Мегън Марч
Истински добра любов (2)

Глава 2

Логан

Единствено крайният срок на адски важния проект, с който се бях заел, ме спираше да не се кача на първия полет за Ню Йорк, да намеря Бенър и да поискам отговора от самия източник. Мамка му не можех да спра да мисля за кутията с тестове за бременност, която открих в банята й.

Колкото и да ми се искаше да й се обадя или да й пиша съобщение и да поискам отговор, това не беше разговор, който трябва да се проведе по телефона.

Преди да се изгубя в работата по колата, Джок изкрещя над музиката от последния албум на Боун Трашър, който свиреше в гаража.

— Ченгетата искат да говорят с теб, шефе.

Завъртях глава и погледнах в неговата посока. Коди Ривърс стоеше на вратата между чакалнята и магазина.

Мамка му. Хвърлих гаечния ключ в кутията си с инструменти и измъкнах пешкира от задния джоб на панталона си, бършейки ръцете си. След като спрях музиката, се насочих към него.

— Какво мога да направя за теб, Коди? — попитах, когато влязохме в чакалнята. Да бъдеш разпитван от ченге, за мен никога не е било добър знак. — За Джеф ли си тук? Защото не съм го виждал и не съм го чувал.

— Не. Имам няколко въпроса за бивш твой работник.

— Кой?

— Рой Плантър. Разбрах, че си го уволнил преди няколко месеца.

Подозренията ми започнаха да се надигат. Рой? Какво, по дяволите, ставаше с Рой?

— Да, уволних го.

Той измъкна полицейския си тефтер.

— Помниш ли кога беше това?

— Трябва да проверя записките. Не си спомням точната дата.

— Можеш ли да ми кажеш защо го уволни?

— Появяваше се тук много често пиян и не можех повече да позволявам подобно нещо в гаража си.

Коди записа всичко в тефтера си и ме погледна.

— Кога го видя за последен път?

— Защо задаваш толкова въпроси за Рой? Какво, по дяволите, се е случило?

— Трябва да знам кога последно си го видял, Логан.

— В Пигли Уигли. Беше на касата пред мен, преди няколко седмици. От тогава не съм го виждал.

— Дъщеря му ми каза, че никога не си го харесвал.

Погледнах към тавана, молейки се за търпение, преди да отговоря.

— Аз го уволних. Не беше нищо лично, просто бизнес. В случая чувствата на Рейчъл са без значение. Тя, както и всички в града, знаят, че Рой трябва да бъде заведен при анонимните алкохолици, за да получи помощта, от която се нуждае.

— Няма как да стане. Неговото тяло бе идентифицирано тази сутрин по зъбните снимки.

Шок премина като острие през гърдите ми.

— За какво говориш, по дяволите?

Коди затвори тефтера си и го бутна в предния си джоб, преди да отговори.

— Рой Плантър е мъртъв. Изглежда се е взривил тази сутрин, заедно с къщата на стария Найджъл.

Парченцата започнаха да се подреждат.

— Чух за взрива тази сутрин по радиото, докато пътувах за работа. Нима е правил метамфетамин?

Коди сви рамене.

— Така твърдят слуховете. Екипът от лабораторията все още оглежда останките, но определено е било лаборатория. Шериф Тимънс най-после реши да вземе това насериозно и сега Голд Хейвън е по всички новини, затова ни казаха да проучим всички вероятни връзки. Отново ставаме известни, но този път по съвсем грешни причини.

Прокарах ръка през косата си.

— Мамка му. Страхотна каша.

— Адски си прав. Благодаря, че отговори на въпросите ми. — Коди се обърна, за да си тръгне, но спря с ръка на дръжката на стъклената врата. — На мен ли така ми се струва или изглежда така, че имаш връзки с доста от хората, които проучвам напоследък?

Погледнах го твърдо.

— Какво се опитваш да намекнеш, човече? Градът ни е малък. Можеш да свържеш всеки с всеки.

— Не се опитвам да намеквам нищо, просто посочвам очевидното. Хубав ден, Логан.

Той отвори вратата и излезе, оставяйки ме сам в стаята и с чувството за вина. Ръцете ми се свиха в юмруци.

Това не беше моя вина.

Мамка му.

* * *

Шест часа по-късно, стомахът ми се опираше в гърба ми и най-после се изправих изпод капака на колата на Боун Трашър. Тази реставрация изпитваше границите ми и най-вече упорития карбуратор. Отстъпих назад от колата и си избърсах ръцете. Гърбът и раменете ми пареха от болка и всичко, за което можех да мисля в момента, бе баня, бургер, бира и Бенър. И то не задължително в този ред.

Все още не й се бях обадил. По-рано днес ми писа, че вече е стигнала в Ню Йорк, на което й писах само Радвам се, че си пристигнала благополучно. Пази се.

Може и да бях наивен, очаквайки от нея първа да повдигне въпроса за тестовете за бременност, сега, след като бе на стотици километри, имайки предвид, че не си направи труда да ми го спомене, докато бяхме заедно в леглото снощи. И в двата случая, липсата й на отговор ми играеше по нервите.

Телефонът ми иззвъня, точно като приключвах с миенето на ръцете си, затова се подсуших и посегнах към него.

Не беше Бенър.

— Какво става, човече?

Грейнджър Райън, най-добрият ми приятел и шеф на пожарната в Голд Хейвън, каза:

— Беше скапан ден. Искаш ли да пийнем бира в Бири и Кегли?

— Чух за пожара и за тялото? Определено скапан ден. Всичко вече е наред, нали?

— Да, но не ми се ще да се прибирам у дома и да пия сам. Навит ли си?

— Разбира се. Дай ми четиридесет и пет минути и ме чакай там. — Така щях да се сдържа да не се обадя на Бенър, за да й поискам обяснение.

— Супер. Значи ще се видим там.

Затворих и се огледах из гаража си. Един ден това място щеше да бъде на картата и нямаше да се налага да се блъскам толкова много, за да съм сигурен, че всичко върви гладко.

Преминах из стаята и загасих осветлението, преди да заключа.

Днес не беше един от тези дни.