Мегън Марч
Истински добра любов (36)

Глава 36

Логан

На следващия ден тръгнахме от Голд Хейвън два часа по-късно с колата на Боун Трашър натоварена на закрито ремарке зад колата на Логан. По някакво чудо, на пикапа му нямаше нищо, дори издутина на боята от горещината на пожара, макар да бе на броени метри от пламъците. Причината беше нещо в посоката на вятъра и добрата воля на Господ.

Логан се занимаваше с несигурността на хората цяла сутрин, преди най-после да успее да натовари колата с помощта на Джок и Рик. И двамата се заклеха в гробовете на предците си, че не са правили метамфетамини в банята и Логан им повярва.

Освен това и двамата бяха разпитани от Коди Рийвс и сега всичко, което остана, бе да се разбере кой се опитва да накисне Логан.

Той не беше от типа мъже, които се разкарват наоколо, печелейки врагове. Беше добър мъж, който не се колебае да помогне на съседа си или да направи услуга на приятел.

Тази сутрин видях Джулиан, застанала пред салона си и насочвайки мъжете от стъкларския магазин, докато поставяха новите й стъкла. Изражението й бе твърдо.

— Това вече е лично. Аз ще намеря кой ги върши тези неща, ако ченгетата и онази репортерка не могат.

От решителността в тона й, вярвах, че ще го направи. Надявах се, някой, който и да е, да разкрие кой стои за всичко това, преди да се случат още „инциденти“.

Целият град сякаш ходеше по яйчени черупки и ме накара да се замисля какъв е бил Голд Хейвън преди всеки да гледа другия с подозрение в погледа.

Зададох този въпрос на Логан и той отдели цял час да ми разказва за това как са се държали различни хора от града.

— Мислиш ли, че нещата ще станат отново постарому? — попитах аз.

Седнал зад волана, тялото му се стегна.

— Мамка му, надявам се. Но сега имам да взимам важно решение.

— Какво имаш предвид?

— Парите от застраховката ще ми позволят да построя гаража, където пожелая. Няма да е същото като възстановя гаража, който изгубих, но това е шансът ми да напусна Голд Хейвън, ако избера това.

— Искаш да напуснеш Голд Хейвън?

Той погледна към мен.

— Градът не беше никак гостоприемен за теб и дори само това ме кара да обмислям възможността.

Бях поласкана от това, че той го обмисля, но мразех дори самата идея да бъда причината той да напусне дома си.

— Но това е твоят град. Къде другаде би отишъл?

Логан сви рамене.

— Където и да е било. Може би, Нашвил. Чувам, че на хората наистина им харесва там. Ще имаш истински голям град. Със Старбъкс и всичко, което ти липсва.

Вдигнах ръка.

— Уоу. Задръж така. Ако исках Старбъкс на всеки ъгъл, щях да се върна в Ню Йорк.

Лицето на Логан стана безизразно.

— Искаш да се върнеш в Ню Йорк?

— Искам да бъда там, където си ти, Логан. Но не искам да решаваш да преместиш целия си живот само заради нещо, което мислиш, че искам. Да, някои жени от Голд Хейвън могат да получат наградата Най-голямата кучка на века, но успях да се справя с повечето от тях. Имам предвид, целият контингент пенсионерки искат да са ми най-добри приятелки, за да им дам по един хубав член. — Намигнах му. — Освен това, няма да позволя на Триша или Еми да ме прогонят от града. Имам си своята гордост, да знаеш.

— Значи, искаш да останеш? Ще си щастлива да останем там? Да ръководиш бизнеса си от там?

— Не и целогодишно. Знам, че тъй като там е бизнесът ти, там ще бъде домът ни, но бих искала да прекарваме малко време в Ню Йорк, може би да попътуваме. Но като цяло съм приела идеята, че ще живеем там. Обичам къщата ти. Харесва ми да ходя в Бири и Кегли, макар че може би ще ми се наложи да взема няколко урока по уличен бой, преди да се върна там. И освен ако наистина не искаш да се махнем от там, предлагам да останем.

Логан остана замислена за миг, преди да каже.

— Тогава оставаме. Ще построя наново гаража. Имаш нужда от офис, който не е кухненският плот, което значи, че ще добавим още една стая към къщата, или може да наемеш място някъде другаде, ако не искаш да работиш от дома.

