистина, каквото и да е.

— Чакам ти да ми кажеш останалото — каза Логан, а тонът му бе по-мек от преди, но имаше и нещо, което не можех да доловя.

— Кое останалото?

Логан пое дъх и каза.

— Това, че си бременна.

Завъртях се и ударих коляното си в дървената част на леглото.

— Мамка му! — изкрещях, подскачайки на един крак и изпуснах телефона. Той падна на пода и се плъзна по него. Хвърлих се след него, опитвайки да го хвана, преди да се удари в гардероба.

Закъснях. Щом го взех в ръка, екранът му бе счупен.

— Мамка му!

Изправих се, стискайки с ръка пулсиращото си коляно и погледнах надолу към горкия си телефон. Зад счупеното стъкло екранът беше черен. Разговорът бе прекъснал. Натиснах бутона за включване и зачаках да се включи, но не се случи.

— Мамка му, сигурно се майтапиш с мен — извиках в празната стая. — Няма начин да имам толкова кофти късмет.

Натисках бутона още две минути и след никакъв знак за живот, осъзнах, че наистина имам много кофти късмет.

Посегнах към хотелския телефон, но замръзнах със слушалката в ръка. Не знаех номера на Логан. Мамка му, не знаех ничий номер наизуст.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Лаптопа. Гугъл. Ще намеря номера на сервиза му.

Тропах с нокти на бюрото, докато чаках лаптопа да се зареди, и докато се вържа към безжичния интернет на хотела и отворя браузъра си, ми идеше да започна да си скубя косите. Търпението никога не е било силна моя страна и нямаше точно днес това да се промени.

За щастие в Гугъл намерих номера на сервиза му и веднага звъннах.

Никакъв отговор, а гласовата поща беше пълна, затова дори не можех да оставя съобщение.

— Логан, трябва да си проверяваш проклетата гласова поща!

Звънях отново. И отново. И отново.

Най-после, някой вдигна.

— Ало?

Едва можах да го чуя от силния звук на кънтри музиката.

— Защо, по дяволите, си мислиш, че съм бременна?

— Кой се обажда? — попита мъжки глас и осъзнах, че не е Логан.

— Трябва да говоря с шефа ти. Веднага.

— С Логан?

— Да!

— Задръжте така. Зает е.

— Определено не е зает за този разговор, затова просто отиди и му дай телефона.

— Спокойно, госпожо. Сега ще му го дам.

Едва се сдържах да не се нахвърля на мъжа, задето бе толкова груб, но точно сега имах много по-важни неща, с които да се заема. Музиката на заден план замлъкна на цяло, и можех да чуя как мъжа казва.

— На телефона те търси една мацка, шефе, и звучи бясна. Да не си напомпал корема на някоя?

Най-после чух гласа на Логан.

— Бенър?

— Ако има вариант да си надул корема на друга жена, освен моя, ще си имаш страхотни проблеми, Логан Брантли.

— Защо, по дяволите, ми затвори телефона? И мамка му, просто ми кажи… бременна ли си?

— Изпуснах си телефона и се счупи. Не съм ти затваряла. И не! Разбира се, че не съм. Казах ти, че си бия инжекции. Може от цели две седмици да ям домашно сготвена храна, но не съм надебеляла, затова, защо, по дяволите, мислиш, че съм бременна?

Една дълга въздишка.

— Тогава защо имаше кутия с тестове за бременност на плота в банята ти и един от тях липсваше?

Всичко най-после си дойде на мястото и потърках с пръст носа си.

— Защото гинеколожката ми вероятно наруши няколко закона като каза, че ще ми изпрати инжекцията, за да си я бия сама, но преди това трябваше да си направя тест за бременност, за да знам, че всичко е наред и мога да си бия инжекцията.

— Мамка му, майтапиш се с мен. — От тона му можех да кажа, че не е очаквал точно това.

— Защо просто не ме попита?

— Защото това не е нещо, което трябва да се обсъжда по телефона. За такива неща се говори лично, очи в очи.

Имаше право.

— И значи щеше да ме чакаш и да се чудиш, докато се върна?

— Да, и когато каза, че трябва да решиш какво да правиш, реших, че не мога да чакам.

И на мига осъзнах какво говори.

— Помислил си, че ще направя аборт? Без въобще да го обсъдя с теб? Исусе, Логан, благодаря за гласуваното доверие.

— Виж, тялото си е твое и изборът е твой, но най-добре знай, че щях да имам много да кажа, ако преминаваше през нещо такова.