— Добре. Нека помисля малко и ще ти кажа какво искам. — Пресегнах се през скоростния лост и стиснах ръката му.

Всичко щеше да бъде наред.

Или поне се надявах.

* * *

Едно нещо от нещата, които не ми липсваха от града, беше абсурдният трафик. Докато намаляхме на магистралата, аз погледнах Логан.

— Извинявай, не съм осъзнавала до сега, колко сложно е да маневрираш с тази огромна платформа из Манхатън.

Той ме стрелна с усмивка.

— Струваше си, скъпа. Повече от всичко на света.

— Радвам се, че мислиш така, защото не ми се искаше да ме удушиш задето бях толкова невежа.

Трафикът в Нашвил ставаше все по-бавен и все по-заплетен колкото повече се приближавахме до централната част на града.

— Сигурен ли си, че ще успеем да влезем там?

— Боун каза, че е предупредил за идването ни.

И сякаш мъжът знаеше, че говорим за него, телефонът на Логан извибрира и на екрана изскочи съобщение.

— Ще видиш ли?

Взех телефона му, прочетох съобщението и изпратих отговора на Логан.

БОУН: Охраната каза, че още не си се появил.

ЛОГАН: Почти съм там. GPS-ът казва 10 минути.

БОУН: Добре. Всички чакат.

— Няма нищо по-хубаво от малко напрежение — промърмори Логан, докато се пристрояваше.

— Всичко е наред, скъпи. Той ще се влюби в колата, а ти ще имаш повече работа, отколкото можеш да се справиш.

— Което ще е супер особено като нямам гараж.

Това беше нещо, за което мислех от разговора ни по-рано.

— Порових се малко в Гугъл, когато спряхме да заредим, и огледах търговските площи в Голд Хейвън. Намерих ти две сгради, които мисля, че ще свършат страхотна работа. Ще се наложи да преместиш оборудването, което ще купиш, обратно в гаража, след като го построиш наново, но за момента ще бъде добре.

Логан се престрои и ме погледна.

— Сериозно?

— Какво да кажа? Исках да помогна.

— Благодаря ти, скъпа. — Той се пресегна и стисна леко бедрото ми, преди да направи следващия завой.

Най-после пред нас се появи стадиона. Изоставахме само с пет минути от графика си, затова счетох това за победа.

Когато заобиколихме от задната страна на сградата, на паркинга имаше два огромни автобуса за турне. Пред портите стоеше охрана.

Логан спря и отвори прозореца си.

— Логан Брантли за Боун Трашър.

— Очаквахме ви — охраната измъкна пропуск от джоба си. — Сложете го на огледалото за обратно виждане, за да може да се вижда през цялото време. Минете от тук и паркирайте до автобусите.

Той отстъпи и махна на някой да отвори портите. Пред оградата се разхождаха хора и охраната забърза напред, за да им попречи да влязат.

Луди фенове, вероятно.

— Не мога да повярвам, че най-после се случва — каза Логан.

Посегнах и сложих ръка върху неговата.

— Трябва да си горд със себе си. Справи се страхотно, скъпи.

Той срещна погледа ми, преди да потегли напред.

— Знаеш, че е така. Не мисля, че съм се чувствал така, откакто облякох униформата си за последен път.

— Случайно да я пазиш? Имам предвид, просто се чудех… — стрелнах го с похотлива усмивка. — Харесва ми идеята за ролеви игри с моя войник.

Той ми отправи твърд поглед.

— Морски пехотинец. Не го забравяй.

Козирувах му.

— Ясно.

Логан се насочи към един лъскав автобус и паркира до него. И двамата слязохме от пикапа, когато към нас се насочи мъж с изтъркани дънки, черна тениска, ботуши и бейзболна шапка.

— Не съм се вълнувал така откакто родителите ми ми взеха въздушна пушка Ред Райдър за Коледа, като бях дете. Умирам да я видя — той спря и ме погледна. — Аз съм Боун Трашър.

— Бенър Риджънт. Приятно ми е да се запознаем. Ще се влюбите в колата.

— Знам. Хайде да я изкараме.

Логан се усмихна, докато заобикаляхме платформата и отключи вратите. Още няколко човека, облечени изцяло в черно, за които реших, че са групата му, се присъединиха към нас.

Задната част на черно-червената кола блесна на слънцето.

— Мамка му.

— Изчакай да видиш останалата част от нея. — Логан дръпна нещо на ремаркето, което щеше да позволи да свалят колата.

— Нямам търпение.

Логан измъкна ключовете от джоба си.

— Искаш ли да ти я изкарам?

Боун поклати глава.

— Не, ще се справя. Правил съм го един-два пъти.

— Ако й направиш нещо, сам ще си виновен.

Честно казано, бях шокирана колко откровен беше Логан с него, но разбира се, беше прав и нямаше как да го виня.

— Десет-четири, братко. Не се тревожи.

Боун скочи в задната част на платформата, кълнейки се докато прокарваше ръка по страхотната боя на колата. Когато рампата се спусна до земята, Логан му извика да запали колата.

Двигателят оживя с рев и над звука можех да чуя смеха на Боун. Всички затаиха дъх, когато мъжът подкара назад по ремаркето и надолу по рампата.

Бях толкова заета да гледам какво се случва пред мен, че не осъзнах, че цялата преса се е скупчила зад нас, докато светкавицата на фотоапарат не привлече вниманието ми.

Сега имаше смисъл защо Боун настояваше да бъде зад волана, докато изкарва колата. Той може и да изглеждаше като обикновено кънтри момче, но много добре знаеше какво иска пресата.

Когато Олдс 442 бе паркиран на солидна земя, Логан най-после започна да диша отново.

Боун натисна газта, карайки двигателя да заръмжи силно и започна да се смее като побъркан.

— Мамка му, толкова е яка!

Когато най-после изгаси двигателя, той отвори вратата и излезе, прегръщайки силно Логан.

— Невероятна е, човече. Заковал си я. Скоростният лост с логото ми. Боята. Интериора. Точно както я нарисува. Мамицата му чак не мога да повярвам.

— Радвам се, че ти харесва. Красавица е.

— Тя е ръмжащ звяр и най-яката кучка, която човек може да свали от ремарке. Нямам търпение да я изведа на разходка. Това шоу ще е епично. Колата, новият сингъл и изненадата ми.

Не знаех каква беше изненадата на Боун, но явно той не искаше пресата да научава, защото не каза нищо повече.

— Искаш ли да надникнеш под капака? — попита Логан.

— Мамка му, да — Боун приклекна до вратата и се пресегна навътре, за да дръпне ръчката за отваряне на капака. Логан мина отпред и вдигна капака.

— Мамка му. Виж само това бебче.

Не знаех нищо що се отнася до колите, но дори аз реших, че лъскавият метал е много впечатляващ.

Логан изреди цял списък на това, което прави тази кола толкова страхотна, но всичко мина през главата ми. Очевидно Боун нямаше проблем да разбере, защото кимаше и се хилеше щастливо.

— Ще ми трябва цялото въздържание, което притежавам, да не я замъкна на състезателната писта и да я осветя както аз си знам.

Логан го погледна лошо.

— Ако ще поемаш подобен риск, искам да съм на предния ред.

Боун протегна ръка.

— Благодаря ти, човече. Наистина е шедьовър.

Репортерите бяха отстъпили назад и правиха снимки, но когато Боун им махна, те се приближиха напред, а аз се оказах зад тълпата от хора.

Докато Логан отговаряше на въпросите, спокойствието и увереността му бяха адски секси. Скръстих ръце на гърдите си, докато го гледах в захлас.

Пресата вече бе чула за унищожението на гаража му, и когато зададоха въпроса, Логан отговори като професионалист.

— Въпреки съкрушителната загуба, вече правя планове да построя отново гаража си. Съдейки по реакцията на Боун, е ясно, че ще трябва да оборудвам новото си временно работно място, колкото се може по-скоро. Ще бъдем готови да се заемем с всички проекти, които ни бъдат възложени.

— Е, Боун, ще задържи ли и теб, заедно с колата?

Провлачи някой зад мен, с акцент много по-силен от този на Логан. Погледнах на дясно и видях мъж с износен сив пуловер, изтъркани дънки и ботуши.

Въпросът му ме свари неподготвена.

— Ъм, не.

Мъжът ме огледа от глава до пети, задържайки се повече на някои определени места.

— Може би щеше да е добре да го направи. Но обаче, след като е обвързан мъж — той вдигна ръце, слагайки въображаеми кавички на последните две думи — в крайна сметка се оказва, че оставаш за мен.