— Не съм бременна, затова можем да спрем точно до тук. Но само за протокола, никога за нищо на света, не бих направила аборт. Не бих могла.

— Е, добре е да го знам.

Абсурдността на ситуацията се стовари върху мен и в гърдите ми се надигна вълна от смях.

— Не мога да повярвам, че мислеше, че съм бременна.

— Най-добре точно сега да не ми се смееш за това. Ако можех да те докопам, щях да ти напляскам задничето, задето ме накара да се чудя.

— Трябва да признаеш, че това беше някак забавно — спрях, за да изтрия сълзите от лицето си, — или може би откачам заради всичко останало. — Смехът ми спря, но сълзите продължиха да се стичат по лицето ми.

— Мамка му, скъпа. Мразя да чувам как плачеш. Особено, ако не съм достатъчно близо, да те държа в прегръдките си. Шшш, всичко ще бъде наред. Обещавам.

Отидох в банята и си взех кърпичка, подсмърчайки, докато сълзите се стичаха по лицето ми.

— Съжалявам. Днешният ден беше малко като емоционално влакче на ужасите.

— Малко? Брус, мисля, че това е много меко казано.

— Аз просто… Господи, трябваше да чуеш дъщеря й. Беше толкова разярена. Беше сякаш я мрази.

— Не всеки се разбира добре с родителите си — заяви Логан.

— Аз съм живото доказателство за това. — Замълчах за миг. — Но искам да мисля, че няма да се държа така студено, ако утре някой ми се обади и ми каже, че родителите ми са мъртви.

— Тя вероятно се справя с това по собствен начин. Всички го правим.

— Знам, но изпитах съжаление към нея, а не искам един ден някой да съжалява и мен така.

— Това едва ли е предложението, което би искала да чуеш, но замисляла ли си се, да отидеш да видиш родителите си, докато си там и да опитате да се сдобрите?

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Все още не знам дали съм готова. Те дори не се замислиха, като ме оставиха да се справям с това, че оставам без дом.

— Гадно е, но това, което научих напоследък, е, че няма никакви гаранции в този живот. Може да бъдеш по-голяма от тях и да направиш първата крачка.

— Може би си прав.

— Дори сляпата катерица от време на време намира ядки.

— Липсваш ми — избъбрих бързо.

Нежният смях на Логан се понесе към мен през телефона.

— И ти ми липсваш, Брус. Имаш ли някаква идея, колко време ще ти отнеме, за да се справиш с всичко там?

— Нямам идея. Трябва да изпразня апартамента и да реша какво да правя с вещите на Мирна, а в същото време трябва да се справя с всички финансови и правни работи, за които мисля, че трябва да бъда лично тук.

— Вярвам ти. Не бързай и отдели колкото време ти е нужно, за да се справиш. Знаеш, че имам доста работа, за да не скучая, докато се занимавам с проекта, и ще те чакам тук, за да се върнеш при мен.

Облекчение заради това, че Логан ме разбира и подкрепя, изпълни тялото ми.

— От къде се пръкна толкова невероятен?

Логан се засмя и кълна се обичах този звук.

— Аз не съм невероятен. Но ти си, Брус.

— Може ли да ти се обадя по-късно? Трябва да си купя нов телефон и да измисля план, с който да се справя възможно най-бързо с апартамента.

— Може да ми звъниш по всяко време. Дори отново ще ти дам номера си.

— Логан Брантли ще ми даде номера сиии — измърках аз. — Чувствам се специална.

— Това е така, защото наистина си специална. Сега, чувствай се свободна да напомниш на всички нюйоркски контета, че у дома си имаш мъж и той не споделя.

Засмях се, но нещо в думите му изпълни гърдите ми с топлина. Сега Голд Хейвън и Логан бяха моя дом.

— Нима?

— Моят пай. Не споделям пая си.

— Заучиш като…

— Мъж, който предявява претенциите си? — прекъсна ме Логан. — Звуча така, защото го казвам. И ще е най-добре да не се съмняваш нито за миг в това.

— Тогава гледай да покажеш на всички жени в Голд Хейвън, че Логан Брантли си има цял пай за себе си, защото е зает — натъртих специално на последните три думи и се почувствах добре, предявявайки претенциите си над него.

— Така е честно. Обади ми се по-късно, Брус. — Той ми издиктува номера си и аз го записах, преди да му дам този на стаята си.

Щом затворих телефона, погледнах към огледалото и не мислех, че някога съм имала толкова огромна усмивка на лицето си.

Бях затънала много дълбоко.