— Не знам, кой си мислиш, че си ти, но…

Той протегна едната си голяма ръка.

— Зейн Фриско, певец, на твоите услуги, красавице. И като казвам на твоите услуги, наистина го мисля. Ти кажи само къде и кога. — Когато не отговорих, той попита. — А ти си?

— Незаинтересована.

Очите му се разшириха, само толкова, колкото да ми покажат, че не е свикнал да му бъде отказвано.

— Скъпа, осъзнаваш с кой разговаряш, нали?

Изпънах рамене и се обърнах, за да го погледна в лицето.

— Няма никакво значение. Знаеш ли защо? — посочих към Логан. — Виждаш ли онзи мъж? Този, който направи супер яката кола? Той е мой и аз съм негова. Затова всички запазени фрази, които си решил да ми сервираш, няма да бъдат нищо повече от похабен напразно дъх. Заета съм. Не съм на пазара. И наистина, ама наистина, не съм заинтересована.

— Като поставяш нещата по този начин, само го правиш по-голямо предизвикателство за мен. Подобна лоялност не се среща често при жените.

Скръстих ръце.

— Може и да е така, но ми звучи сякаш ти имаш проблем. — Поглеждайки обратно към Логан, забелязах, че той гледа към Зейн Фриско и мен.

— Сигурна ли си, че не искаш да го накараш да ревнува, красавице?

Откъснах поглед от Логан и погледнах обратно към Зейн.

— Напълно.

Нещо блесна в сивите му очи.

— Е, може би пък аз искам — той посегна с ръка, за да я обвие около бедрата ми, но аз се завъртях бързо, бягайки от обсега му.

— Ако нямаш интерес да смениш стила си, изпълнявайки само сопрано, силно ти препоръчвам да отстъпиш назад.

Логан се насочи към нас.

— Проблем ли има?

Боун беше плътно зад него и осъзнавах болезнено светкавиците на фотоапаратите насочени към нас.

— Никакъв проблем — каза Зейн. — Ти си късметлия. Ако, освен това си и умен, ще сложиш пръстен на ръката на тази жена, за да може целия свят да знае, че е заета.

Ръката на Логан кацна в долната част на гърба ми.

— Благодаря за съвета.

— Фриско, най-добре дръж лапите си далеч от жената на Брантли. Нали искаш онази ръждива кофа, Чалънджъра ти да стане звяр като моята? Е, това е човекът, който може да го направи.

— При това на двойна цена — добавих гледайки го лошо.

Дълбокият смях на Зейн отекна над тълпата. Когато приключи той подаде ръка към Логан.

— Не целях да те обидя, човече. Зейн Фриско. Ще съм горд, ако имам кола с дизайн, запазена марка на Логан Брантли.

Логан се замисли за миг, преди да се усмихне и да подаде ръка.

— Опитай се да докоснеш отново Бенър и единствената кола, която ще получиш от мен, ще е онази, която ще те откара до спешното отделение.

Не знаех дали не правеха някакво състезание по ръкостискане, но когато най-после се пуснаха, Зейн отговори.

— Отбелязвам си.

Боун се ухили на Логан.

— Мерси, че не му строши ръката. Той ми е специален гост за тазвечерното шоу и ако не свири на китарата си е на практика безполезен.

— Дори не съм си го помислял — тонът на Логан бе по-сух отколкото някога съм го чувала.

— Изчакайте да намеря асистентката си и ще я пратя при вас. Тя има информацията за хотела и за графика утре. Изкарайте си добре тази вечер и ще се видим утре за снимките с пресата.

— Благодаря ти, Боун. Оценявам го — Логан кимна на Зейн. — Фриско.

Той ме прегърна, отпускайки ръка на задника ми, докато ме водеше обратно към пикапа и ремаркето.

— Трябва ли да се върна и да му наритам задника?

Погледнах нагоре към сините очи на Логан.

— Ще го направиш ли, ако кажа да?

— Много ясно.

Поклатих глава.

— Няма нужда. Мога да се оправям, когато се налага.

Погледът на Логан потъмня, сякаш алфа мъжкарските му собственически чувства се бяха умножили по десет.

— Аз ще се оправям с теб и с всичко, което се изпречи на пътя ти.

— Тогава, какво ще кажеш да ме оправиш като се доберем до хотела си?